Още не се виждаше ликът нито на слънцето, нито на месеца, нито на звездите и още не бе съмнало. По тази причина Уукуб-Какиш се пустословеше, като да беше слънцето и месецът, защото още нито се бе изявила, нито се показваше виделината на слънцето и на месеца. Единственият му стремеж беше да се възвеличи и да властвува. И тъкмо тогава стана потопът заради дървените кукли.

Сега ще разкажем как умря Уукуб-Какиш и бе победен, и как бе направен човекът от Твореца и Образувателя.

Това е началото на поражението и на разрухата на Уукуб-Какишовата слава от двете момчета, първото от които се казваше Хунахпу, а второто Шбаланке.35 Те бяха богове наистина. Нали виждаха злото, което вършеше надменникът и искаше да го върши пред взора на Сърцето на небето, казаха си двете момчета:

— Не е добре това да бъде така, когато човекът още не живее тук на земята. Прочее ще опитаме да стреляме по него с духателна тръба,36 когато яде; ще стреляме и ще му причиним болест и тогава ще се свърши с неговите богатства, с неговите зелени камъни, с неговите драгоценни метали, с неговите изумруди, с неговите скъпоценности, с които се гордее. И така ще правят всички хора, защото не бива да се възгордяват от властта или богатството.

— Тъй ще бъде — рекоха момчетата и всяко метна духателната си тръба на рамо.

Та имаше тоя Уукуб-Какиш двама сина: първият се казваше Сипакна,37 вторият беше Кабракан;38 а майката на двамата се казваше Чималмат, Уукуб-Какишовата жена.

Сипакна играеше на топка39 с големите планини: Чигаг, Хунахпу, Пекул, Яшканул, Макамоб и Хулиснаб.40 Тия са имената на планините, които съществуваха, когато съмна, и които бяха създадени само за една нощ от Сипакна.

Кабракан местеше планините и караше да треперят големите и малките планини.

По такъв начин провъзгласяваха своята гордост Уукуб-Какишовите синове:

— Чувайте! Аз съм слънцето! — казваше Уукуб-Какиш.

— Аз съм тоя, който направи земята! — казваше Сипакна.

— Аз съм тоя, който разтърсва небето и разклаща цялата земя! — казваше Кабракан.

Тъй Уукуб-Какишовите синове оспорваха бащиното си величие. И това им се виждаше много лошо на момчетата.

Още не бе създадена нашата първа майка, не бе създаден нашият първи баща.

Затуй бе решена тяхната смърт (на Уукуб-Какиш и синовете му) и тяхната разруха от двамата младежи.

Ще разкажем сега за изстрела с духателна тръба, който дадоха двете момчета срещу Уукуб-Какиш, и унищожаването на всеки един от възгорделите се.

Уукуб-Какиш имаше едно голямо нансово дърво,41 чийто плод беше храната на Уукуб-Какиш. Той отиваше всеки ден до нансовото дърво и се качваше на върха му. Хунахпу и Шбаланке бяха видели, че това е храната му. И след като се бяха спотаили да дебнат Уукуб-Какиш при дървото, скрити сред листата, дойде Уукуб-Какиш направо при своята нансова храна.

Начаса бе ранен от Хун-Хунахпу42 с изстрел на духателната тръба, който го улучи точно в челюстта, и надавайки викове, падна право на земята от върха на дървото.

Хун-Хунахпу изтича бързо да го сграби, но Уукуб-Какиш изтръгна ръката на Хун-Хунахпу и като я дръпна, преви я от края до рамото. Така Уукуб-Какиш изтръгна (ръката) на Хун-Хунахпу. Наистина, сториха добре момчетата, като не се оставиха да бъдат победени отначалото от Уукуб-Какиш.

Понесъл ръката на Хун-Хунахпу, Уукуб-Какиш си отиде у дома, където стигна, държейки се за челюстта си.

