Франсоа избегна погледа й.

— Марат няма да позволи Дюпре да напусне Париж, преди да е изпълнил задачата. Не бива да си подавате носа извън къщата, докато съществува и най-малката възможност да ви срещнат и заловят.

— Би ли могло да се постигне нещо с подкуп? — попита Жан Марк.

— Сега-засега нищо. Сигурно по-късно.

— Значи трябва да се крием тук като мишки, докато отпратят Дюпре? — Жулиет се опита да подреди мислите си. — Това никак не ми харесва. Около площада има много къщи… нашето присъствие няма да остане незабелязано. Дори при най-голяма предпазливост ще се разбере, че живеем тук.

След кратък размисъл Жан Марк каза:

— Робер ще пусне слуха, че Филип е пристигнал от Вазаро, за да посрещне двете си сестри, които са избягали от родните си места след падането на Вердюн.

— Това може да прозвучи убедително — кимна Франсоа. — Ако приемем, че няма да започнат да претърсват всяка къща. — Той се обърна към Филип. — Вие трябва да останете, за да изглежда всичко правдоподобно.

Филип кимна.

— Разбира се. Ще остана, колкото е нужно.

— Катрин не ви иска — възрази Жулиет. — Не иска въобще да ви види.

— Няма да се показвам пред нея. Но трябва да бъда тук.

— В момента и да искаме, не можем да направим нищо повече — каза Жан Марк с въздишка. — Ще ме предупредите ли, ако се появи опасност, Ечеле?

— Бъдете сигурен, че нито за Дантон, нито за мене е добре дамите да бъдат арестувани. Ще имаме големи неприятности. — Франсоа тръгна да си върви. — Ще ви съобщя допълнително, ако Дюпре напусне Париж.

— Почакайте. — Жулиет пристъпи напред. — Това не е достатъчно. Филип е чужд човек в Париж. Ако се разчуе, че братовчедката на Жан Марк е била в манастира, вие сте човекът, който трябва някак да обясни нашето присъствие тук. Щом работите за Дантон, трябва да сте известна личност. Трябва поне на всеки два дни да ни навестявате.

— Нямам никакво време за…

— Идвайте редовно, макар и за няколко минути. — Тя се усмихна жлъчно. — И носете трицветната кокарда, за да видят всички колко верни на правителството са обитателите на този дом. Истински революционер като вас и без друго никога не бива да ходи без трикольор.

Той смело издържа погледа й.

— Не смятам, че трябва да нося убежденията си на шапката.

— Да, но няма да навреди, ако го правите през следващите седмици. Не се бойте и ние като вас не горим от желание да ви виждаме. Но ако искате, Мари ще ви води в градината, където бихте могли да си почивате и да размишлявате на спокойствие. — Усмивката й помръкна. — Например за това, какво ви накара да отидете в абатството дьо ла Рен.

Той я погледна безмълвно, после обеща:

— Ако имам работа насам, ще намина пак.

С тези думи той напусна салона.

— Почакайте! — Жулиет, на която й беше хрумнало още нещо, го последва в коридора. За своя изненада го завари да стои в подножието на витата стълба, вдигнал поглед нагоре.

— Как е тя? — попита той тихо.

— Не е добре. Но едва ли може да се очаква нещо друго. Мъчат я кошмари, от които се събужда с викове. Не иска да яде… — Жулиет си пое дълбоко дъх, за да не загуби самообладание. — Мъжът, когото убих… кой беше?

— Един марсилец на име Етиен Малпан.

— Знаете ли как изглеждаше? Опишете ми го.

— Беше мъртъв, когато го видях.

— Нима?

— Смъртта придава на всекиго известна анонимност. Защо ви е да знаете как изглежда?

— В гробницата беше тъмно, така че Катрин не е могла да види кой се е нахвърлил върху нея. Казва, че мъжете нямали лица и това е най-страшният й кошмар.

— И сега искате да й ги опишете? — След като помисли малко, добави: — Етиен Малпан беше русоляв, някъде около четиридесетте, едър на ръст, тромав здравеняк.

— За ръста му си спомням добре. А какви бяха очите му?

— Вече не си спомням.

— Попитайте за цвета на очите му.

— Искате да изприпкам до църковния двор и да му отворя клепачите, в случай че не е вече в земята?

— На нея й трябва лице, цяло живо лице с всички подробности.

Франсоа поклати глава.

— Вие никога ли не отстъпвате?

— На нея й трябва лице.

Франсоа отвори вратата.

— Ще го направите ли?

— Престанете най-сетне да ми досаждате!

Трясъкът на вратата отекна във високото преддверие.

— Пазете се от него. Той е опасен човек — зад нея стоеше Филип с мрачно и загрижено лице. — Когато търсех адреса на Ечеле, събрах някои сведения. Той е доста известен сред депутатите в Националното събрание.

— Така ли?

— Официално той е дясната ръка на Дантон и негово момче за всичко, но това не е истинската му работа.

— Не ме учудва. Не прилича на момче за всичко.

— Той събира сведения за Дантон.

— Доносник значи?

— Той вдъхва страх на всички. През последните две години се е бил на пет дуела, все с мъже, чието отстраняване е било изгодно за Дантон. Излишно е да се обяснява, че не го е правил заради накърнена чест.

Това не я учуди.

— Не вярвам да тръгне да се дуелира с жена. А не разполагам със сведения, които да иска да изтръгне от мен.

— При два от онези дуели ставало дума за жени. Ечеле съблазнявал жените, за да се стигне до предизвикателство и по този начин да може да избира оръжието. — Филип поклати глава. — Това не може да се нарече честно.

— Кое, това че е използвал жените за постигането на целта си ли? — Жулиет не можеше да си представи Ечеле в ролята на съблазнител. Той излъчваше, освен физическа привлекателност, и някаква непресторена чистосърдечност, която не се връзваше с образа на интригант. — А нима вие не действате по съшия начин? Как иначе щяхте да се сдобиете с тоалетите, които Робер донесе в стаята ми?

— Това беше съвсем различно — запротестира Филип. — Аз само обясних на дамите в магазина какво ми трябва.

Той действително си вярва, помисли Жулиет смаяно. Филип беше постигнал целта си с флирт и очарователни комплименти.

— Откъде ги купихте?

Беше потърсил шивачката, при която Жан Марк обличаше любовниците си. Жулиет усети остро пробождане в гърдите. Не, не можеше да е болка. От къде на къде? Вероятно е от умора. Всички богати хора си имаха любовници, повечето от които бяха много по-елегантни от съпругите. Шивачката трябваше доста да побърза, ако искаше да облече Катрин, преди да е напуснала Париж.