Единият потъна. Другият, надупчен с нажежени гюллета, скоро изчезна сред пламъци във водната бездна.
И все пак абордажът беше неизбежен. „Сифанта“ можеше да го избегне само ако успееше да пробие веригата от кораби, която я обграждаше. Но, тъй като нямаше вятър, не можеше да направи това, а в това време пиратите с помощта на греблата си се приближава ха и все повече стесняваха кръга.
Бригът с черния флаг беше вече само на един из стрел с пищов, когато даде нов залп. Едно гюлле улучи железните части на ахтерщевена в задната част на корвета и откачи кормилото му.
Анри д’Албаре се приготви да посрещне нападение то на пиратите и нареди да се издигнат специалните мрежи против абордаж. Сега между двете страни из бухна престрелка с по-леки огнестрелни оръжия. Малки топове и шишанета, мускети и пищови обсипваха с град от куршуми палубата на „Сифанта“. Паднаха още доста хора, повечето ударени смъртоносно. Много пъти Анри д’Албаре едва не бе засегнат; но застанал неподвижно и спокойно на мостика, той даваше нареждания със същото хладнокръвие, с което би командувал почетен залп при морски парад.
През разкъсаните валма на дима биещите се екипажи можеха да се видят един друг. Чуваха се отвратителните проклятия на бандитите. Анри д’Албаре напразно се мъчеше да зърне на борда на брига с черния флаг този Сакратиф, чието име само всяваше ужас по целия Архипелаг.
Тъкмо тогава този бриг и един от онези, които бяха затворили кръга, се приближиха, подкрепяни малко по-назад от останалите кораби и притиснаха от двете страни корвета, чиито стени изстенаха под натиска им. Ловко хвърлени, абордажните куки се вкопчиха за въжета, мачти и бордове и свързаха трите кораба.
Топовете им трябваше да млъкнат. Но, тъй като отворите за тях по фланговете на корвета представляваха готови пробиви за пиратите, прислугата на топовете остана по местата си, за да брани тези подстъпи с брадви, пищови и пики. Такава беше заповедта на капитана — тя беше предадена на батареята в момента, когато двата брига се опряха до корвета.
Изведнаж от всички страни се разнесе един-единствен вик и то с такава сила, че за миг заглуши пуко- тевицата на мускетите, шишанетата и пищовите.
— На абордаж! На абордаж!
Тогава се разгоря страшна битка тяло с тяло. Нито изстрелите на малките топове, на шишанетата и пушките, нито ударите с брадви и пики можеха да попречат на тези побеснели, замаяни от ярост, жадни за кръв разбойници да стъпят на борда на корвета. От марсовете на мачтите летяха гранати върху „Сифанта“ и превръщаха палубата в ад, макар че и корветът им отвръщаше със същото от своите марсове чрез ръцете на моряците-наблюдатели.
Анри д’Албаре се видя атакуван от всички страни. Бордовете, макар и по-високи от бордовете на бриговете, бяха завзети и прехвърлени с щурм. Разбойниците преминаваха от рей на рей, разкъсваха противоабордажните мрежи и се стоварваха на палубата. Какво значение имаше, че някои биваха убити още преди да стигнат до нея! Те бяха толкова много, че липсата им не се чувствуваше.
Сведен до по-малко от двеста души, способни да държат оръжие, екипажът на корвета сега трябваше да се бие срещу повече от шестстотин пирати.
И наистина през двата брига непрекъснато прииждаха нови и нови корсари, които лодките на флотилията докарваха до тях. Това беше същинска сган, срещу която беше почти невъзможно да се устои. Скоро кръв та потече на потоци по палубата на „Сифанта“. Сред гърчовете на агонията, ранените се привдигаха със сетни сили, за да гръмнат още веднаж с пищова или да забият камата си. Всички се бяха смесили сред барутния дим. Но, знамето на Корфу нямаше да бъде смъкнато, докато все още имаше поне един човек, за да го защищава!
Ксарис се биеше като лъв сред най-гъстата част на боя. Той не беше напуснал юта. Брадвата му, прикрепена с ремък към яката му китка, се стовари поне двайсет пъти върху пиратските глави и спаси по този начин от смърт Анри д’Албаре.
Капитанът на „Сифанта“, безпомощен срещу многочисления противник, беше запазил самообладание сред настъпилата суматоха. За какво мислеше той? Дали искаше да се предаде? Не! Един френски офицер не се предава на пирати! Но какво можеше да направи тогава? Дали щеше да последва примера на онзи герой Бисон, който преди десетина месеца, при подобно положение, се беше взривил, за да не попадне в ръцете на турците? Дали щеше да унищожи заедно с корвета и двата брига, които се бяха вкопчили в него от двете му страни? Но, това означаваше да обрече на гибел и ранените на „Сифанта“, и изтръгнатите от лапите на Николас Старкос пленници, и жените, и децата!… Това значеше да пожертвува и Хаджина!…
А онези, които биха оцелели след взрива, ако Сакратиф им дареше живота, как щяха да се избавят този път от ужасите на робството?
— Пазете се, капитане! — извика Ксарис, който се хвърли към него.
Още миг и Анри д’Албаре щеше да бъде мъртъв. Но, Ксарис сграбчи с две ръце пирата, който се готвеше да удари капитана и го запрати в морето. Още трима други се опитаха да достигнат Анри д’Албаре — и тримата Ксарис ги просна мъртви в краката си.
Все пак палубата на корвета бе изцяло залята от сганта на нападателите. Само тук-таме се чуваха изстрели. Биеха се главно с хладно оръжие, а крясъците заглушаваха гърмежите.
Пиратите, вече господари на предната част на кораба, бяха успели да завземат цялото пространство до гротмачтата. Малко по малко те изтикваха екипажв на „Сифанта“ към юта.
Те бяха поне десет срещу един. Възможна ли беше въобще съпротивата? Ако бе пожелал да хвърли корвета във въздуха, капитан Анри д’Албаре вече не би имал възможност да го стори. Нападателите вече бяха завзели люковете и другите отвори, през които можеше да се проникне във вътрешността на корвета. Те се бяха пръснали в батареята и помещението между двете палуби, където борбата продължаваше със същото ожесточение. Не можеше вече и да се мисли да се стигне до барутния погреб.
Впрочем навсякъде пиратите надделяваха поради численото си надмощие. Само една преграда, образувана от телата на техни ранени или убити другари, ги делеше от задната част на „Сифанта“. Първите им редици, изтласкани от задните, преминаха тази преграда, след като я направиха още по-висока, застилайки я с нови трупове. После, тъпчейки по тези тела и газейки в кръв, те се хвърлиха в щурм, за да завладеят юта.
Тук се бяха събрали около петдесетина моряци и пет-шест офицери начело с капитан Тодрос. Те бяха обкръжили своя командир, решени да се съпротивяват до смърт.
В това тясно пространство се разгоря отчаяна борба. Знамето, което бе паднало от флагщока заедно е бизанмачтата, беше отново издигнато на един прът на кърмата. Това беше последният пост, който честта повеляваше да бъде защищаван до последния човек.
Но, колкото и храбра да беше, какво можеше да направи тази малка група от хора срещу петстотин или шестстотин пирати, завзели вече предната част, палубата, марсовете, откъдето се сипеше град от гранати? Пиратите от оставалите кораби на флотилията продължаваха да прииждат, за да помогнат на тези, които първи бяха започнали атаката. Това бяха все бандити със съвсем пресни сили, докато числото на защитниците на юта намаляваше с всяка измината минута.
Но все пак ютът се бе превърнал в нещо като крепост. Трябваше на няколко пъти да подновяват щурма срещу него. Не би могло да се каже колко кръв бе пролята, за да го завладеят. Накрая бе превзет! Хората от „Сифанта“ бяха изтласкани до края на кърмата. Тук те се събраха около знамето, като образуваха с телата си преграда пред него. Застанал в средата, с кама в едната ръка и с пищов в другата, Анри д’Албаре се би до последния куршум.
Не! Капитанът на корвета не се предаде! Но той беше смазан от численото надмощие на противника Тогава той реши да умре … Но, напразно!
Изглежда, че тези, които се нахвърляха върху него, бяха получили изрична тайна заповед да го заловят жив — заповед, чието изпълнение струва живота на двадесет от най-настървените пирати, които паднаха под брадвата на Ксарис.
Най-сетне Анри д’Албаре беше заловен заедно с онези от офицерите, които бяха оцелели, биейки се де него. Ксарис и останалите моряци бяха вече безпомощни. Знамето на „Сифанта“ престана да се вее на кърмата й!
В същото време от всички страни се разнесоха викове, крясъци и ура.
Победителите ревяха диво, за да приветствуват своя главатар.
— Сакратиф!… Сакратиф!…
