— Стой, глупако, нека иде на брега — прошепна единият бандит, докато двамата се промъкваха тихо зад богаташа.
— К’во, по дяволите, чакаме — ядоса се вторият разбойник. — Трябваше да го цапнем по главата и да го хвърлим във водата. Щеше да е лесно, докато беше на кораба.
Другият бандит се ухили злобно.
— Имам по-добра идея. Няма да е по-трудно, но ще ни донесе повече кинти.
Джордан излезе от таверната с три дебели пури във вътрешния джоб на палтото си. Но след като вече си ги бе купил, се съмняваше, че иска да ги изпуши. Зад него сенките леко се раздвижиха, изскърца дъска и той се ослуша. Без да променя изражението си, той пъхна ръка в джоба на палтото, където бе пистолетът му, но преди дори да успее да го докосне, в главата му избухна ослепителна болка и той падна в несвяст. После се понесе към приветлива светлина, която сякаш го зовеше в края на тунел.
Александра се събуди призори от виковете на моряците. Екипажът на горната палуба подготвяше кораба за отплаване. Въпреки че беше замаяна, искаше да бъде на палубата, когато освободят въжетата и отплават. Явно и Джордан бе навън, хрумна й, докато обличаше чиста рокля, върху която сложи наметало от мека вълна с цвят на лавандула. Съпругът й вече се бе събудил и бе излязъл от каютата. Сиво-розова ивица прорязваше хоризонта, когато Александра се качи на палубата. Моряци бързаха по задачите си, заобикаляха я, докато развиваха въжета и се катереха бързо по такелажа. Помощник-капитанът се бе изпъчил, стоеше с гръб към нея и раздаваше заповеди на хората, катерещи се по мачтите. Младата жена се огледа за Джордан, но, изглежда, тя бе единственият пътник на палубата. По време на вечерята беше чула съпруга си да казва на капитан Фарадей, че винаги е обичал да наблюдава кораба. Повдигайки роклята си, тя се запъти към капитана, който тъкмо се качваше на палубата.
— Капитан Фарадей, случайно да сте виждали съпруга ми?
Забелязала нетърпението му, Александра бързо обясни причината да го откъсва от работата му:
— Не е в каютата, нито е някъде на палубата. Къде другаде би могъл да бъде?
— Знам ли, ваша светлост — отговори разсеяно той, загледан в небето, преценявайки колко време остава до разсъмване. Ако ме извините…
Притеснена, Александра слезе в тяхната каюта, застана в средата и несигурно се заоглежда. Решавайки, че Джордан е отишъл да се поразходи по кея, тя взе кафявото палто, което той бе преметнал на облегалката на стола, след като се бяха качили на кораба миналата вечер. Понесе го към гардероба, допря буза до меката тъкан, вдишвайки аромата на одеколона на съпруга си, след което го прибра. Той бе свикнал камериерът да разтребва. Потърси и тъмносиньото палто, което бе носил, когато се качи на палубата, но не го намери в каютата. Нямаше ги и дрехите, е които бе облечен миналата вечер.
Капитан Фарадей разбираше притеснението й, но нямаше намерение да изпусне отлива и го заяви открито. Ужасяващо предчувствие разтърсваше Александра, караше я да трепери, но тя разбираше, че с молби няма да трогне капитана.
— Капитан Фарадей — изрече, надявайки се, че успява да имитира студенината и хладнокръвието на старата херцогиня, — ако съпругът ми лежи някъде ранен, отговорността ще бъде изцяло ваша не само за нараняванията му, но и за това, че сте отплавали, вместо да го заведете на лекар. Още повече — допълни тя, опитвайки се да прикрие треперенето на гласа си, — освен ако не съм разбрала какво ми каза съпругът ми вчера, той притежава част от компанията, чиято собственост е този кораб.
Дванадесета глава
Капитан Фарадей и първият му помощник стояха мирно на палубата на закотвения кораб „Попътни ветрове“, наблюдавайки как черната пътна карета спира отпред.
