сякаш й бе хрумнало да покаже лицето си на Николас Старкос. В този момент на върха на Аркасаската крепост за миг проблесна пламък сред вихрушка от дим. Но, преди още гърмежът да стигне до батистана, един гръмък глас подхвърли нова цена:

— Тринадесет хиляди лири!

И веднага след това се чу гърмежът, последван от нескончаеми радостни възгласи.

Николас Старкос беше отблъснал така силно Скопелос, че той се беше отърколил на земята … Сега беше вече много късно! Николас Старкос нямаше повече право да наддава! Хаджина Елизундо му се беше изплъзнала, и то завинаги навярно!

— Да вървим! — каза той с глух глас на Скопелос. А след това измърмори:

— Ще бъде по-сигурно и ще струва по-евтино!

След това двамата се качиха на каруцата си и изчезнаха зад първия завой на пътя, който водеше към вътрешността на острова.

Повлечена от Ксарис, Хаджина Елизундо беше вече преминала преградата на батистана и се намираше в обятията на Анри д’Албаре, който я притискаше до сърцето си и повтаряше:

— Хаджина!… Хаджина!… Бих жертвувал цялото си богатство, за да ви откупя… — Както аз пожертвувах своето, за да откупя честта на името си! — отвърна девойката. — Да, Анри!…Хаджина Елизундо е бедна сега и е достойна за вас сега!

На другия ден, 3 септември, след като вдигна котва към десет часа сутринта, „Сифанта“ се движеше по посока на вятъра с малък брой платна, за да излезе през входа на пристанището на Карпатос.

Някои от откупените от Анри д’Албаре пленници бяха настанени в помещението между двете палуби, други — в помещението на батареята. Макар, че прекосяването на Архипелага не отнемаше повече от няколко дни, офицерите и моряците бяха решили да нагласят колкото се може по-удобно тези нещастни хора.

Още предния ден капитан д’Албаре беше направил необходимото, за да може да отплува. За изплащането на тринадесетте хиляди лири той беше представил гаранции, които бяха задоволили кадията. Така че пленниците бяха качени на кораба без всякаква пречка и след три дни тези клетници, които бяха осъдени на мъките на североафриканските каторги, щяха да бъдат стоварени в някое пристанище в Северна Гърция, където нищо не би заплашвало повече свободата им.

Те дължаха своето освобождение изцяло на този, който ги беше изтръгнал от ръцете на Николас Старкос! И затова, щом стъпиха на борда на корвета, изразиха по трогателен начин своята признателност.

Сред тях се намираше един поп, стар свещеник от Леондари. Следван от своите другари по съдба, той се приближи до юта, където Хаджина Елизундо, Анри д’Албаре и още няколко офицери разговаряха. След това всички коленичиха начело със стареца, който протегна ръце към капитана и произнесе:

— Анри д’Албаре, бъдете благословен от всички, на които вие възвърнахте свободата!

— Приятели мои, аз изпълних само своя дълг! — отвърна дълбоко развълнуван капитанът на „Сифанта“.

— Да!… Бъди благословен от всички … от всички … и от мен, Анри! — добави Хаджина, като на свой ред коленичи.

Анри д’Албаре бързо я вдигна и тогава възгласи: „Да живее Анри д’Албаре!“, „Да живее Хаджина Елизундо!“ се разнесоха от кърмата чак до носа на кораба и от вътрешността на батареята чак до долните напречни греди на мачтите, на които се бяха струпал петдесетина моряци н надаваха силни възторжени викове.

Една-единствена пленница — онази, която се криеше предния ден в батистана, не беше взела участие в тази проява на благодарност. Когато се качваше на кораба, тя се погрижи само да мине незабелязана сред пленниците. Беше успяла в това и никой не й обърна повече внимание, щом старата жена се сви в най- тъмния ъгъл на помещението между двете палуби. Очевидно тя разчиташе, че ще може да слезе от кораба също така незабелязана. Но, защо вземаше такива предпазни мерки? Да не би някой от офицерите или моряците на корвета да я познаваше? Във всеки случай навярно имаше сериозни причини да запази това инкогнито през трите или четирите дни — колкото щеше да продължи прекосяването на Архипелага.

Но, ако Анри д’Албаре заслужаваше признателността на пасажерите на корвета, какво тогава пък заслужаваше Хаджина за това, което бе извършила от заминаването си от Корфу насам? „Анри — беше казала тя предния ден, — Хаджина Елизундо е бедна сега в достойна за вас сега!“

Да, тя наистина беше бедна сега! Но достойна за младия офицер?… Сега ще можем да преценим това.

Анри д’Албаре обичаше Хаджина, когато тежки събития ги бяха разделили един от друг, но сега любовта му нарасна още повече, като узна как бе протекъл животът на девойката през цял ата тази година на раздяла!

Веднага щом разбра произхода на богатството, оставено й от баща й, Хаджина Елизундо реши да го употреби изцяло за откупуването на пленници, от търговията с които бе натрупана по-голямата му част. Тя не пожела да запази нищо от тези двадесет милиона, придобити по такъв отвратителен начин. Хаджина довери своите намерения само на Ксарис. Ксарис ги одобри и всички ценни книжа на банката бяха бързо превърнати в пари.

Анри д’Албаре получи писмото, с което тя го молеше да й прости и се сбогуваше с него. След това, придружена от своя смел и предан Ксарис, Хаджина напусна тайно Корфу и отиде в Пелопонес.

По това време войниците на Ибрахим все още подлагаха на жестоки кланета населението на Централен Пелопонес, което беше изтеглило толкова много и от толкова дълго време. Нещастниците, които оцеляваха от кланетата, биваха изпращани в главните пристанища на Месения, в Патрас или в Наварин. Оттук с кораби — едни наети от турските власти, други поставени на разположение от пиратите на Архипелага — ги пренасяха с хиляди било в Карпатос, било в Смирна, където имаше постоянни пазари за роби.

През двата първи месеца след изчезването си Хаджина Елизундо и Ксарис не отстъпиха пред никаква цена и успяха да освободят няколкостотин пленника от онези, които не бяха още напуснали Месения. После положиха всички грижи да ги откарат на сигурно място, едни — на Йонийските острови, а други — в свободните части на Северна Гърция.

След като свършиха това, двамата отидоха в Мала Азия, в Смирна, където се вършеше голяма търговия с роби. Тук пристигаха многобройните конвои кораби, които докарваха цели товари заловени гърци, които Хаджина Елизундо най-вече се стремеше да освобождава. Предлаганите от нея цени бяха толкова високи — много по-високи от цените на посредниците от Северна Африка или малоазийското крайбрежие, че за турските власти беше много по-изгодно да се спазаряват с нея. Не ще и съмнение, че тези посредници се възползуваха от благородната й страст, за да натрупат печалби. Но, все пак няколко хиляди пленници и дължаха избавлението си от каторгите на африканските бейове.

И все пак имаше още много да се прави в това отношение и тъкмо тогава на Хаджина й дойде на ум rsh тръгне по други пътища към целта, която си бе поставила да достигне.

И действително не беше достатъчно само да се откупуват пленниците, изложени за продан по обществените пазари или да се освобождават робите от самите им каторги. Трябваше също така да се унищожат и пиратите, които залавяха корабите по всички краища на Архипелага.

Хаджина Елизундо се намираше в Смирна, когато научи какво се беше случило със „Сифанта“ след първите месеци на действията й. Тя знаеше, че корветът беше въоръжен от корфиотскйте корабопритежатели и за какво беше предназначен. Знаеше, че началото на действията му беше успешно, но тъкмо тогава пристигна вестта, че „Сифанта“ е загубила капитана си, няколко офицери и част от екипажа си в сражение срещу пиратска флотилия, командувана, както разправяха, лично от самия Сакратиф.

Хаджина Елизундо веднага влезе във връзка с представителя в Корфу на собствениците на „Сифанта“. Предложи им такава цена, че те се съгласиха да я продадат. Корветът беше купен на името на някакъв банкер от Дубровник, но всъщност принадлежеше на наследницата на Елизундо, която само подражаваше на Бубулина, Модена, Захариас и други храбри патриотки, чиито кораби, въоръжени с техни средства още ь началото на Войната за независимост, нанесоха толкова загуби на османската флота.