Тя сякаш не го чуваше.

— Чувствам се добре тук. През последните дни седях с часове в градината. Топлината на слънцето върху лицето ми, чуруликането на птиците… човек може да потъне в тишината и да забравя болката. — Нежна усмивка озари лицето й. — Навярно градината може да помогне и на вас.

Dieu, душата й се разкъсваше от мъка и въпреки това тя се стараеше да облекчи напрежението, което усещаше у него. На Франсоа ненадейно му хрумна, че Катрин беше като градината, която току-що беше описала — красива, спокойна, огряна от слънцето и все пак изложена на всеки свиреп набег на вятъра. Усещаше как нейното спокойствие се пренася върху него и стопява раздразнението му.

Той седеше срещу нея мълчаливо и я съзерцаваше със същото объркано и удивено изражение, с което тя го бе гледала преди малко. Ненадейно осъзна, че иска да остане тук. Искаше да седи в слънчевата градина и да гледа Катрин Вазаро, да замени бъркотията на външния свят със спокойствието и тишината около момичето. Ала как би могъл да го направи, когато бе толкова затънал в мръсната, ожесточена борба?

Той рязко се надигна.

— Не, merci. Няма да остана в градината. Вие можете да седите тук и да се изолирате от света, но аз трябва да направя нещо със своя живот.

Неразгадаем израз прибягна по лицето й, преди отново да сведе поглед към сплетените си ръце.

Франсоа изпита необяснимо разочарование. Тръгна си, без да отрони нито дума.

Когато в преддверието се сблъска с Жулиет дьо Клеман, настроението му никак не се подобри.

— Вече се чудех кога най-после ще се решите да ни посетите — каза Жулиет. — Ние щяхме…

— Сини.

Тя го погледна недоумяващо.

— Моля?

Франсоа си взе шапката и ръкавиците от масата и се обърна да си върви.

— Очите на Етиен Малпан бяха сини.

— А, вие все пак сте ходили в църковния двор. А другият? Можете ли да откриете кой е бил другият?

— Няма ли да престанете с претенциите си? При клането в манастира са участвали над двеста мъже.

— Катрин сънува всяка нощ кошмари. Тя ще се побърка от мисълта, че онези мъже не са имали лица. — Жулиет присви устни. — Освен това и аз бих искала да зная.

— Дадох ви едно лице. Ще трябва да се задоволите с Малпан. — Франсоа отвори вратата. — Имам да върша по-приятни неща през свободното си време, отколкото да събирам сведения, които не само че ще ми отнемат месеци, но и ще ми спечелят врагове сред марсилците на Дюпре.

Миг преди да затвори вратата, тя извика подире му:

— Франсоа!

— Вече казах, че няма да…

— Благодаря ви.

Той я изгледа недоверчиво, ала не можа да открие по лицето й и помен от ехидност.

— Зная, че не сте длъжен да правите това за Катрин — каза тя просто. — Мисля, че може да не бързате със събирането на сведенията за другия.

— Радвам се, че можах да ви направя услуга.

— Вие наистина ме зарадвахте. — В очите й проблеснаха дяволити пламъчета. — Но не сте направили всичко, което поисках от вас. Пак не сте си сложили кокарда и…

Трясъкът на вратата заглуши последните й думи.

— Жан Марк, трябва да говоря с вас.

Жан Марк откъсна очи от документа, който проучваше и видя Жулиет да стои на прага на кабинета му. Смарагдовозеленият цвят на роклята й подчертаваше розовата й кожа и буйните й тъмни коси. Цял месец той съзнателно я беше избягвал. И сега изведнъж искрящата й жизненост му подейства като удар. Кръвта му кипна и той напрегна мускули, за да потисне реакцията, която Жулиет неминуемо предизвикваше у него.

— Не може ли да го оставим за по-късно? Имам страшно много работа!

— Не ме залъгвайте с разни претексти. — Жулиет се спусна към него. — Винаги сте зает. Денем и нощем сте заровен в книжа и аз все не мога да поговоря с вас. През последния месец нито веднъж не сте вечеряли с мен и Филип.

Жан Марк се облегна назад.

— Скъпа моя Жулиет, тези проклети якобинци поеха управлението и аз трябва да им попреча да ми отнемат цялото състояние. — Той се усмихна. — Пък и не съм подозирал, че липсвам на някого. Ако просто ме беше помолила…

— Мисля, че Катрин е бременна.

Жан Марк се стъписа.

— Не!

— Боя се, че да. Цикълът й закъснява с четиринадесет дни. В началото не исках да повярвам. — Жулиет се усмихна с горчивина. — Като че Господ не й прати достатъчно изпитания, та сега и това. Какво смятате да правите?

— Трябва да помисля.

— Да помислите? Трябва да направите нещо! Срамът и ужасът я задушават. Всяка нощ се буди с викове.

— Вече казах, че най-напред трябва да обмисля положението.

Жулиет пристъпи още една крачка.

— А какво ще стане, когато разбере, че е бременна и се самоубие, докато вие обмисляте положението? Това ли искате да се случи?

Жан Марк избухна:

— И какво трябва да сторя? Да намеря из тъмните улички някоя стара вещица, която да убие детето в утробата й? Не ти ли е хрумвало, че това може да струва на Катрин живота?

— Не ставайте глупав… Не ме разбрахте. Катрин никога не би се съгласила да убият детето й, но не би могла и да понесе повече срам и позор. Аз премислих всички възможности. — Жулиет спря за миг. — Трябва да й намерите съпруг.

— Но това е невъзможно! Кой ще се съгласи да поеме тежкия кръст?

— Откъде да знам? Отговорността пада върху вас. Вие бяхте прекалено зает, за да й помогнете, когато тя имаше нужда от вас. Сега вие трябва да я спасите от беда.

Жан Марк повдигна едната си вежда.

— Нима намекваш, че аз трябва да я заведа пред олтара?

— Mon Dieu, не! Катрин и сега се разтреперва само като се намръщите. Ще я прекършите като ветрило, преди да изтече първия месец от брака.

— Аз не съм чудовище и нямам склонност да… — Жан Марк присви очи в трескав размисъл. — В такъв случай тя би могла навярно…

— Не! — Жулиет веднага разбра посоката на мислите му. — Вие мислите за Филип. Тя няма никога да се омъжи за него.

— Но защо? Винаги го е харесвала.

— Да го харесва? Тя го обожава. Изчервява се само като чуе името му.

— Е, добре. Значи решено. И без друго е крайно време Филип да се задоми. Това и за двамата ще бъде изгодна връзка. Той е много привързан към Вазаро и ще продължи и по-нататък да бъде отличен управител на имотите.

— Решено ли? Но вие дори не сте говорили с Филип.

— Веднага ще го направя. Сигурен съм, че Филип няма да създава затруднения. Той харесва Катрин и