пост. Онези от пътниците, които бяха боеспособни, бяха пожелали да се бият в редиците на екипажа и им беше раздадено оръжие. В батареята и на палубата цареше пълна тишина, която се нарушаваше понякога от кратките думи, които капитанът разменяше с капитан Тодрос.

— Няма да ги оставим да се приближат до нас — Каза му той. — Нека изчакаме първите кораби да попаднат под сигурен обстрел и тогава ще открием огън с топовете от дясната ни страна.

— Как ще стреляме — за потопяване или за пречупване на мачтите? — запита помощник- капитанът.

— За потопяване! — отвърна Анри д’Албаре.

Това беше най-добрият начин за справяне с пиратите, така страшни при абордаж, и особено този Сакратиф, който току-що нагло бе издигнал знамето си. Щом беше постъпил така, това без съмнение означаваше, че според него нито един човек от корвета нямате да остане жив, за да се похвали, че е бил лице с лице с него.

Към един часа по обед флотилията се намираше само на една миля. Тя продължаваше да се приближава с помощта на гребла. Обърнала нос на северозапад, „Сифанта“ се задържаше не без мъка в това положение. Пиратите се приближаваха към нея в боен ред — два брига в средата, а други два — на двата края. Движеха се по такъв начин, че да обкръжат корвета отпред и отзад, да го поставят в средата на един кръг, чийто радиус щеше постепенно да се скъсява. Очевидно целта им беше най-напред да го смажат със съсредоточен огън, а после да го превземат на абордаж.

Анри д’Албаре беше разбрал този така опасен за него маньовър, но не можеше да го избегне, защото беше принуден да стои неподвижно. Може би щеше да успее да разбие с топовен обстрел бойния ред на противника си, преди той да го обгърне от всички страни. Офицерите дори вече се питаха защо техният капитан не дава заповед за откриване на огън с обичайния си спокоен и гвърд глас.

Не! Анри д’Албаре искаше да улучи със сигурност и затова оставяше неприятеля да се приближи достатъчно.

Изтекоха още десет минути. Всички чакаха — мерачите, с очи, впити в топовете си, офицерите от батареята, готови да предадат заповедите на капитана, а моряците на палубата, нащрек, като от време на време хвърляха поглед през фалшборда. Дали първите залпове нямаше да бъдат дадени от неприятеля, след като разстоянието вече му позволяваше да стори с успех гова?

Анри д’Албаре продължаваше да мълчи. Той гледаше редицата на корабите, която почваше да се огъва в двата края. Двата средни брига — на единия от тях се вееше черното знаме на Сакратиф! — се намираха на по-малко от миля.

Но, както капитанът на „Сифанта“ не бързаше да открие огън, изглежда, че и водачът на флотилията също така не бързаше да стори това. Може би дори се надяваше да се доближи до корвета, без да даде нито един изстрел, и да хвърли няколкостотин от пиратите си на абордаж.

Най-сетне Анри д’Албаре сметна, че не бива да чака повече. Лек повей на вятъра, който стигна до корвета, му даде възможност да застане така, че двата средни брига да се озоват от дясната му страна на по-малко от половин миля.

— Внимание! Батареята и коронадите на палубата готови! — извика той.

Леко шумолене се разнесе на борда, последвано от пълна тишина.

— Да се потопят! — каза Анри д’Албаре. Заповедта бе веднага повторена от офицерите и мерачите на батареята се прицелиха внимателно в долната част на двата брига, а мерачите на палубата — в мачтите им.

— Огън! — извика капитан д’Албаре.

Гръмна залп. От палубата и от батареята на корвета единадесет топа и три коронади избълваха гюллетата си и между тях и няколко чифта от онези свързани с верига или желязна пръчка, които са пригодени да пречупват мачтите от средно разстояние.

Щом барутният дим се разнесе назад и разкри хоризонта, можаха да установят резултата от залпа срещу двата брига. Не беше напълно сполучлив, но все пак беше значителен.

Един от двата средни брига беше засегнат над ватерлинията. Освен това, тъй като някои от въжетата му бяха скъсани, фокмачтата му, пречупена на няколко стъпки височина от палубата, беше паднала напред и бе строшила върха на гротмачтата. При това положение този бриг щеше да загуби известно време, докато поправи нанесените му щети, но все пак той можеше да продължи да стреля срещу корвета. Така че опасността от обкръжаване не беше намаляла.

И наистина двата други брига, разположени на лявото и дясното крило, сега се бяха изравнили със „Сифанта“. От това положение те се спуснаха към нея от двете й страни, но сториха това, като същевременно я поздравиха с по един залп, отправен по цялата й дължина, които тя не бе в състояние да избегне.

За жалост тя бе двойно засегната. Бизанмачтата на корвета беше пречупена. Всичките платна на задната мачта се стовариха в безпорядък, но за щастие не повлякоха нищо от частите на гротмачтата. Същевременно резервните греди и една спасителна лодка бяха разтрошени. Но най-жалкото беше загубата на един офицер и двама моряци, убити на място, без да се сметнат още трима-четирима тежко ранени, които бяха пренесени в долната палуба.

— Анри д’Албаре веднага даде нареждане ютът незабавно да бъде разчистен. Въжета, платна, части от мачти, греди, всичко бе вдигнато само за няколко минути. Мястото отново бе свободно и годно за работа. Нямаше никакво време за губене. Артилерийският двубой щеше да започне отново с още по-голяма сила. Притиснат между два огъня, корветът щеше да бъде принуден да се отбранява и от двете си страни.

В това време „Сифанта“ даде нов залп, и то така добре прицелен този път, че два от по-малките кораби на флотилията бяха улучени в корпуса под ватерлинията и потънаха само за няколко мига. Екипажите им едва можаха да скочат в спасителните лодки, за да се прехвърлят в двата средни брига, където веднага ги прибраха.

— Ура! Ура!

Викаха моряците на корвета след този двоен успех, който правеше чест на техните артилеристи.

— Два са потопени! — каза капитан Тодрос.

— Да — отвърна Анри д’Албаре — но тези нехранимайковци, които бяха на тях, успяха да се качат на борда на бриговете и аз продължавам да се опасявам от абордаж, в който те ще имат числено надмощие!

Артилерийският двубой продължи все така още четвърт час. Както пиратските кораби, така и корветът изчезнаха сред белия барутен дим и трябваше да чакат той да се разнесе, за да се видят взаимно нанесените щети. За жалост тези щети бяха твърде чувствителни на борда на „Сифанта“. Няколко моряци бяха убити, мнозина други бяха тежко ранени. Един френски офицер, улучен в гърдите, беше се строполил тъкмо когато капитанът му даваше някакви нареждания.

Мъртвите и ранените бяха веднага пренесени в долната палуба. Хирургът и помощниците му не смогваха да извършат всички превръзки и операции, които състоянието на засегнатите пряко от гюллетата или косвено от отхвръкналите парчета дърво налагаше.

Макар, че мускетите на онези кораби, които се намираха на половин топовен изстрел, не бяха още заговорили, макар че нямаше за вадене куршуми от обикновени и тежки бискайски пушки, раните не само че не бяха по-малко тежки, но бяха и по-ужасни.

Жените, които бяха събрани в трюма, изпълняваха докрай своя дълг. Хаджина Елизундо им даде пример. Всички се надпреварваха да окажат помощ на ранените, окуражаваха ги, утешаваха ги.

Старата пленница от Карпатос най-сетне също излезе от тъмния ъгъл, където се бе оттеглила. Видът на кръвта съвсем не я ужаси, навярно превратностите на живота я бяха отвеждали неведнаж на бойното поле. Под светлината на лампите на долната палуба тя се навеждаше над възглавето на ранените, помагаше при най-тежките операции и когато нов залп разтърсваше из основи корвета, нито едно нейно движение или поглед не издаваха, че тези ужасни взривове биха могли да я накарат да трепне.

И все пак наближаваше онзи миг, когато екипажът на „Сифанта“ щеше да бъде принуден да се бие с хладно оръжие срещу пиратите. Клещите се бяха затворили в обръч, който постепенно се стесняваше. Корветът стана прицелна точка на огъня на всички пиратски ко раби.

Но, той се отбраняваше добре, за чест на знамето, което продължаваше да се вее на флагщока му. Артилерията му нанасяше големи загуби на пиратските фло тилии. Унищожени бяха още два кораба.