първородители, на хората от Киче.

Различни бяха имената на всекиго, когато се умножиха там на изток, и много бяха имената на хората: Тепеу, Оломан, Кохах, Кенеч, Ахау,137 че тъй се наричаха тия хора там на изток, гдето се размножиха.138

Знае се и началото на тамубовци и на илокабовци, които дойдоха заедно оттам, от изток. Балам-Кице беше дядото и бащата на деветте големи дома на кауековци; Балам-Акаб беше дядото и бащата на деветте големи дома на нихаибовци; Кахукутах — дядото и бащата на четирите големи дома на ахау-кичеанци.

Три групи семейства съществуваха; ала не забравяха името на своя дядо и баща, тези, които се разпростряха и умножиха там на изток.

Дойдоха също тамубовци и илокабовци, и тринадесет клона народи, тринадесетте от Текпан, и рабиналите, какчикелите, тия от Цикинаха и тия от Сакаха, и от Ламак, Кумац, Тухалха, Учабаха, от Чумилаха, от Кибаха, от Батенаба, Акул-Уйнак, Баламиха, канчахелите и от Балам-Колоб.139

Тия са само главните племена, клоновете на народа, които ние упоменаваме; само за главните ще говорим. Много други произлязоха от всяка група на народа, ала няма да пишем имената им. Те също се умножиха там на изток.

Много човеци бяха направени и в тъмнината се умножиха. Не бе се родило нито слънцето, нито светлината, когато се умножиха. Заедно живееха всички, в голям брой съществуваха и се движеха там на изток.

Обаче не изхранваха и не издържаха (своя Бог); само вдигаха лица към небето и не знаеха какво бяха дошли да правят толкова далече.

Там бяха тогава много на брой черните хора и белите хора, хора всякакви, с много езици, та будеше почуда да ги слушаш.

Има потомства по света, има хора горски, на които не им се виждат лицата; нямат къщи, само ходят из малките и големите гори, като луди. Тъй казваха, с презрение към хората от гората.

Тъй казваха там, гдето виждаха изгрева на слънцето. Един и същ беше езикът на всички. Не призоваха нито дървото, нито камъка, а си спомняха за словото на Твореца и Образувателя, на Сърцето на небето, на Сърцето на земята.

Тъй говореха и чакаха с неспокойствие и идването на зората. И въздигаха своите молби ония обожатели на словото (божие), любещи, послушни, боязливи, издигайки лица към небето, когато искаха дъщери и синове:

— О ти, Цаколе, Битоле! Виж ни, изслушай ни! Не ни оставяй, не ни обеззакриляй, о Боже, който си на небето и на земята, Сърце на небето, Сърце на земята! Дай ни нашето потекло, нашето потомство, докато върви слънцето и има виделина! Нека съмне, нека дойде зората! Дай ни много и добри пътища, равни пътища! Нека народите имат мир, много мир, и да бъдат щастливи; и дай ни добър живот и полезно битие! О ти, Хуракане, Чипи-Какулха, Раша-Какулха, Чипи-Нанауак, Уок, Хунахпу, Тепеу, Гукумац,

Алом, Кахолом, Шпиякок, Шмукане, бабо на слънцето, бабо на светлината! Нека съмне и нека дойде зората!

Тъй казваха, като гледаха и призоваваха изгрева на слънцето, идването на зората; и както гледаха изгрева на слънцето, в същото време съзерцаваха зорницата — голямата звезда, предшественичка на слънцето, която осветява небесния свод и повърхността на земята и озарява стъпките на сътворените и придобилите образ хора.

Балам-Кице, Балам-Акаб, Махукутах и Ики-Балам рекоха:

— Нека изчакаме да съмне. — Тъй рекоха ония велики мъдреци, знаещите мъже, жреците и жертвоприносителите. Това рекоха.

Нашите първи майки и бащи нямаха още ни дънери, ни камъни, които да охраняват,140 но сърцата им бяха уморени да чакат слънцето. И вече бяха многобройни всички народи и хората яки,141 жреците и жертвоприносителите.

