Какво се беше случило? Защо се бе намесил лично в борбата? Защо в гласа му, обикновено толкова студен, сега прозираше силно вълнение, което беше изненадало и самия Скопелос?

От известно време, след като бе прекрачил оградата на батистана, Николас Старкос се разхождаше сред групите от пленници. Когато го видя, че се приближава, старата жена се сви още повече в наметалото си. Така че той не можа да я види.

Но, неочаквано вниманието му бе привлечено от двама пленници, които стояха по-настрана от останалите. И се бе спрял като прикован на място.

Една изтощена от умора девойка лежеше на земята до висок, снажен мъж.

Когато забеляза Николас Старкос, мъжът рязко се изправи. Девойката веднага отвори очи. Но щом видя капитана на „Кариста“, тя се дръпна назад.

— Хаджина! — възкликна Николас Старкос.

Това наистина беше Хаджина Елизундо, която Кса-рис бе прегърнал, сякаш за да я защити.

— Тя тук! — повтори Николас Старкос. Хаджина се бе освободила от прегръдките на Ксарис и гледаше право в лицето бившия клиент на баща си.

Именно в този момент, без дори да се опита да разбере как наследницата на банкера Елизундо се е озовала изложена за продан на пазара в Аркаса, Николас Старкос с разстроен глас бе обявил новата цена от три хиляди лири.

— Три хиляди лири! — бе повторил глашатаят. Минаваше четири и половина часът. Още двадесет и пет минути — топовният изстрел щеше да проехти и търгът щеше да бъде спечелен от този, който бе наддал последен.

Посредниците, след като бяха поговорили помежду си, се готвеха да напуснат площада, твърдо решени да не покачват повече цената. Изглеждаше вече напълно сигурно, че капитанът на „Кариста“, поради липса на конкуренти, щеше да спечели търга, когато неочаквано посредникът от Смирна се опита още веднъж да продължи борбата.

— Три хиляди и петстотин лири! — извика той.

— Четири хиляди! — веднага отвърна Николас Старкос.

Скопелос, който не беше забелязал Хаджина, не можеше да проумее прекалената разпаленост на капитана. По негово мнение тези четири хиляди лири далеч надхвърляха стойността на стоката. Затова той се питаше какво ли кара Николас Старкос да се хвърля по този начин в неизгодна сделка.

Продължително мълчание бе последвало последните думи на глашатая. Дори комисионерът от Смирна, по знак на колегите си, се бе отказал от наддаването. Нямаше вече никакво съмнение, че то щеше да бъде спечелено от Николас Старкос, на когото му бяха необходими само няколко минути, за да излезе победител.

Ксарис беше разбрал това. И беше притиснал още по-плътно до себе си девойката. Можеха да я изтръгнат от ръцете му само ако го убият.

В този миг, сред настъпилата дълбока тишина, се разнесе един мощен глас — три думи бяха отправени към глашатая:

— Пет хиляди лири! Николас Старкос се извърна.

Група моряци току-що бяха пристигнали до входа на батистана. Пред тях стоеше един офицер.

— Анри д’Албаре! — извика Николас Старкос. — Анри д’Албаре … Тук!

В Карпатос!

Единствено случаят бе довел капитана на „Сифанта“ на пазарния площад. Той дори не знаеше, че този ден — сиреч двадесет и четири часа след пристигането му в Карпатос — в главния град на острова ще има разпродажба на роби. От друга страна, тъй като никъде не беше зърнал саколевата на котва, той беше не по-малко изненадан да открие Николас Старкос в Аркаса, отколкото самия капитан на „Кариста“, че вижда д’Албаре тук.

От своя страна Николас Старкос не знаеше, че корветът беше под командуването на Анри д’Албаре, макар и да знаеше, че корабът е спрял в Аркаса.

Нека си представим тогава какви чувства обзеха двамата противници, когато застанаха лице с лице един срещу друг.

Анри д’Албаре беше дал тази неочаквана цена, защото сред пленниците беше забелязал Хаджина и Ксарис — Хаджина, която можеше да попадне отново в ръцете на Николас Старкос! Но, Хаджина го беше видяла, беше го чула и веднага би се втурнала към него, ако пазачите не бяха и попречили.

