Тогава главатарят се появи на борда на корвета. Разбойническата сган отстъпи, за да му направи път. Той се запъти бавно към кърмата, като стъпваше, без да им обръща дори внимание, върху труповете на своите доскорошни другари. След това се изкачи по потъналата в кръв стълба на юта и се приближи до Анри д’Албаре.

Капитанът на „Сифанта“ най-сетне можа да види гози, когото пиратската сган току-що бе приветствувала с името Сакратиф.

Това беше Николас Старкос.

Боят между флотилията и корвета беше продължил повече от два часа и половина. Нападателите бяха дали най-малко сто и петдесет убити и ранени — почти толкова беше дал и екипажът на „Сифанта“, който наброяваше двеста и петдесет души. Тези цифри показват с какво ожесточение се бяха били и двете страни.

Но, численото надмощие бе взело връх над храбростта. Победата не беше справедлива. Анри д’Албаре, офицерите, моряците, пътниците, всички бяха сега в ръцете на безмилостния Сакратиф.

Сакратиф или Старкос, това наистина беше един и същи човек. Дотогава никой не знаеше, че под това име се крие грък, син на Мани, един предател, преминал на страната на потисниците. Да! Именно Николас Старкос командуваше тази флотилия, чиито страшни злодеяния бяха всявали ужас из тези води! Той именно беше съчетал гнусния пиратски занаят с една още по-гнусна търговия! Той именно продаваше на варвари, на неверници, своите сънародници, оцелели от турските кланета! Той, Сакратиф! И това бойно име или по- скоро това пиратско име беше името на сина на Андроника Старкос!

Сакратиф — ще го наричаме така вече — Сакратиф от много години насам беше установил своя център на остров Карпатос, откъдето предприемаше действията си.

Тук, в дъното на неизвестните заливи на източния бряг, можеха да се открият главните бази на флотилията му. Тук, от негови събратя, които не признаваха никакъв закон и порядък и сляпо му се подчиняваха — той можеше да поиска от тях да извършат най-дръзки и жестоки неща! — се съставяха екипажите нз двадесетина кораба, които той командуваше безпрекословно.

След като бе тръгнал от Корфу с „Кариста“, Сакратиф се бе отправил направо за Карпатос. Възнамеряваше да поднови действията си в Архипелага с надежда да срещне корвета, на чието отплуване бе присъствувал и чието предназначение му бе известно. Все пак, макар че сега го занимаваше „Сифанта“, той не се бе отказал да открие Хаджина Елизундо и нейните милиони, както не се бе отказал да си отмъсти на Анри д’Албаре.

Пиратската флотилия се зае да открие корвета. Но, макар че често чуваше да се говори за него и за наказателните му действия срещу корсарите от северната част на Архипелага, Сакратиф не успя да попадне на следите му. Той съвсем не беше командувал, както се разправяше, пиратските кораби в онази битка край Лимнос, в която капитан Страдена бе намерил смъртта си. Но, той именно бе избягал от остров Тасос със саколевата, възползувайки се от боя, който корветът водеше пред пристанището. Само, че по това време Сакратиф все още не знаеше, че Анри д’Албаре бе поел командуването на „Сифанта“ — узна това едва когато го видя на тържището в Карпатос.

След като напусна Тасос, Сакратиф спря в Сира и отплува от този остров само четиридесет и осем часа преди пристигането на корвета. Не се бяха излъгали, като бяха предположили, че саколевата ще се отправи към Крит. Тук, в пристанището на Грабуза, чакаше бригът, който щеше да отведе Сакратиф в Карпатос, където искаше да подготви нови пиратски действия. Корветът го бе забелязал скоро след като бе отплувал от Грабуза и го бе подгонил, без да може да го стигне — бригът беше наистина по-бърз от него.

Сакратиф веднага беше познал „Сифанта“. Най-напред беше помислил да връхлети върху корвета, да се опита да го завладее на абордаж и да задоволи омразата ей, като го унищожи. Но, като размисли, реши, че ще бъде по-добре да се остави да го преследват край бреговете на Крит, да подмами корвета чак до Карпатос и после да изчезне в някое от онези убежища, конто само той знаеше.

