— Независимо от вашето мнение за мен аз не съм глупаво дете, госпожо, и в този момент съпругът ми е най-важното нещо за мен. Вие не можете и не трябва да криете новини за него! — Тъй като херцогинята продължи да я наблюдава мълчаливо, започна да я умолява: — Би било толкова по-мило да ми кажете истината, отколкото да я криете от мен. Не мога да понеса тази неизвестност! Моля ви се, не ми причинявайте това! Няма повече да ви смущавам с истерии… когато баща ми почина и майка ми не успя да продължи напред, аз поех управлението на домакинството на четиринайсетгодишна възраст. А когато почина дядо ми, аз…

— Няма никакви вести! — сопна се нейна светлост. — А когато разбера нещо, ще се погрижа да научиш.

— Но мина толкова време! — проплака момичето. Старицата я изгледа с презрение.

— Ти наистина си изключителна малка актриса, нали? Но можеш да не се тревожиш. Бе сключено брачно споразумение между майка ти и моя внук, което й осигурява достатъчно пари, за да живее в разкош до края на дните си. Има предостатъчно, за да ги сподели е теб.

Александра зяпна, осъзнала, че херцогинята наистина мисли, че тя се притеснява за бъдещето си, а не за съпруга си, който в този момент можеше да лежи на дъното на Ламанша.

Обзета от гняв, безмълвна, тя изслуша язвителните думи на възрастната жена:

— Махни се от погледа ми. Не мога и миг да понасям лицемерните ти притеснения за внука ми. Ти едва го познаваше, той не означава нищо за теб.

— Как смеете! — извика Александра. — Как смеете да седите тук и да ми говорите така. Вие… вие не разбирате какво изпитвам към него, защото не изпитвате никакви чувства! А дори да изпитвате, вие сте прекалено… прекалено стара, за да си спомняте какво е любовта! — Херцогинята се изправи бавно и сякаш се извиси над Алекс, но тя бе обидена и наранена и не спря да говори: — Не можете да си представите какво изпитвах, като го виждах да ми се усмихва или да се смее с мен. Не можете да знаете какво изпитвах, като го гледах в очите… — Плачът я задави и сълзите започнаха да се стичат по бледите й страни. — Не искам парите му… Просто искам да мога да се вглеждам в очите му, да го виждам как се смее. — За неин ужас Александра не издържа, отпусна се на пода в краката на надменната старица и избухна в плач. — Просто искам да видя красивите му очи — проплака съкрушено.

Възрастната жена се поколеба, после се обърна и излезе от стаята, оставяйки Александра да изплаче мъката и нещастието си сама. След малко Рамзи влезе с поднос и сребърен сервиз за чай.

— Нейна светлост каза, че сте изтощена и желаете нещо освежително.

Александра, която седеше на пода, отпуснала глава на дивана, го погледна и внимателно избърса сълзите си.

— Моля те… отнеси това. Повдига ми се от храната.

Следвайки нарежданията на херцогинята, Рамзи постави нежелания поднос на масата, после се изпъна и за пръв път, откакто Александра се бе запознала с него, той я погледна несигурно и неспокойно.

— Не обичам да клюкарствам — поде след кратка пауза, — но камериерката на нейна светлост, Крадок, ме информира, че херцогинята не е хапнала нищо цели пет дни. Току-що й бе занесен поднос в трапезарията. Може би, ако предложите да й правите компания за обяд, може да я убедите да хапне малко.

— Тази жена няма нужда от храна — равнодушно рече Алекс и се изправи. — Тя не е като простосмъртните.

— Служа на херцогинята на Хоторн от четирийсет години. Загрижеността ми ме подведе да си помисля неправилно, че вероятно и вие се притеснявате за нея, тъй като сега сте част от семейството. Извинявам се за погрешното си заключение.

