Особени белези: в областта на левия лакът белег 4 см х 2 см (вероятно рана от огнестрелно оръжие), в коремната област белег 7 см х 1 см (вероятно от нож).
Следи от употреба на алкохол не са констатирани.
Справки на телефон/
Елена Петровна Сатина с трепереща ръка завъртя нула две.
— Дежурният на телефона.
— Другарю дежурен, къде да се обадя, синът ми не се е прибирал нощес, обадих се по всички болници, да не му се е случило нещо…
— Обаждате се точно където трябва. Трите имена?
— Саша… Александър Борисович Турецки.
— Година на раждане?
— Хиляда деветстотин петдесет и девета.
— Място на раждане?
— Тук е роден. В Москва де.
— Почакайте така.
Не се наложи много да чака, информация от подобен род веднага се вкарва в компютъра.
— Никакви случаи с подобни данни нямаме регистрирани. Няколко лица с неустановена самоличност са поместени в различни лечебни заведения и морги.
— Как така «с неустановена самоличност»? Може би синът ми е мъртъв, а вие…
И Елена Петровна захлипа по телефона.
— Успокойте се, дайте описание на сина си.
— Описание?… Ами висок, красив, много спортува…
— Как е облечен?
— Ами… Сини дънки, светлосиня риза, вносни маратонки, доста старички…
— Височина, цвят на косата, конструкция?
— Казах ви, висок. По-точно ли? Към метър и осемдесет. Цвят на косата… преди беше съвсем светла, после потъмня.
От другата страна се чу тежка въздишка и настъпи продължителна тишина.
— Особени белези има ли?
— Какво значи особени белези? Бенки ли?
— Белези от рани?
— Да, има белези от рани. Такава му е работата. Опасна.
— По-точно?
— Следовател е, работи в Градската прокуратура. Има белег на ръката, стреляха по него с пистолет, и до пъпа, от удар с нож.
— Ще ви дам телефона на една болница. Записвате ли?
— О, болница ли? Какво му е?
— Лице с подобни данни, каквито ми съобщихте, се намира в една болница, там на място ще научите всичко.
— Записвам, записвам, другарю дежурен. Много ви благодаря.
Елена Петровна си пое дъх и отново вдигна слушалката.
— От милицията ми дадоха вашия номер. При вас имало един човек, може да е синът ми.
— Име?
— Александър Турецки.
— Нямаме такъв.
— От милицията казаха, че данните съвпадали.
— А-а, онзи, дето е в бокса, в безсъзнание. Сега ще ви прочета данните: «30–32 години, височина 178 см, коса — светлокестенява, очи кафяви. Облекло: сини дънки 50-а мярка, светлосиня риза… яка 41-ва мярка, маратонки — много износени, номер 42. Особени белези: в областта на левия лакът 4 см х 2 см… в коремната област 7 см х 1 см…»
— Това е синът ми, сигурна съм. Идвам веднага. В тежко състояние ли е?
— В тежко. Побързайте.
Елена Петровна затвори и погледна тревожно Романова.
— Спокойно, Елена Петровна, преди половин час говорих с него и лекарят каза, че няма нищо страшно. Хората от болницата изпълняват наши инструкции. Пригответе се, ще отидем заедно, предстои ви да изиграете много по-неприятна от тази сценка.
— Да, вече ми обяснихте. Само дето хич ме няма като артистка, а на сцена съм се качвала за последен път преди двайсет и пет години. В живота пък хич не ми се е налагало да играя роли, особено такива…
Турецки не се чувстваше особено уютно в очакване на предстоящия спектакъл, в който щеше да играе собствения си труп. Поради служебни задължения му се беше налагало да посещава моргите доста по-често, отколкото други граждани, и тези посещения не му доставяха никаква наслада. Но дежурният лекар така усърдно подхвана сценария, че Турецки се поуспокои, макар и да заподозря у доктора склонност към мошеничества. Освен това го чакаше възможността след няколко дни да присъства и на погребението си, но се надяваше, че дотогава с колегите ще успеят да отложат тази процедура поне с петнадесетина години.
Доспа му се, но на вратата на бокса, в който го пренесоха преди половин час, се появи майка му с толкова естествено измъчено лице, че сънливостта му мигом се изпари.
Подготовката за представлението започна.
Веселякът доктор като допълнение към по-рано изпратената телефонограма информира милицията, че гражданинът с неустановена самоличност, докаран през нощта в повереното му болнично заведение от 4-ти дежурен патрул, е починал от травмите си, без да дойде в съзнание. Според опознаването, извършено от Елена Сатина, същият бил следователят от Градската прокуратура Александър Борисович Турецки.
В момента, когато бе получена тази информация, в помещението на дежурния на «Петровка» 38
За събитието беше съобщено и по местоработата на починалия следовател. Получилият съобщението следовател Чуркин неописуемо се обърка, но след консултация със зам. главния Амелин пристигна в болницата, съпроводен от двама свидетели, за да извърши идентификация според всички писани правила.
До момента на пристигането на тази компания участниците в операцията бяха преминали вече в състояние на пълна бойна готовност. Турецки, инжектиран с някакъв чудовищен препарат, лежеше бездиханен на масата в моргата с лице като отровна гъба и начални признаци на трупно вкочаняване, Елена Петровна истински плачеше в приемната, старши лейтенант Горелик с нажален вид и с униформена фуражка в ръка стоеше до вратата на моргата.
Дежурният лекар Давид Лвович помоли церемонията да премине по-бързичко — дежурството му беше свършило. Педантичният Чуркин с насмешливо изкривени устни написа протокола за идентифициране с всички подробности. Когато свършиха с формалностите, докторът се обърна към Чуркин — дали с въпрос, дали с констатация:
— Както гледам, не сте много опечален от загубата на своя колега…
— Бивш, докторе, бивш. Виждате пред себе си държавен престъпник, избягал от следствения изолатор — театрално рече Чуркин и напусна помещението.
Щом се оттегли групата на Чуркин, от болницата изчезна и следователят Турецки, а на негово място остана незнайният пациент Козлов.
И той се събуди с приятното чувство, че е в топлото легло, защото от цялата процедура в моргата му