— Това ли е тя? — попита невярващо първият помощник, зяпнал слабата и скована старица, която бавно се изкачваше по трапа. Херцогинята се бе облегнала на сър Джордж Бардбърн, един от най- високопоставените мъже в адмиралтейството. — Искате да ми кажете, че тази беловласа дама има достатъчно влияние да накара министъра да закотви кораба ни и да не ни позволи да го напускаме? Само и само да дойде дотук и да чуе какво имаме да й кажем?
Александра подскочи, като чу почукването по вратата на каютата. През последните пет дни сърцето й се изпълваше със страх и надежда всеки път когато навън се чуеше някакъв звук. Но херцогът не се показа на прага. Там стоеше херцогинята, която не бе виждала от деня на сватбата.
— Има ли някакви новини? — прошепна отчаяно Алекс, прекалено объркана, за да се сети да поздрави жената.
— Капитанът и помощникът му не знаят нищо — отвърна нейна светлост. — Ела с мен.
— Не! — От няколко дни и нощи Александра бе на ръба на истерията и сега поклати глава, и се дръпна назад. — Той би искал да остана…
Старицата се изпъна и изгледа бледото, измъчено момиче.
— Моят внук — изрече с най-студения си тон — би очаквал от теб да се държиш с достойнството и хладнокръвието, което приляга на една истинска благородничка — херцогиня на Хоторн.
Думите й върнаха Алекс към действителността. Съпругът й наистина би очаквал това от нея. Борейки се с паниката си, младото момиче вдигна кученцето, изпъна гръб и вдървено тръгна заедно с херцогинята и сър Джордж Бардбърн към каретата. Но когато кочияшът понечи да й помогне да се качи, рязко се отдръпна и за последен път огледа кръчмите и складовете по оживения пристан. Съпругът й бе тук някъде. Болен или сериозно ранен. Трябваше да е… Съзнанието й отказваше да приеме друга възможност.
Часове по-късно каретата намали ход, проправяйки си бавно път по лондонските улици, и Александра отмести поглед от прозореца, и го насочи към херцогинята, която седеше срещу нея с изправен гръб и студено и безразлично изражение. Зачуди се дали тази жена е способна да изпита някакви чувства. В тишината дрезгавият шепот на Алекс прозвуча като вик:
— Къде отиваме?
След дълго мълчание, с което ясно показа, че й е крайно неприятно да обяснява намеренията си на Александра, старицата хладно отговори:
— В градската ми къща. Рамзи би трябвало вече да е пристигнал с част от персонала, който ще уведомява всички посетители, че сме в Роузмийд. Новината за изчезването на внука ми вече е във всички вестници и нямам никакво намерение да бъда безпокоена от посетители и други нахалници.
Министър Бардбърн съжали младата жена и се опита да я утеши:
— Правим всичко възможно, за да разберем какво се е случило с Хоторн. Бо Стрийт е изпратил стотици мъже да претърсват пристаните и да провеждат разпити, а адвокатите на семейството ви са наели още сто следователи и са им дали инструкции да използват всички налични средства, за да открият и най-малката следа. Все още не е получено искане за откуп, така че явно не е бил отвлечен е такава цел.
Сдържайки сълзите, заради които старицата би я презряла, Алекс се насили да зададе въпроса, от който се страхуваше:
— Каква е възможността да го откриете… — гласът й заглъхна. — Жив.
— Аз… Бардбърн се поколеба. — Наистина не знам.
От думите му стана ясно, че шансовете са малки. Сълзи замъглиха очите на младата жена и за да ги прикрие, тя зарови лице в меката козина на Хенри, докато се опитваше да преглътне буцата, заседнала в гърлото й.
В продължение на четири безкрайни дни Александра живя в къщата с херцогинята, за която тя сякаш не съществуваше, не говореше с нея, не я поглеждаше. На петия ден Алекс стоеше на прозореца на спалнята си, когато видя сър Джордж да напуска къщата. Твърде развълнувана, за да дочака да я повикат, тя се втурна по стълбите и нахлу в салона, където бе херцогинята.
— Видях министъра да си тръгва. Какво каза?
Старицата ядосано я изгледа, възмутена от нахалното й нахълтване.
Посещенията на сър Джордж не те засягат — отвърна студено тя и грубо се извърна — знак за Алекс да напусне салона.
Притискайки ръце към тялото си, Александра отвърна с треперещ от ярост и възмущение глас:
