— Добре, слушам ви, Ксарис.

— Ето какво, капитане. Те знаят, че вие и Хаджина ще се жените …

— Несъмнено — отвърна Анри д’Албаре, като се усмихна, — това не е тайна за никого!

— И тъй, тези добри хорица биха били много щастливи да присъствуват на вашата сватба.

— И ще присъствуват, Ксарис, ще присъствуват и никоя невеста не би могла да има такова сватбено шествие, ако можеха да се съберат около нея всички онези хора, които е избавила от робство!

— Анри!… — помъчи се да го прекъсне девойката.

— Капитанът има право — отвърна Ксарис. — Във всеки случай пасажерите на корвета ще присъствуват и …

— Щом пристигнем в Гърция — продължи Анри д’Албаре — ще ги поканя всички на сватбата ни!

— Добре, капитане — каза Ксарис. — Но, след като намислили това, на тези добри хора им дошло на ум и още нещо!

— Толкова хубаво, колкото и първото ли?

— Още по-хубаво. Искат да ви помолят женитбата ви да стане на борда на „Сифанта“! Не е ли къс от тяхната земя този чудесен корвет, който ги връща в Гърция?

— Тъй да бъде, Ксарис! — отвърна Анри д’Албаре. — Съгласна ли сте, скъпа Хаджина?

Вместо отговор Хаджина само му подаде ръка.

— Добър отговор — каза Ксарис.

— Можете да съобщите на пасажерите на „Сифанта“ — добави Анри д’Албаре — че ще постъпим така, както те желаят.

— Разбрано, капитане. Но … — поколеба се Ксарис — все пак това не е всичко!

— Хайде, говори, Ксарис — подкани го девойката.

— Ето какво. Тези добри хорица, след като им хрумнало нещо хубаво, а след това нещо още по-хубаво, накрая им дошло на ум нещо, което те направо считат, че е чудесно!

— Наистина ли има и трето! — възкликна Анри д’Албаре. — И какво е то?

— Биха искали женитбата ви не само да се състои на кораба, но и да се извърши в открито море … още утре! Сред тях има един стар свещеник …

Неочаквано гласът на моряка, който беше на пост на фокмачтата, прекъсна думите на Ксарис.

— Кораби по вятъра!

Анри д’Албаре веднага стана и отиде при капитан Тодрос, който се взираше в указаната посока.

Една флотилия, съставена от дванадесетина кораба с най-различен тонаж, се беше появила на по- малко от шест мили на изток. Поради безветрието „Сифанта“ беше напълно неподвижна, докато тази флотилия, тласкана от последните повеи на бриза, който не достигаше до корвета, накрая щеше непременно да го достигне.

Анри д’Албаре беше взел далекоглед и внимателно наблюдаваше движението на корабите.

— Капитан Тодрос — каза той, като се обърна към помощника си — тази флотилия е още твърде далеч, за да можем да си изясним намеренията й и да установим силата й.

— Така е, капитане — отвърна помощникът, — а и в тази безлунна нощ, която ще стане още по-тъмна, няма да можем да определим нищо! Ще трябва да чакаме до утре.

— Да, ще трябва — каза Анри д’Албаре — но тъй като тези води не са много безопасни, наредете да се бди най-зорко! Да се вземат също така всички необходими мерки, в случай че тези кораби се приближат към „Сифанта“.

Капитан Тодрос даде съответните нареждания, които бяха незабавно изпълнени.

На корвета бе установено подсилено наблюдение, което щеше да продължи до разсъмване.

От само себе си се разбира, че поради непредвидените неща, които можеха да се случат, решението за отпразнуването на сватбата бе отложено за по-късно.

Анри д’Албаре помоли Хаджина да се прибере в своята кабина.

През цялата тази нощ екипажът на „Сифанта“ почти не мигна. Присъствието на забелязаната в открито море флотилия не можеше да не разтревожи всекиго. Следиха движението й, докато това беше възможно. Но, към девет часа падна доста гъста мъгла и скоро я загубиха от поглед.