С едно движение Анри д’Албаре успокои и задържа девойката. Колкото и силно да беше възмущението му, когато видя насреща си своя отвратителен съперник, той запази самообладание. Да! Ако трябваше дори с цената на цялото си имущество, щеше да изтръгне от Николас Старкос тези пленници, наблъскани на тържището на Аркаса, а заедно с тях и тази, която толкова бе търсил, тази, която беше загубил надежда да види!

Във всеки случай борбата щеше да бъде гореща. И наистина Николас Старкос не можеше да разбере как така Хаджина Елизундо се намира сред пленниците, но за него тя все тъй си оставаше богатата наследница на банкера от Корфу. Милионите не можеха да изчезнат с нея. Те непременно щяха да бъдат използувани, за да я откупят от този, чиято робиня би станала. Значи, нямаше никакъв риск да се наддава. И затова Николас Старкос реши да наддава с още по-голямо настървение, тъй като ставаше въпрос да се бори със съперника си с най-големия си съперник!

— Шест хиляди лири! — извика той.

— Седем хиляди! — отвърна капитанът на „Сифанта“, без дори да се извърне към Николас Старкос.

Кадията можеше само да се радва на обрата, който нещата бяха взели. При наличието на тези двама конкуренти, той не се и опитваше да прикрие задоволството си, което прозираше под османската му важност.

Но, докато този алчен управител вече изчисляваше каква сума ще получи, Скопелос не можеше повече да се сдържи. Беше познал Анри д’Албаре, а след това и Хаджина Елизундо. Ако от омраза Николас Старкос продължаваше да упорствува, сделката, която в известни рамки би могла да бъде изгодна, можеше да стане много неизгодна, особено ако девойката беше загубила богатството си, както беше загубила свободата си — което впрочем беше напълно възможно!

И затова той дръпна Николас Старкос настрана и кротко му направи няколко разумни забележки. Но, беше така посрещнат, че повече не дръзна да се обади. Сега капитанът на „Кариста“ лично извикваше на глашатая своите цени, при това с оскърбителен за противника си тон.

Както можем да предположим, когато почувствуваха, че битката се разгорещява, посредниците останаха, за да следят развоя й. Тълпата любопитни проявяваше с гръмки викове интереса си към тази борба, в която ударите се нанасяха с хиляди лири. Повечето от тях познаваха капитана на саколевата, но никой не познаваше капитана на „Сифанта“. Дори не знаеха какво търси тук във водите на Карпатос, този корвет, който плуваше под знамето на Корфу. Но, от началото на войната толкова много кораби от най- различни националности се занимаваха с пренасянето на роби, че ако се съдеше по всичко, и „Сифанта“ беше заета с търговия от този род. Така, че който и да ги купеше, Анри д’Албаре или Николас Старкос, за пленниците щеше да бъде все същото — все робство ги очакваше.

Във всеки случай до пет минути този въпрос щеше да бъде напълно разрешен. На последната цена, обявена от глашатая, Николас Старкос беше отвърнал:

— Осем хиляди!

— Девет хиляди! — каза Анри д’Албаре.

Отново настъпи мълчание. Капитанът на „Сифанта“, все тъй спокоен, следеше с поглед Николас Старкос, който яростно крачеше напред-назад — Скопелос не смееше да се приближи до него. Впрочем сега никаква забележка вече не можеше да задържи надпреварата в наддаването.

— Десет хиляди лири! — извика Николас Старкос.

— Единадесет хиляди! — отвърна Анри д’Албаре.

— Дванадесет хиляди! — отговори този път без никакво забавяне Николас Старкос.

Капитан д’Албаре не отвърна веднага. Не че се колебаеше да го стори.

Но, видя как Скопелос се спусна към Николас Старкос, за да го възпре от това безумно дело — а това за миг отклони вниманието на капитана на „Кариста“.

В същото време старата пленница, която дотогава се бе крила така упорито, сега се беше изправила,