— Ти, Илокабе, това ще бъде твоето име. И тия три кичеански (народа) не ще изчезнат, една и съща е нашата участ — рекоха, когато обозначиха имената си.

Веднага дадоха име на какчикелите: гагчекелеб бе тяхното име. Също тъй на рабиналите, че това бе тяхното име, което до днес не са изгубили. А също и на тия от Цикинаха,154 които така се наричат днес. Тия са имената, които си дадоха помежду си.

Там се събраха да чакат зората и да наблюдават изгрева на звездата, която идва първа пред слънцето, когато то е пред изгрев. „Оттам дойдохме, но сме се разделили“, казваха помежду си.

Техните сърца бяха наскърбени; и понасяха големи страдания: нямаха храна, нямаха ядиво; само миришеха краищата на своите тояги и така си представяха, че ядат, ала не се хранеха, когато идваха.

Не е съвсем ясно обаче как е станало тяхното минаване по морето; минаха насам, сякаш нямаше море; по камъни минаха, по камъни в редица върху пясъка. Поради тая причина бяха наречени Камъни в редица, Изтръгнати пясъци — имена, които им дадоха те, когато минаха между морето, след като се разделиха водите, когато минаха.

И техните сърца бяха наскърбени, когато се съветваха помежду си, защото нямаха какво да ядат, само по глътка вода, която пиеха, и по шепа царевица.

Там стояха прочее, струпани в планината, наречена Чи-Пишаб. И бяха донесли също Тохил, Ауйлиш и Хакауиц. Пълни пости пазеше Балам-Кице с жена си Каха-Палума, че това беше името на жена му. Така правеха и Балам-Акаб и жена му, тъй наречената Чомиха, а също и Махукутах пазеше пълни пости с жена си, тъй наречената Цунуниха, и Ики-Балам с жена си, тъй наречената Какишаха.

И тъкмо те постиха в мрачината и в нощта. Голяма беше тъгата им, когато бяха в планината, която сега се нарича Чи-Пишаб.

И отново им говори техният бог. Тъй говориха тогава Тохил, Ауйлиш и Хакауиц на Балам-Кице, Балам- Акаб, Махукутах и Ики-Балам:

— Да тръгваме вече, да се вдигаме вече, да не стоим тук, занесете ни в скрито място! Вече наближава да съмне. Нима не би било нещастие за вас да бъдем заловени от враговете в тия зидове, гдето ни държите вие, жреците и жертвоприносителите? Сложете прочее всекиго на безопасно място — казаха, когато говориха.

— Много добре. Ще заминем, ще идем да търсим горите — отговориха всички.

После всеки взе и метна на гръб своя бог. Тъй занесоха Ауйлиш в оврага, наречен Еуабал-Сюан, тъй назован от тях, в големия овраг на гората, която сега се нарича Пауйлиш, и там го оставиха. В тоя овраг бе оставен от Балам-Акаб.

Поред един след друг ги оставяха. Първият, когото оставиха така, бе Хакауиц, върху една голяма червена пирамида, в планината, която се нарича сега Хакауиц. Там бе основано тяхното поселище, на мястото, гдето бе богът, наричан Хакауиц.

Също тъй остана и Махукутах със своя бог, втория бог, когото те скриха. Не бе в гората Хакауиц, ами на един обезлесен хълм бе скрит Хакауиц.

После дойде Балам-Кице, дойде там в голямата гора; за да скрие Тохил, дойде Балам-Кице на хълма, който днес се нарича Патохил. Тогава отпразнуваха скриването на Тохил в оврага, в неговото убежище. Много змии, ягуари, пепелянки и кантили155 имаше в гората, гдето го бяха скрили жреците и жертвоприносителите.

Заедно бяха Балам-Кице, Балам-Акаб, Махукутах и Ики-Балам; заедно чакаха зората върху хълма, наречен Хакауиц.

А наблизо беше богът на тамубовци и на илокабовци. Амак-Тан се наричаше мястото, гдето беше богът на тамубовци, и там ги завари утрото. Амак-Укинкат се наричаше мястото, гдето утрото завари илокабовци; там беше богът на илокабовци, близо до планината.