Поклони се вдървено и напусна салона, оставяйки младата жена смутена. Рамзи очевидно бе предан на херцогинята, а Алекс добре познаваше отношението на старата вдовица към прислугата. В Роузмийд старицата два пъти сурово бе укорила Александра, че клюкарства с прислугата, а тя само бе попитала Рамзи дали е женен и една прислужница дали има деца. От високото обществено положение на възрастната дама да говориш с прислугата означаваше да клюкарстваш, което на свой ред означаваше да се отнасяш към слугите като с равни. А това, Алекс помнеше презрителните думи на старицата, не бе приемливо. И въпреки всичко Рамзи очевидно й бе предан. Явно херцогинята не притежаваше само гордост и високомерие.

Това я наведе на друга мисъл. Алекс се вгледа в подноса объркано, чудейки се дали старата жена не бе накарала да й го пратят като предложение за мир. Преди минути тя се бе поинтересувала дали снаха й се храни или не. От друга страна, постъпката й можеше да се възприеме като напомняне към Александра да се вземе в ръце.

Алекс прехапа устни, припомняйки си думите на Рамзи. Пет дни… херцогинята не бе хапвала нищо пет дни. Тя самата също почти не бе хапвала, но бе млада и здрава. Трогна се още повече, когато си помисли, че ако старицата не може залък да сложи в уста, явно изчезването на внука й я бе сломило, без значение, че не го показваше.

Александра реши, че подносът за чай е предложение за мир.

През открехнатата врата на синия салон тя видя херцогинята да седи в кресло с висока облегалка. Жената гледаше втренчено в камината. Дори когато си почиваше, старицата беше страшна, но имаше нещо в лошия й нрав, което силно напомняше на Алекс за майка й по време на онези първи дни след смъртта на баща й, преди пристигането на другата му съпруга да превърне скръбта на госпожа Лорънс в омраза.

Тя пристъпи тихо в салона. Възрастната жена рязко извъртя глава и също толкова бързо отмести поглед, но Александра зърна сълзите й.

— Ваша светлост? — пророни меко Алекс, докато пристъпваше напред.

— Не съм ти позволила да ме притесняваш — сопна се вдовицата, но за пръв път Александра не се подлъга от острите думи.

Със същия успокоителен тон, с който бе говорила и на майка си, тя каза:

— Да, госпожо не сте.

— Махай се.

Алекс обаче продължи:

— Няма да ви досаждам дълго, но бих искала да ви се извиня за нещата, които ви наговорих преди малко. Беше непростимо от моя страна.

— Приемам извинението ти. А сега се махай. Пренебрегвайки студения поглед на херцогинята, младата жена продължи да пристъпва напред.

— Помислих си, тъй като и двете имаме нужда да се храним, че би било по-поносимо, ако се храним заедно. Бихме могли да… да си правим компания.

Старицата се разгневи, тъй като момичето пренебрегваше желанието й.

— Ако си търсиш компания, върви си вкъщи при майка си, каквото ти предложих да направиш преди малко.

— Не мога.

— И защо? — сопна се възрастната жена.

— Защото — прошепна Алекс — имам нужда да бъда с някого, който го обича.

Мъката се изписа на лицето на строгата дама, преди да успее да я прикрие под благородническото си високомерие.

Изпълнена с жал, но опитвайки се да не го покаже, Александра бързо седна в креслото срещу херцогинята и махна капака на един от подносите. Стомахът й се сви при вида на храната, но тя се усмихна.

— Желаете ли парче от това прекрасно пиле или предпочитате телешко?

Старицата се поколеба и присви очи.

— Внукът ми е жив! — заяви тя, предизвиквайки Алекс да й противоречи.

— Но, разбира се, че е жив — изрече пламенно младата жена. — Вярвам го с цялото си сърце.

— Предполагам, че мога да хапна малко пиле.

Хранеха се в пълно мълчание, нарушавано от време на време от пукането на огъня в камината.

Едва когато Алекс стана и пожела лека нощ, старата жена проговори и за пръв път се обърна към нея с името й.

— Александра… — прошепна дрезгаво. Тя се обърна.