Толтекат,18 бабата на слънцето, бабата на зората, че тъй ще бъдете наричани от нашите творения и нашите създания.

— Хвърлете жребий с вашите зърна от царевица и ците.19 Тъй да стане и ще се узнае, и ще се разбере дали ще издяламе, или изваем неговата уста и неговите очи в дърво.

Тъй бе речено на гадателите. После дойде гадаенето, хвърлянето на жребий с царевица и ците.

— Късмет! Създание! — рекоха им тогава една старица и един старец. И старецът беше тоя с късметите от ците, тъй нареченият Шпиякок.20 А старицата беше гадателката, образувателката, която се наричаше Чиракан-Шмукане.

И започвайки гадаенето, тъй рекоха:

— Съберете се, съвокуплете се! Говорете, та да ви чуваме, казвайте, заявете дали подхожда дървото да се събере и да се извая от Твореца и Образувателя? Дали той (дървеният човек) е този, който ще ни издържа и храни, когато се развидели, когато съмне! Ти, царевице, ти, ците, ти, участ, ти, създание: съберете се, съешете се — рекоха на зърната царевица, на зърната ците, на участта, на създанието. — Ела да жертвопринасяш тук, Сърце на небето, не наказвай Тепеу и Гукумац!

Тогава проговориха и казаха истината:

— Добри ще излязат вашите направени от дърво кукли, ще говорят и ще разговарят върху лицето на земята.

— Тъй да бъде! — отговориха, когато проговориха.

И мигом бяха направени издяланите от дърво кукли. Приличаха на хора, говореха като хора и населиха повърхността на земята.

Просъществуваха и се размножиха; добиха дъщери, добиха синове дървените кукли; ала нямаха нито душа, нито разум, не си спомняха за своя Творец, за своя Образувател, ходеха без посока и пълзяха.

Вече не си спомняха за Сърцето на небето и затова изпаднаха в немилост. Това бе само опит, усилие да се направят хора. Говореха изпърво, но лицата им бяха изпити; ходилата им и ръцете им не бяха устойчиви; нямаха ни кръв, ни същина,21 нито влага, ни мазнина; бузите им бяха сухи, сухи бяха краката им и ръцете им, а плътта им — жълта.

Поради тая причина вече не мислеха за Твореца и за Образувателя, за ония, които ги извеждаха в битие и се грижеха за тях.

Тези бяха първите хора, които съществуваха много на брой върху лицето на земята.

Веднага дървените кукли бяха унищожени, разрушени и раздробени и получиха смърт.

Наводнение бе предизвикано от Сърцето на небето; стана голямо наводнение, което падна върху главите на дървените кукли.

От ците бе направена плътта на мъжа, но когато жената бе издялана от Твореца и Образувателя, от папур22 бе направена плътта на жената. Творецът и Образувателят поискаха тия градива да влязат в техния състав.

Ала не мислеха, не говореха със своя Творец и Образувател, които ги бяха направили, които ги бяха сътворили. И по тази причина бяха умъртвени, бяха удавени. Обилна смола дойде от небето. Тъй нареченият Шекоткоуач23 дойде и им извади очите; Камалоц24 дойде да им отреже главите; и дойде Коцбалам25 и погълна плътта им. Тукумбалам26 също дойде и им строши и смаза костите и жилите, смля и разрони костите им.

И това бе, за да ги накажат, понеже не бяха мислили за своята майка, за своя баща, Сърцето на небето, наречен Хуракан. И по тази причина помръкна ликът на земята и започна черен дъжд, дъжд денем, дъжд нощем.

Дойдоха тогава малките животни, големите животни, а дърветата и камъните ги удряха по лицата. И всички почнаха да говорят: техните делви, техните подници,27 техните гърнета, техните кучета, техните мелнични камъни28 — всички се надигнаха и ги заудряха по лицата.

— Голямо зло ни правехте; ядяхте ни, а ние сега ще ви хапем — рекоха им техните кучета и техните домашни птици.29

А мелничните камъни:

— Измъчвахте ни; всеки ден, всеки ден, нощем, на разсъмване, през цялото време нашите лица правеха холи-холи, хуки-хуки30 поради вас. Ето какъв данък ви плащахме. Но сега, когато вече не сте хора, ще опитате нашата сила. Ще смелим и ще превърнем на прах вашата плът — рекоха им мелничните камъни.

И ето че техните кучета проговориха и им рекоха:

— Защо не ни давахте нашата храна? Щом погледнехме, и вие ни отблъсквахте и ни гонехте навън. Винаги държахте тояга да ни удряте, докато ядяхте. Тъй се отнасяхте с нас. Ние не можехме да говорим. Навярно нямаше да ви умъртвим сега; но защо не разсъждавахте, защо не мислехте за себе си? Сега ще ви унищожим, сега вие ще опитате колко зъби има в устата ни; ще ви изядем — рекоха кучетата, а после им разкъсаха лицата.

А на свой ред техните подници, техните гърнета казаха така:

— Болка и страдание ни причинявахте. Нашите уста и нашите лица бяха очернени, осаждени, винаги ни слагахте на огъня и ни горяхте, сякаш не изпитвахме болка. Сега вие ще опитате, ще ви изгорим — рекоха техните гърнета и им строшиха лицата.

Струпаните камъни на огнището се нахвърлиха право от огъня по техните глави и им причиниха болка.31

Отчаяни тичаха насам-натам; искаха да се покачат на къщите, а къщите падаха и ги хвърляха на земята; искаха да се качат на дърветата, а дърветата ги запращаха надалече; искаха да влязат в пещерите, а пещерите се затваряха пред тях.

Тъй погинаха хората, които бяха сътворени и образувани, хората, направени, за да бъдат разрушени и унищожени, на всички им бяха строшени устата и лицата.

И казват, че потомството им са маймуните, които живеят сега в горите; те са техен образец, защото само от дърво бе направил плътта им Творецът и Образувателят.32

И по тая причина маймуната прилича на човека, тя е образец на едно поколение хора сътворени, хора образувани, които бяха само кукли и бяха направени само от дърво.

Много малко виделина имаше тогава върху лицето на земята. Още нямаше слънце. Обаче имаше едно самовъзгордяно същество, което се наричаше Уукуб-Какиш.33

Съществуваха вече небето и земята, но лицата на слънцето и на месеца бяха покрити.

И (Уукуб-Какиш) казваше:

— Наистина, те са ясен образец на ония хора, които се удавиха,34 и тяхната природа е като на свръхестествени същества. Аз ще бъда сега велик над всички сътворени и образувани същества. Аз съм слънцето, аз съм виделината, месецът! — възкликна. — Велик е моят блясък. Благодарение на мен ще вървят и ще побеждават хората. Защото моите очи са от сребро, сияйни като скъпоценни камъни, като изумруди; моите зъби блестят като безценни камъни, подобни на лицето небесно. Моят нос блести отдалече като месеца, моят престол е от сребро и лицето на земята се осветява, щом изляза пред своя престол. И тъй, аз съм слънцето, аз съм месецът за човешкия род. Тъй ще бъде, защото моят поглед стига много надалече.

Така говореше Уукуб-Какиш. Но в действителност Уукуб-Какиш не беше слънцето; само се хвалеше с перата и богатствата си, а погледът му стигаше само до кръгозора и не се простираше върху целия свят.