— Какво е станало с вас, господарю? — попита Чималмат, Уукуб-Какишовата жена,

— Какво ще е, освен че ония два бяса стреляха по мен с духателна тръба и ми изместиха челюстта? Затуй ми се клатят зъбите и ме болят много. Но донесох (неговата ръка) да я туря над огъня. Там да стои закачена и увиснала над огъня, защото сигурно ще дойдат да я търсят тия бесове. — Тъй говори Уукуб- Какиш, докато окачваше ръката на Хун-Хунахпу.

След като размишляваха, Хун-Хунахпу и Шбаланке отидоха да говорят с един старец, чиито коси бяха съвсем побелели, и с една старица, наистина много стара и смирена, и двамата превити вече като престарели хора. Старецът се наричаше Саки-Ним-Ак, а старицата — Саки-Нима-Циис.43 Момчетата казаха на старицата и на стареца:

— Придружете ни да отидем да донесем нашата ръка от Уукуб-Какишовата къща. Ние ще вървим отзад. „Тия, дето ни придружават, са нашите внуци, майка им и баща им вече са мъртви, затова те вървят подире ни навсякъде, където ни дават милостиня, понеже единственото, което умеем да вършим, е да вадим червея от кътниците.“ Тъй ще им кажете. По този начин Уукуб-Какиш ще погледне на нас като на момчета, а ние също ще бъдем там да ви съветваме — казаха двамата младежи.

— Добре — отвърнаха старците.

После тръгнаха на път за мястото, гдето се намираше Уукуб-Какиш, облегнат на своя престол. Старицата и старецът вървяха, следвани от двете момчета, които крачеха и играеха след тях. Така стигнаха до къщата на господаря, който викаше от болка в кътниците.

Щом Уукуб-Какиш видя стареца и старицата и придружаващите ги момчета, попита ги господарят:

— Откъде идвате, дядо и бабо?

— Търсим какво да ядем, уважаеми господарю — отвърнаха те.

— И каква е вашата храна? Не са ли ваши синове тия, дето ви придружават?

— О не, господарю! Наши внуци са; ама ни е жал за тях и каквото ни дават за ядене, делим го с тях, господарю — отвърнаха старицата и старецът.

В това време господарят умираше от болка в кътниците и можеше да говори само с голямо усилие.

— Настойчиво ви моля да ме съжалите. Какво можете да правите? Какво знаете да лекувате? — ги попита господарят.

И старците отговориха:

— О господарю, ние само вадим червея от кътниците, лекуваме очите и наместваме костите.

— Много добре. Излекувайте ми зъбите, че от тях страдам денем и нощем; заради тях и заради очите си нямам мира и не мога да спя. Всичко се дължи на два бяса, които ме удариха с топче и затуй не мога да ям. Така прочее смилете се над мен, стиснете ми зъбите с вашите ръце.

— Много добре, господарю. Червей ви кара да страдате. Стига само да извадим тия зъби и да ви сложим на тяхно място други.

— Не е хубаво да ми вадите зъбите, понеже само така съм господар и цялата ми украса са зъбите и очите ми.

— Ние ще ви сложим на тяхно място други, направени от смляна кост.

Но смляната кост беше само зърна от бяла царевица.

— Добре, извадете ги, елате да ми помогнете — отвърна.

Извадиха тогава Уукуб-Какишовите зъби, а на тяхно място туриха само зърна от бяла царевица и тия зърна блестяха в устата му. Мигом повехнаха чертите на лицето му и вече не изглеждаше господар. После му доизвадиха зъбите, които блестяха в неговата уста като бисери. И накрая излекуваха Уукуб-Какишовите очи, като му пръснаха зениците, и накрая му отнеха всичките негови богатства.

Ала нищо не усещаше вече. Само стоеше загледан втренчено, докато по съвет на Хунахпу и Шбаланке му доотнеха нещата, с които се гордееше.

Тъй умря Уукуб-Какиш. После Хунахпу си възвърна ръката. И умря също Чималмат, Уукуб-Какишовата жена.