Така и направи и тъкмо се бе заел да подготви флотилията си за нападението срещу „Сифанта“, когато събитията ускориха развръзката на тази драма.

Знаем вече какво се случи, знаем защо Сакратиф беше дошъл на пазара в Аркаса, знаем как, след като откри Хаджина Елизундо сред пленниците в батистана, той се озова лице с лице с Анри д’Албаре, капитана на корвета.

Тъй като мислеше, че Хаджина Елизундо е все още богатата наследница на корфиотския банкер, Сакратиф си каза, че ще я купи на всяка цена …

Но, намесата на Анри д’Албаре провали намеренията му.

Решен повече от всякога да отнеме Хаджина Елизундо от съперника си, да му отмъсти и да унищожи корвета, Сакратиф отведе Скопелос и се върна на западния бряг на острова. Не можеше да има и съмнение, че Анри д’Албаре ще напусне незабавно Карпатос, за да откара пленниците в родината им.

Така че флотилията беше събрана почти в пълен състав и отплува още на другия ден. Обстоятелствата бяха благоприятствували нейното придвижване и „Сифанта“ бе завладяна.

Когато Сакратиф стъпи на палубата на корвета, беше вече три часа следобед. Вятърът започна да се усилва и това позволи на другите кораби да застанат така, че да държат постоянно „Сифанта“ под заплахата на топовете си. А бриговете, които я бяха притиснали от двете й страни, трябваше да чакат главатарят да благоволи да се качи на някой от тях.

Но, засега той още не мислеше да си тръгва и затова стотина пирати останаха с него на борда на корвета.

Сакратиф не беше заговорил още капитан д’Албаре. Беше се задоволил да размени-само няколко думи съг Скопелос, който нареди пленниците, офицери и моряци, да бъдат отведени към люковете. Събраха ги заедно с техните другари, пленени в батареята и в помещението между двете палуби. После ги накара да слязат в трюма и затвориха капаците. Каква участ им отреждаха? Навярно някаква страшна смърт — щяха да ги погубят, като унищожат „Сифанта“!

На юта бяха останали само Анри д’Албаре и капи тан Тодрос, обезоръжени, завързани, зорко пазени.

Заобиколен от дванадесетина от най-свирепите си пирати, Сакратиф пристъпи към тях.

— Не знаех — каза той — че „Сифанта“ е под ко мандуването на Анри д’Албаре! Ако знаех това, нямаше да се поколебая да завържа бой с него още във водите на Крит и той нямаше да отиде да прави конкуренция на отците от Ордена на изкуплението на тържището в Карпатос.

— Ако Николас Старкос ни беше изчакал във водите на Крит — отвърна капитан д’Албаре — той щеше вече да бъде обесен на фокмачтата на „Сифанта“!

— Наистина ли? — поде Сакратиф. — Експедитивно и съкратено правосъдие…

— Да!… Правосъдие, подходящо за един пиратски главатар!

— Внимавайте, Анри д’Албаре — извика Сакратиф — внимавайте! Фокмачтата на корвета е все още здрава и достатъчно е да дам само знак и…

— Дайте го!

— Един офицер не може да бъде обесен! — извика капитан Тодрос. — Той може да бъде само разстрелян! Тази позорна смърт…

— Та нали тя е единствената, която може да се очаква от един опозорен човек! — отвърна Анри д’Албаре.

При тези думи Сакратиф направи едно движение, чието значение беше твърде добре познато на пиратите.

То означаваше смърт.

Пет-шест души се нахвърлиха върху Анри д’Албаре, докато другите задържаха капитан Тодрос, който се мъчеше да скъса ремъците, с които беше вързан.

Капитанът на „Сифанта“ бе повлечен към предната част на кораба сред отвратителни крясъци. От фок- мачтата вече бяха спуснали едно въже, само още няколко мига и един френски офицер щеше да бъде екзекутиран по позорен начин, когато неочаквано на палубата се появи Хаджина Елизундо.

Девойката бе доведена тук по заповед на Сакратиф. Тя знаеше, че главатар на пиратите е Николас