остана усещането за невероятен студ. Вляво над леглото си видя стъкленица с гумено маркуче, което завършваше с вкарана във вената му игла. Отдясно седеше на стол майка му и го милваше по ръката. До прозореца видя старши лейтенант Горелик. Давид Лвович в дъното на стаята тихо обясняваше нещо на друг, съвсем млад лекар, който любопитно присвиваше към Козлов и без това присвитите си дръпнати очи.
— Честито възкресение! — поздрави Давид Лвович. — Предавам ви на доктор Чен. Днес няма да ставате, след два часа можете да хапнете, но малко. Оставям ви протокола, който направи вашият колега. — Докторът сложи на шкафчето няколко четливо изписани листа. — Елена Петровна, един съвет от мен: няма нужда да стоите повече тук. И вие, старши лейтенант. Не привличайте вниманието към другаря Козлов.
Останал насаме със себе си, Турецки — за кой ли път — реши да подреди малко мислите си: мъчеше се да събере накъсаната информация ведно, но докато стигнеше до края на някоя мисъл, забравяше началото и изпадаше в лека дрямка. Сънят обаче също му бягаше и особено остро започна да се усеща загубеното време, то просто изтичаше като в пясъчен часовник и трябваше непременно да бъде спряно. Най-накрая той разбра какво ще му е необходимо. Стигна със свободната дясна ръка копчето на звънеца над леглото и помоли влязлата сестра за тетрадка и молив. След леко наддумване тя се съгласи. Но писането лежешком се оказа много неудобно. Той пак повика сестрата и я помоли да премести по-близо масата за ядене. С третото позвъняване си извоюва още една възглавница и репутацията на досаден пациент.
33
Семьон Семьонович Мойсеев никога не идваше навреме на работа — или закъсняваше, или ужасно подраняваше. Днес, в работната «черна събота», Зимарин беше наредил всички служби да се трудят всеотдайно.
Мойсеев не беше ортодоксален евреин и за шестдесет и няколкото си години вече беше намразил не само «черните», но и «белите» съботи. Но Бог му е свидетел, искаше да бъде на «Новокузнецка» точно в десет, какво да прави, като синът му Гришка не можа да си намери дипломата и, кой-кой, таткото трябваше да я потърси, а синът Миша беше загубил горното копче на ризата си и трябваше да му го шие кой, таткото, а пък по пътя тролеят се развали. Мойсеев закъсня половин час. Повлякъл ранения си във войната крак, който още го наболяваше, се дотътри до къщата на търговеца Прохоров, където се помещаваше столичната прокуратура, и видя пухкавата кадровичка, изтъпанена на входа.
— Семьон Семьонович, специално ви причаквам да ви предупредя. Едуард Антонович днес е станал със задника нагоре. Иска ви веднага при него.
Мойсеев, без да влиза в кабинета си, доста пъргаво се заизкачва по мраморното стълбище.
В кабинета на Зимарин оперативката беше в разгара си. Присъстваха само началници: заместниците на Зимарин, ръководителите на отдели и партийният секретар.
— … Очаква се тази година броят на предумишлените убийства да стигне цифрата двайсет и пет хиляди…
Зимарин се запъна за миг:
— Пак закъсняхте, другарю Мойсеев. Елате насам. Забравихте ли, че изпълнявате длъжността профпредседател?
Настъпи голяма пауза — всички чакаха Мойсеев да заеме подобаващото за днес номенклатурно място на «третия човек» до заседателната маса.
— Докато теоретиците и така наречените демократи — продължи словото си главният прокурор на Москва — спорят в чии ръце трябва да бъде предварителното следствие по криминалните случаи, ние, следователите професионалисти, независимо от ведомственото подчинение вършим нелеката си всекидневна работа, а обемът й нараства заедно с ръста на престъпността в страната. Престъпният свят действа нагло и изобретателно, използува автоматично оръжие, качествен транспорт, всички нововъведения на комуникацията, умело прикрива следите, привлича към незаконната си дейност морално лабилни хора от нашите среди. Затова дейността по разкриването, и по-специално на убийствата, значително се усложнява…
Зимарин повдигна очилата си, огледа аудиторията:
— Но още не сме за боклука: нашите видни колеги Амелин и Чуркин успяха да разкрият много заплетен случай, в който следите водят към този кабинет. Организираната престъпност толкова се е развихрила, че е подготвяла, а може би още подготвя покушение над главния прокурор на Москва…
На това място Зимарин, естествено, въздъхна и даде възможност на подчинените да се наахкат и наохкат.
— … И първа цигулка в тази омерзителна пиеса са свирили наши следователи, бивши следователи, Турецки и Бабаянц. Те са били в мафията, приемали са подкупи откъдето падне, измъквали са престъпници от справедливото възмездие на правосъдието. Резултат: и двамата са убити.
Подчинените отново зашумяха, а Зимарин се подсмихна накриво:
— Всяко зло за добро. Неприятности колкото щеш, но те биха били къде повече, ако двамата така наречени следователи бяха останали живи. Вече ме викаха в Градския комитет на партията при другаря Прокофиев, при първия зам. главен прокурор на СССР другаря Василиев. Обясних: няма стадо без мърша, в наше време никой не е застрахован от подобни явления, нима самата общосъюзна прокуратура нямаше същия позорен случай? Но ми отговориха: това не е аргумент. И правилно ми отговориха. Взимаме следното решение. Ще изготвим заповед за засилване на възпитателната работа с кадрите в прокуратурата. Случаят Турецки се поема от другарите Амелин и Чуркин, а случаят Бабаянц се дава на Мойсеев. Чувате ли ме,