На другия ден сутринта все още имаше малко изпарения, които закриваха хоризонта на изток при изгрев слънце. И тъй като нямаше никакъв вятър, изпаренията се разнесоха едва към десет часа сутринта. Все пак зад тях не се забелязваше нищо подозрително. Но, когато се разсяха, цялата флотилия се появи на по- малко от четири мили разстояние. Значи, от снощи тя бе преминала две мили в посоката на „Сифанта“ и не бе успяла да се приближи още, повече, само поради мъглата, която й бе попречила да маневрира. Състоеше се от около дванадесетина кораба, които се движеха като галери с помощта на дълги гребла. Корветът, който поради големината си не би могъл да използува този способ, продължаваше да стои неподвижно на същото място. По принуждение трябваше да стои и да чака, без да може да извърши никакво движение.

И все пак човек не можеше да се заблуди относно намеренията на тази флотилия.

— Това е сбирщина от кораби, които изглеждат особено подозрителни! — каза капитан Тодрос.

— И стават още по-подозрителни — обади се Анри д’Албаре, — защото сред тях забелязвам и брига, който напразно преследвахме във водите на Крит!

Капитанът на „Сифанта“ не се лъжеше. Бригът, който така странно беше изчезнал отвъд онзи морски нос на остров Карпатос, беше начело на флотилията. Той маневрираше така, че да се отдели от другите кораби, които бяха под заповедите му.

Междувременно откъм изток се бе вдигнал слаб вятър, който благоприятствуваше движението на флотилията, но повеите, които нагъваха леко повърхността на морето, замираха на един-два кабелтова от корвета. Изведнъж Анри д’Албаре сне далекогледа, който дотогава не бе отместил от очите си.

— Бойна тревога! — извика той.

Току-що бе забелязал дълга струя дим, която бе излетяла от носовата част на брига, а в същото време на флагщока му бе издигнато знаме — и в този миг тътенът на топовен изстрел долетя до корвета. Знамето бе черно, а едно грозно червено „С“ разсичаше цялото му поле.

Това беше знамето на пирата Сакратиф.

Тази флотилия, съставена от дванадесет кораба, беше излязла предния ден от бърлогите си на Карпатос. Дали идваше да започне бой при крайно неравни условия за корвета, като го атакува фронтално или го обкръжи? Това беше повече от очевидно. Но поради безветрието сражението трябваше да бъде прието. Впрочем дори и да имаше възможност да избегне борбата, Анри д’Албаре нямаше да го стори. Знамето на „Сифанта“ не можеше да се опозори, като побегне пред знамето на пиратите на Архипелага.

Сред тези дванадесет кораба имаше четири брига с по шестнадесет или осемнадесет топа. Останалите осем кораба имаха по-малък тонаж, но притежаваха лека артилерия и въобще бяха въоръжени като за водене на война. Според преценката на офицерите на корвета срещу тях имаше повече от сто топовни дула, на които те можеха да отвърнат само с двадесет и два топа и шест каронади. Двеста и петдесетте моряци на „Сифанта“ щяха да се бият срещу седем-осемстотин души. Несъмнено — неравна борба. Все пак превъзходството на артилерията на „Сифанта“ може би й даваше известни шансове за успех, но при условие да не допусне вражеските кораби да се приближат твърде много до нея. Трябваше, значи, да се държи флотилията на разстояние, като постепенно се унищожават корабите й чрез точни залпове. С други думи, касаеше се да се избегне на всяка цена абордаж, сиреч борба тяло с тяло.

В такъв случай в края на краищата по-многочислената страна щеше да надделее, защото този фактор има още по-голямо значение на море, отколкото на суша, понеже тук отстъплението е невъзможно и всичко се Свежда до това: да скочиш в морето или да се предадеш.

Един час след като мъглата се беше разнесла, флотилията чувствително се беше приближила към корвета, който стоеше така неподвижно, сякаш беше хвърлил котва сред някой залив.

Междувременно Анри д’Албаре не преставаше да наблюдава движението и маневрите на пиратите. Бойната тревога бе бързо изпълнена на борда на „Сифанта“. Всички, офицери и моряци, бяха на бойния си