изсипа върху главите на всички племена и от градушката угасна огънят и отново бе унищожен техният огън. Тогава Балам-Кице и Балам-Акаб си поискаха отново огън от Тохил:

— О Тохиле, наистина умираме от студ — рекоха на Тохил.

— Добре, не се нажалявайте — отвърна Тохил и мигом доби огън, като се завъртя в обувката си.148

Зарадваха се тутакси Балам-Кице и Балам-Акаб, Махукутах и Ики-Балам и веднага се стоплиха.

Но пък огънят на народите (от Уукамаг) също бе угаснал и те умираха от студ.

Веднага дойдоха да си искат огън от Балам-Кице, Балам-Акаб, Махукутах и Ики-Балам. Вече не можеха да понасят нито студа, нито мраза; трепереха и тракаха със зъби; вече нямаше живот за тях; краката и ръцете им трепереха и нищо не можеха да вършат с тях, когато пристигнаха.

— Не ни е срам, че идваме пред вас да ви молим да ни дадете малко от вашия огън — рекоха, щом пристигнаха.

Ала не бяха добре посрещнати. И тогава се изпълниха с тъга сърцата на племената.

— Езикът на Балам-Кице, Балам-Акаб, Махукутах и Ики-Балам е различен. О! Изоставихме нашия език! Какво сторихме? Погубени сме. Къде бяхме измамени? Един-единствен беше нашият език, когато стигнахме там в Тулан; по един и същ начин бяхме сътворени и възпитани. Не е хубаво това, което сторихме — рекоха всички племена под дърветата и увивните растения.

Тогава се представи един човек пред Балам-Кице, Балам-Акаб, Махукутах и Ики-Балам, и тъй рече пратеникът на Шибалба:

— Този е, наистина, вашият Бог; този е вашият крепител; това е и изображението, споменът за вашия Творец и Образувател. Не давайте прочее вашия огън на народите, докато не даряват Тохил. Не е нужно да ви дават нещо на вас. Питайте Тохил какво трябва да дадат, когато дойдат да получат огъня — каза им тоя от Шибалба.

Той имаше криле на прилеп.

— Аз съм пратен от вашия Творец, от вашия Образувател — рече тоя от Шибалба.

Изпълниха се тогава с радост и се отпуснаха сърцата на Тохил, Ауйлиш и Хакауиц, когато говори тоя от Шибалба, който мигом изчезна от техния взор.

Ала не изгинаха племената, когато дойдоха, макар че умираха от студ. Имаше много градушка, черен дъжд и мъгла, и беше неописуем студ.

Трепереха всички племена и зъзнеха от студ, когато дойдоха при Балам-Кице, Балам-Акаб, Махукутах и Ики-Балам. Голяма беше скръбта на техните сърца и бяха тъжни техните уста и техните очи.

Веднага молителите дойдоха пред Балам-Кице, Балам-Акаб, Махукутах и Ики-Балам.

— Няма ли да ни съжалите, нас, които ви молим само за малко огън от вашия? Нима не бяхме заедно и събрани? Не беше ли едно и също нашето обиталище и едно-единствено нашето отечество, когато бяхте сътворени, когато бяхте образувани? Смилете се прочее над нас! — рекоха.

— Какво ще ни дадете, че да ви съжалим? — ги попитаха.

— Добре, ще ви дадем пари149 — отговориха племената.

— Не искаме пари — казаха Балам-Кице и Балам-Акаб.

— А какво пък искате? — Сега ще попитаме.

— Добре — казаха племената.

— Ще питаме Тохил и сетне ще ви кажем — им отговориха.

— Какво трябва да дадат племената, о Тохиле, които са дошли да молят за твоя огън? — рекоха тогава Балам-Кице, Балам-Акаб, Махукутах и Ики-Балам.

— Добре! Ще искат ли да дават гръдта и мишницата си?150 Техните сърца искат ли да ги стисна аз, Тохил, в обятията си? Но ако това не желаят, няма да им дам огън — отговори Тохил. — Кажете им, че това ще стане по-късно, че не ще трябва да идват сега да съединят своите гърди и своите мишници. Това заръчва да ви се каже, ще им речете. — Такъв бе отговорът към Балам-Кице, Балам-Акаб, Махукутах и Ики-Балам.

Тогава те предадоха Тохиловото слово.

— Добре, ще се съберем и ще го прегърнем — рекоха (народите), щом чуха и приеха Тохиловото слово.

И не закъсняха с отговора:

— Добре — казаха, — но да бъде скоро!

И веднага получиха огъня. После се сгряха.

Имаше обаче едно племе, което открадна огъня сред пушека; и бяха от дома на Социл. Богът на какчикелите151 се наричаше Чамалкан152 и имаше образа на прилеп.

Когато минаха сред пушека, минаха леко, а после се сдобиха с огъня. Не поискаха огън какчикелите, защото не искаха да се предадат като победени, тъй както бяха победени останалите племена, като подложиха гърдите си и мишниците си да им ги отварят. А отварянето, за което бе казал Тохил, означаваше да бъдат жертвопринасяни всички племена пред него, да им се изтръгват сърцата от гърдите и от мишниците.

Ала това още не се правеше, когато бе изпророкувано от Тохил, че Балам-Кице, Балам-Акаб, Махукутах и Ики-Балам ще вземат властта и господството.

Там, в Тулан-Суюа, откъдето бяха дошли, обикновено не ядяха, пазеха вечни пости, докато чакаха идването на зората и следяха изгрева на слънцето.

Редуваха се да гледат голямата звезда, която се нарича Икоких153 и която изгрява първа пред слънцето, когато се ражда слънцето, блестящата Икоких, която винаги биваше там пред тях на изток, когато бяха там, в тъй наречения Тулан-Суюа, откъдето дойде техният бог.

Не тук прочее получиха своята власт и господство, а там подчиниха и заробиха големите и малките племена, когато ги жертвопринесоха пред Тохил и му поднесоха в дар кръвта, същината, гърдите и мишниците на всички хора.

В Тулан им дойде мигом тяхната мощ; голяма бе тяхната мъдрост в тъмнината и в нощта.

После дойдоха, изтръгнаха се оттам и напуснаха изтока.

— Това не е нашият дом, да вървим и да видим къде ще се установим — рече тогава Тохил.

Наистина говореше на Балам-Кице, Балам-Акаб, Махукутах и Ики-Балам:

— Отблагодарете се, разпоредете нужното да си пуснете кръв от ушите, убодете си лактите, направете вашите жертвоприношения, тази ще бъде вашата благодарност пред Бог.

— Добре — казаха и си пуснаха кръв от ушите. И плакаха в своите песни за излизането си от Тулан; плакаха техните сърца, когато напуснаха Тулан.

— Горко ни! Вече няма да видим тук утрото, когато слънцето изгрее и освети лицето на земята — рекоха на тръгване.

Но оставиха някои хора по пътя, откъдето вървяха, за да будуват.

Всяко от племената постоянно ставаше да види звездата, предшественичка на слънцето. Тоя знак на зората те носеха в сърцата си, когато дойдоха оттам, от изток, и със същата надежда тръгнаха оттам, от онова голямо разстояние, както казват в своите песни до ден днешен.

Дойдоха по онова време навръх една планина и там се събраха целият кичеански народ и племената, там проведоха всички съвет, за да вземат решенията си. Наричат днес тази планина Чи-Пишаб, това е името на планината.

Събраха се там и превъзнесоха сами себе си:

— Аз съм, аз, народът на Киче! А ти, Тамубе, това ще бъде твоето име.

А на тия от Илокаб рекоха: