Тъй се изгубиха Уукуб-Какишовите богатства. Лечителят заграби всички изумруди и скъпоценни камъни, които бяха неговата гордост тук на земята.

Старицата и старецът, които извършиха тия неща, бяха чудни същества. И след като бяха възвърнали ръката, сложиха я на мястото й и пак добре си беше.

Само за да постигнат Уукуб-Какишовата смърт, поискаха да постъпят така, защото им се видя лошо, че се възгордяваше.

И незабавно си отидоха двете момчета, след като бяха изпълнили тъй заповедта на Сърцето на небето.

Ето сега деянията на Сипакна, първия Уукуб-Какишов син.

— Аз съм творецът на планините — казваше Сипакна.

Тоя Сипакна се къпеше край брега на една река, когато минаха четиристотин момчета,44 които влачеха дърво за подпора на своята къща. Четиристотинте вървяха, след като бяха отсекли едно голямо дърво за носеща греда на своята къща.

Дойде тогава Сипакна и отправяйки се натам, където бяха четиристотинте момчета, рече им:

— Какво правите, момчета?

— Само това дърво е — отговориха, — ала не можем да го вдигнем и да го носим на рамо.

— Аз ще го нося. Къде трябва да отида? За какво ви е?

— За носеща греда на нашата къща.

— Добре — отговори и като го вдигна, метна го на рамо и го понесе към входа на къщата на четиристотинте момчета.

— Сега остани при нас, момче — му рекоха. — Имаш ли майка или баща?

— Нямам — отговори.

— Тогава ще те използуваме да приготвим утре още едно дърво за подпора на нашата къща.

— Добре — отговори той. Четиристотинте момчета веднага се посъветваха и рекоха:

— Как да направим, та да убием този младеж? Защото не е хубаво, дето взе, че вдигна сам дървото. Да направим една голяма яма и да го хвърлим, та да падне в нея. „Слез да извадиш и донесеш пръст от ямата“, ще му кажем, а когато се наведе да слезе в изкопа, ще пуснем отгоре му голямото дърво и ще умре там в ямата.

Тъй рекоха четиристотинте момчета и после направиха една много дълбока яма. Веднага повикаха Сипакна.

— Ние много те обичаме. Хайде, иди да копаеш земята, понеже ние вече не стигаме — му рекоха.

— Добре — отговори.

Веднага слезе в ямата. И го повикаха, докато копаеше земята, като му рекоха:

— Вече много надълбоко ли слезе?

— Да — отговори, като почваше да копае ямата, но ямата, която правеше, беше, за да се отърве от опасността.

Той знаеше, че искат да го убият; затова, като копаеше ямата, направи отстрани още един изкоп, за да се отърве.

— Колко остава? — извикаха надолу четиристотинте момчета.

— Още копая; аз ще ви обадя горе, щом свърша изкопа — рече Сипакна от дъното на ямата.

Ала не копаеше своя гроб, ами дълбаеше друга яма, за да се спаси.

Най-сетне Сипакна ги повика; но когато ги повика, вече бе в безопасност вътре в ямата.

— Елате да извадите и да вземете пръстта, която изкопах и е на дъното на ямата, защото наистина я направих много дълбока. Не чувате ли, като викам? Пък вашите викове, вашите думи се повтарят като отглас веднъж и дваж и така чувам добре къде сте. — Това казваше Сипакна от ямата, гдето беше скрит, викайки от дъното.

Тогава момчетата запратиха силно своето голямо дърво, което веднага падна с грохот на дъното на ямата.

— Никой да не говори! Да изчакаме, докато чуем виковете му, когато умира — си рекоха, говорейки шепнешком, и всеки си затуляше лицето, докато дървото падаше с трясък.

(Сипакна) проговори тогава, нададе вик, но извика само веднъж, когато дървото падна на дъното.

— Ей, че сполучихме с това, което му направихме! Вече умря — рекоха младежите. — Ако за нещастие беше продължил да прави каквото бе започнал, щяхме да сме загубени, понеже вече се бе вмъкнал между нас, четиристотинте момчета.

И изпълнени с радост, казаха:

— Сега ние ще си правим нашата царевична опиваща напитка тия три дни. Минат ли тия три дни, ще пием за построяването на нашата къща ние, четиристотинте момчета.

После рекоха:

— Утре ще видим и вдругиден пак ще видим дали няма да дойдат из пръстта мравките, когато замирише и загние. Веднага ще се успокоят сърцата ни и ще си пием опиващата напитка — казаха.

Сипакна слушаше от ямата всичко, което говореха момчетата. И после, на втория ден, дойдоха мравките вкупом, вървяха напред-назад и се събираха под дървото. Едни носеха в уста косите, а други ноктите на Сипакна.

Когато момчетата видяха това, рекоха:

— Вече загина оня бяс! Гледайте как се насъбраха мравките, как надойдоха на купища и едни носеха косите, а други ноктите. Гледайте какво направихме! — Тъй говореха помежду си.

Обаче Сипакна беше жив, та здрав. Отрязал си бе косите, отгризал си бе със зъби ноктите, за да ги даде на мравките.

И така четиристотинте момчета повярваха, че е умрял, и на третия ден почнаха веселба и се напиха всичките момчета. И бидейки пияни, четиристотинте момчета вече не усещаха нищо. Веднага Сипакна стовари къщата върху главите им и ги уби всичките наведнъж.

Ни едно, ни две не се спасиха от четиристотинте момчета; бяха убити от Сипакна, Уукуб-Какишовия син.

Такава бе смъртта на четиристотинте момчета и се разказва, че влезли в групата звезди, която заради тях се нарича Моц,45 макар че това може би ще е лъжа.

Ще разкажем сега за поражението на Сипакна от момчетата Хунахпу и Шбаланке.

Сега следва поражението и смъртта на Сипакна, когато бе победен от двете момчета Хунахпу и Шбаланке.

Сърцата на двамата младежи бяха пълни със злоба, загдето Сипакна беше убил четиристотинте момчета. А той само търсеше риби и раци по бреговете на реките, че тази беше неговата всекидневна храна. Денем се разхождаше да си търси храна, а нощем мяташе на плещи хълмовете.

Веднага Хунахпу и Шбаланке направиха една фигура, наподобяваща много голям рак, и й дадоха такава привидност с лист от петелски крак,46 който се намира в горите.

Така направиха долната част на рака; от пахак47 му направиха краката и му наложиха каменна коруба, която покри гърба на рака. После оставиха това подобие на костенурка в подножието на един голям хълм, наречен Меауан,48 гдето щяха да победят (Сипакна).

После момчетата отидоха да пресрещнат Сипакна по брега на реката.

— Къде отиваш, момче? — запитаха Сипакна.

— Никъде не отивам, само си търся храна, момчета — отвърна Сипакна.

— И каква е твоята храна?

— Риба и раци, ала тук ги няма и не намерих нищо, от завчера не съм ял и вече не издържам от глад —