— Утре ще ви дам мерките на Катрин.
Филип кимна.
— И вашите също.
— На мен ми стигат роклите на Мари.
— Моите сестри трябва да се явяват пред хората добре облечени.
Погледът на Жулиет се плъзна по елегантната му фигура и се усмихна, макар и почти незабележимо.
— Сигурно външността ми ще ви излага. — Тя се обърна към стълбището. — Е, добре, ще получите и моите мерки.
Почти беше стигнала до горната площадка, когато чу гласа на Жан Марк.
— Жулиет.
Тя погледна надолу, Жан Марк стоеше пред вратата на салона.
— Да?
Той се взираше внимателно в нея.
— Защо точно гражданката Справедливост?
Тя избягна погледа му.
— Казах ви, че няма значение.
— Ах, така ли? Започвам да се питам какво има значение за теб.
— Рисуването. Катрин.
— И нищо друго?
— Нищо друго.
По устните на Жан Марк трепна лека усмивка. Лицето му изразяваше смущаваща чувственост. Изведнъж Жулиет осъзна колко привлекателен беше той всъщност, широките рамене под синия жакет, мускулестите бедра, очертани от панталоните от еленова кожа, стройното му тяло. Улови се, че го гледа захласната и очарована, без да е в състояние да отмести погледа си или поне да го прикрие.
Той издържа на взора й.
— Много интригуващо. Трябва да се заема с разширяването на твоя хоризонт. — С тези думи той се обърна и напусна салона.
— Питахте ли я дали би искала да ме види?
Жулиет беше забравила, че и Филип е в салона. Личността на Жан Марк засенчваше всичко наоколо. Племенникът пристъпи неуверено.
— Жулиет, ужасно се срамувам, че…
— Вие се срамувате, така ли? Тогава нека ви разкажа нещо за срама. — Жулиет стисна здраво перилото. — Катрин е дотолкова смазана от срам, че не желае да види лицето ви. Как да я убедя, че виновникът трябва да се срамува, а не жертвата. Кой знае защо, тя ви смята за толкова възвишена и благородна личност, че чувства, себе си омърсена и недостойна за вас!
— Точно обратното! Моля, позволете ми да я уверя в това! — Филип пристъпи още една крачка напред. — Искам да й кажа, че аз съм човекът, който би следвало да се срамува.
— Тя няма да ви повярва. Нима я познавате толкова малко? Ще помисли, че просто я съжалявате.
— Кажете й… но, няма значение. Как бих могъл да й обясня?
— Никак. — Филип изглеждаше толкова отчаян, че Жулиет почти се трогна. Беше слушала за прословутото му въздействие върху жените, но не беше предполагала, че сама ще попадне под очарованието му. — Навярно бихте могли да я посетите след няколко дни.
Лицето му грейна.
— И вие ще ми кажете, ако мога да направя нещо… за вас или за нея? За мен би било удоволствие да ви услужа.
— Добре, ще й кажа. — Жулиет тръгна по стълбата, усещайки загрижения му поглед в гърба си.
Паун и пантера, мина й през ума. Но двамата бледнееха пред тъмното, блестящо, загадъчно огледало, което представляваше Жан Марк Андреас.
Хрумна й нещо и тя се обърна към Филип.
— Бои и ленено платно.
— Моля?
— Когато ми се налага да стоя по-дълго вкъщи, трябват ми бои и ленено платно. Ще ми ги набавите ли?
Без да изчака отговора му, тя се обърна и изтича към стаята на Катрин.
— Мосю Жан Марк не е вкъщи. Бихте ли почакали в салона, докато съобщя на мадмоазел Жулиет за вашето посещение? — попита Робер и постави шапката и ръкавиците на Франсоа върху масата в средата на преддверието. — Мисля, че е горе в…
— Не. Заведете ме в градината. — Днес Ечеле не изгаряше от желание да влиза в схватка с острия език на Жулиет. Идваше направо от Националното събрание и беше възбуден и възмутен, защото му се беше наложило да изслуша отчети за новите кланета на Дюпре. Не би могъл да обясни защо дойде тук. Нямаше намерение да се обвързва с предложението на Жулиет да посещава редовно къщата и бяха изминали само няколко дни, откакто бе затръшнал след себе си тази врата и беше излетял ядосан навън. Но така или иначе, вече беше тук, можеше и да остане за няколко минути.
Робер примигна недоумяващо, а после кимна.
— О, вие желаете да видите мадмоазел Катрин? Разбира се, мосю. Заповядайте насам.
Франсоа се поколеба. Всъщност не изпитваше никакво желание да види и Катрин Вазаро. Макар и да смяташе себе си за достатъчно закоравял, за да изпитва съчувствие към някого, видът на Катрин предизвикваше у него желанието да я успокоява и закриля.
Робер го погледна въпросително и Франсоа го последва в преддверието, откъдето една остъклена врата водеше към градината.
Катрин Вазаро седеше на мраморната пейка до фонтана, скръстила ръце в скута си. Той забеляза, че беше облечена в синьо и че слънцето блести в светло кестенявите й коси.
— Мосю Ечеле е тук — каза Робер тихо. — Иска да ви види, мадмоазел Катрин.
— Така ли? — Катрин вдигна очи от скута си и надзърна покрай Робер. Намръщи се изненадано. — Франсоа. Вашето име беше Франсоа, нали?
— Да. — Той пристъпи и се поклони. Катрин му изглеждаше още по-крехка, отколкото последния път. Около очите й имаше тъмни сенки, а китките й бяха станали още по-тънки. — Очевидно не се храните добре.
— Нямам голям апетит. — Тя отново сведе поглед към ръцете си. — Да, сега си спомням. Вие ми се сърдехте за нещо.
— Не съм ви се сърдил. — Той седна на пейката от другата страна на алеята. — Или може би съвсем мъничко.
— Защо?
— Вие се бяхте предали. Човек никога не бива да се предава. Трябва да издържи, колкото и да е голяма болката. Това е единственият начин да оцелее, за да може да отмъсти.
— Аз не искам да отмъщавам.
— Разбира се, че искате — възрази той рязко. — Това е в природата на човека. Всеки е… — Франсоа спря, когато осъзна, че тя го гледа смаяно, сякаш й говореше на някакъв чужд език. Наистина Катрин със своята кротост, нежност и спокойствие беше като същество от друг свят. В нейния свят нямаше място за хора като Дюпре, за компромиси, борби за власт и кървави изстъпления.
Ечеле избягна погледа й, обзет от мъчителното предчувствие, че тя е обречена. Този свят не понасяше нежността. Беше слабост да се прощава. Това бяха безмилостните закони на живота.
— Съжалявам — промълви тя плахо. — Ето че отново ви разсърдих, нали?
— Защо се грижите за моите чувства? Какво ви интересуват?
Тя раздвижи нервно ръце в скута си.
— Това не е просто раздразнение. Вие изпитвате… болка.
— Глупости.