— Да вървим, да отидем да търсим и да видим дали са опазени нашите символи, дали ще намерим какво да сложим да гори пред тях.142 Прочее така, както сме, нямаме кой да бди за нас — казаха Балам-Кице, Балам-Акаб, Махукутах и Ики-Балам.

И нали бе стигнала до ушите им вестта за един град, отправиха се натам.

Та името на мястото, накъдето се отправиха Балам-Кице, Балам-Акаб, Махукутах и Ики-Балам, тамубовци и илокабовци, беше Тулан-Суюа, Уукуб-Пек, Уукуб-Сюан.143 Това беше името на града, където отидоха да посрещнат своите богове.

Така прочее стигнаха всички в Тулан. Не беше възможно да се преброят хората, които пристигнаха; бяха многобройни и вървяха в ред.

Тогава стана появяването на техните богове; първо на Балам-Кице, Балам-Акаб, Махукутах и Ики- Балам, които се изпълниха с радост.

— Най-сетне намерихме каквото търсехме! — рекоха те.

И пръв се появи Тохил,144 че тъй се наричаше този бог, и Балам-Кице го изнесе на гръб в раклата си.145 Начаса извадиха бога, който се наричаше Ауйлиш,146 и го понесе Балам-Акаб. Бога, който се наричаше Хакауиц, го носеше Махукутах; бога, наречен Никахтаках, го понесе Ики-Балам.

И заедно с хората от Киче посрещнаха го и тамубовци. И пак Тохил беше името на бога на тамубовци, които посрещнаха дядото и бащата на господарите на Тамуб, които познаваме днес.

На трето място бяха илокабовци. Пак Тохил беше името на бога, когото посрещнаха дедите и родителите на господарите, които също познаваме днес.

Тъй бяха повикани трите кичеански (семейства) и не се разделиха, защото едно беше името на техния Бог — Тохил на кичеанците, Тохил на тамубовци и на илокабовци; едно и също беше името на бога и затова трите кичеански (семейства) не се разделиха.

Наистина велико беше естеството на тримата — Тохил, Ауйлиш и Хакауиц.

И тогава дойдоха всички народи — рабиналите, какчикелите, тия от Цикинаха и хората, които сега се наричат яки. И тъкмо там се промени езикът на племената; различни станаха езиците им. Вече не можеха да се разбират ясно помежду си, след като бяха пристигнали в Тулан. Пак там се разделиха, имаше някои, които заминаха на изток,147 но много дойдоха насам.

И техните одеяния бяха само животински кожи; нямаха хубави дрехи, които да обличат, животинските кожи бяха едничката им премяна. Бяха бедни, нищо не притежаваха, ала тяхното естество беше на дивни люде.

Когато пристигнаха в Тулан-Суюа, Уукуб-Пек, Уукуб-Сюан, казват старинните предания, че много били вървели, преди да стигнат в Тулан.

И нямаха огън. Само хората на Тохил имаха. Той беше богът на племената, който създаде огъня. Не се знае как се е породил огънят, понеже вече гореше, когато го видяха Балам-Кице и Балам-Акаб.

— Ах, нашият огън вече не съществува! Ще умрем от студ — рекоха.

Тогава Тохил им отвърна:

— Не се нажалявайте! Ваш ще бъде изгубеният огън, за който говорите — рече им тогава Тохил.

— Наистина ли? О Боже, крепителю наш, поддръжниче наш, ти Боже наш! — рекоха и му благодариха.

И Тохил им отговори:

— Добре, наистина аз съм вашият Бог; нека тъй да бъде! Аз съм вашият Господар; нека тъй да бъде! — Така им каза на жреците и жертвоприносителите Тохил. И така племената получиха своя огън и се възрадваха поради огъня.

Веднага заваля голям проливен дъжд, когато вече гореше огънят на племената. Много градушка се