Там бяха също всички рабинали, какчикели, тия от Цикинаха, всичките малки племена и големите племена. Заедно спряха да чакат идването на зората и изгрева на голямата звезда, наречена Икоких, която изгрява първа пред слънцето, когато съмва, както разказват.

Заедно бяха прочее Балам-Кице, Балам-Акаб, Махукутах и Ики-Балам. Не спяха, стояха прави и голяма беше притомата в техните сърца и техните кореми по зората и съмването. Там също почувстваха срам, сполетя ги голяма скръб, голяма печал и бяха смазани от болка.

Дотам бяха стигнали.

— О, та ние дойдохме без радост! Ако можехме поне да видим изгрева на слънцето! Какво правим сега? Щом изпитвахме едно и също чувство в нашата родина, защо се отдалечихме? — казваха, говорейки помежду си, изпълнени с тъга и скръб и с жалостив глас.

Говореха, ала не се успокояваше притомата в техните сърца да видят идването на зората.

— Боговете седят в своите оврази, в горите, насред увивните са, насред мъха; дори дъсчена седалка не им бе дадена — казваха.

Изпърво бяха Тохил, Ауйлиш и Хакауиц. Голяма беше тяхната слава, тяхната сила и тяхната власт над боговете на всички племена. Много бяха техните чудеса и неизброими техните пътувания и техните странствувания насред студа и сърцата на племената бяха пълни с боязън.

Бяха спокойни за тях сърцата на Балам-Кице, Балам-Акаб, Махукутах и Ики-Балам. Не чувствуваха притома в гърдите си заради боговете, които бяха приели и донесли на гръб, когато дойдоха оттам, от Тулан-Суюа, оттам, от изток.

Бяха прочее в гората, която сега се нарича Сакирибал-Па-Тохил, Па-Ауйлиш, Па-Хакауиц.

И тогава съмна за тях, грейна за тях зората, за нашите деди и за нашите родители.

Сега ще разкажем за идването на зората и за появата на слънцето, месеца и звездите.

Ето прочее зората и появата на слънцето, месеца и звездите.

Много се зарадваха Балам-Кице, Балам-Акаб, Махукутах и Ики-Балам, когато видяха Зорницата. Изгря първо с блестящ лик, когато изгря първа пред слънцето.

Веднага развиха благовонието, което бяха донесли чак от изток и което мислеха да изгорят, и тогава развързаха трите дара, които мислеха да поднесат.

Благовонието, което носеше Балам-Кице, се наричаше мищан-пом;156 благовонието, което носеше Балам-Акаб, се наричаше кауистам-пом,157 а онова, което носеше Махукутах, се наричаше кабауил-пом.158 Тримата си имаха благовоние. Изгориха го и веднага взеха да танцуват, с взор към изток.

Плачеха от радост, когато танцуваха и горяха своето благовоние. После плакаха, защото още не виждаха, нито съзерцаваха изгрева на слънцето.

Тозчас се появи слънцето. Възрадваха се малките и големите животни и наставаха по речните брегове, из овразите и по върховете на планините; всички отправиха взор към възход слънце.

После изреваха пумата и ягуарът. Но първо пропя птичето, което се нарича Келецу.159 Наистина се възрадваха всички животни и орелът, царят лешояд, малките птици и големите птици разпериха криле.

Жреците и жертвоприносителите стояха коленичили; голяма беше радостта на жреците и жертвоприносителите и на тамубовци и илокабовци, и на рабиналите, какчикелите, тия от Цикинаха и тия от Тухалха, Учабаха, Кибаха, тия от Батена и яки тепеу, всичките племена, които съществуват до ден днешен. И не беше възможно да се преброят хората. В едно и също време зората освети всички племена.

От слънцето повърхността на земята веднага изсъхна. Подобно на човек беше слънцето, когато се изяви, а ликът му пламтеше, когато изсуши повърхността на земята.

Преди да изгрее слънцето, влажна и кална беше повърхността на земята, преди да изгрее слънцето; но слънцето се дигна и се изкачи подобно на човек. Ала беше нетърпима горещината му. Само се появи, когато се роди, и застана неподвижно като огледало. Не беше наистина същото слънце, което ние виждаме, се