— Може да се предположи, че се връща насам. Защо?

— С Арнолд ли?

— Е, да, най-вероятно. Във всеки случай не вярвам да я зареже там и да си тръгне сам.

— Чувал ли си се с нея?

— От Локи? Как да се чуя, там нямат телефони.

— Рекох си, че може да е използвала радиовръзката на някоя от хуманитарните агенции. Всички го правят, не е ли така?

— Теса не е всички — тросна се Джъстин; на челото му се появи бръчка. — Тя е жена с принципи. Например да не се пилеят напразно парите на дарителите. Ама какво има, Санди?

Намръщен, Джъстин се оттласна от бюрото и се изправи в средата на стаята с ръце зад гърба. Докато наблюдаваше старателно заученото мъжествено изражение на лицето му, с посивяла черна коса, която блестеше на слънцето, струящо от прозореца, Удроу си спомни за косата на Теса — абсолютно същия цвят, но без бели нишки, без сдържаността на средната възраст. Спомни си кога и как за пръв път ги бе видял заедно — Теса и Джъстин, новоназначената новобрачна двойка, почетни гости на приема на върховния комисар, организиран в тяхна чест. И как, докато пристъпваше към тях, за да ги поздрави с „добре дошли“ в Найроби, за миг си бе представил, че са не мъж и жена, а баща и дъщеря, а той — Удроу — е кандидат за ръката й.

— И откога значи не сте се чували? — запита той.

— От вторник, когато ги откарах на летището. Но какво има, Санди? Докато Арнолд е с нея, няма страшно. Тя прави каквото той й каже.

— Смяташ ли, че може да са отскочили до езерото Туркана? Имам предвид Теса и Блум… така де, Арнолд.

— Ако са имали удобен транспорт и им се е ходело, защо не? Теса обожава диви места, освен това много уважава Ричард Лийки като археолог и като добър бял африканец. Лийки има клиника по ония места, така че може Арнолд да е имал някаква работа при него и просто да е взел Теса със себе си. Санди, какво има?

Нанасяйки смъртоносния удар, Удроу нямаше друг избор, освен да проследи по лицето на другия ефекта от думите си. Той видя как от него изчезват последните остатъци от отминалата младост, как красивото мъжествено лице, подобно на някакво морско животно, се затваря в себе си и се вкаменява като корал.

— Получихме сведения, че на източния бряг на езерото Туркана са открити бяла жена и шофьор африканец. Мъртви — поде издалеко Удроу, като умишлено се въздържа да каже „убити“. — Колата и шофьорът били наети от хотел „Оазис“. Собственикът на хотела твърди, че е разпознал трупа на жената и това била Теса. Разправя, че тя и Блум прекарали нощта в „Оазис“, преди да потеглят на сутринта за разкопките на Лийки. От Блум няма и следа. Открили са колието й, което носеше винаги.

Това пък откъде го знам? Защо, по дяволите, тъкмо сега трябваше да обявявам, че съм в течение какво носи Теса по всяко време?

Удроу продължаваше да наблюдава Джъстин. Страхливецът и офицерският син в него се бореха — докато страхливецът искаше да отмести поглед встрани, за офицерския син това би било все едно да си осъдил някого на смърт, а да не се явиш на екзекуцията. Той видя как очите на Джъстин се разшириха в болезнено недоверие, като да бе ударен в гръб от близък приятел, и после се свиха, сякаш от удара на приятеля си бе изпаднал в безсъзнание. Красиво изрязаните устни се разтвориха в спазъм на физическа болка, после се свиха в тясна линия, побелели от усилието.

— Благодаря ти, че лично ми го съобщи, Санди. Едва ли е било приятно. Портър знае ли? — Портър беше необичайното за посланик собствено име на върховния комисар.

— Милдрен се опитва да го открие. Намерили са туристическа обувка „Мефисто“, трийсет и девети номер. Говори ли ти нещо?

Джъстин трудно координираше реакциите си. Първо трябваше да изслуша докрай звука на думите, за да схване значението им. После се помъчи да построи бързо отговора си, от което изреченията му звучаха неестествено, сякаш друг говореше на негово място.

— Да, при последната отпуска си купи три чифта. От един магазин до Пикадили. Никога не я бях виждал да харчи с такава стръв. По принцип не е прахосница. Не че някога е била притеснена за пари. Парите не значат нищо за нея. Тъкмо затова пазарува от най-обикновени магазини.

— И синьо сафари.

— Тя го ненавиждаше това сафари! — извика Джъстин, внезапно възвърнал способността си да говори плавно. — Беше ми казала, ако някога я хвана да носи тая противна дреха в защитен цвят с джобове отстрани на бедрата, да я изгоря или да я дам на Мустафа.

Мустафа е домашният прислужник, спомни си Удроу.

— От полицията казват, че било синьо.

— Тя ненавиждаше синия цвят. — Явно Джъстин започваше да си изпуска нервите. — Изобщо не можеше да понася нищо, което й напомняше униформа. — Вече в минало време, помисли си Удроу. — Навремето имаше зелено сафари, това е вярно. Беше си го купила от „Фарбелоу“ на Стенли Стрийт. Аз я заведох, не знам защо. Може тя да ме е накарала. Тя не обичаше да пазарува. Облече го. Беше й по мярка. „Гледай ме — вика. — Аз съм генерал Патън в женски дрехи.“ — „Няма такова нещо, малката — викам й. — Не си никакъв генерал Патън. Ти си едно хубаво момиче с едно грозно, противно зелено сафари.“

Засъбира нещата по бюрото си. Точно така. Готвеше се да си тръгва. Отваряше и затваряше чекмеджета, прибра папките с документи в металната кантонерка. След всяко движение приглаждаше с ръка назад и без това идеално сресаната си коса — нервен тик, който Удроу особено презираше. С треперещи ръце изключи омразния компютър на бюрото си, като гнусливо натискаше копчетата с изпънат показалец, сякаш се страхуваше, че апаратът ще го ухапе. Сред персонала се говореше, че всяка сутрин карал Гита Пиърсън да му го стартира. Удроу го наблюдаваше, докато за последен път огледа стаята с невиждащи очи. Край на мандата. Край на живота. Моля, оставете помещението в изряден вид за следващия обитател. До вратата Джъстин се обърна и погледна към саксиите на перваза; вероятно преценяваше дали да не ги вземе със себе си, или поне да остави указания за отглеждането им. Не направи нито едно от двете.

Докато крачеше с Джъстин по коридора, Удроу посегна да го хване под ръка, но в последния момент се отдръпна с погнуса. В същото време гледаше да е достатъчно близо, за да го подкрепи, ако оня залитне да пада — Джъстин вече приличаше на добре облечен сомнамбул, доброволно изоставил своето чувство за ориентация. Двамата се движеха по коридора бавно и почти безшумно, но Гита все пак ги бе дочула, защото, докато минаваха покрай вратата й, тя я отвори и няколко крачки вървя успоредно с Удроу и му шепна нещо на ухото, като същевременно придържаше златистата си коса с ръце, за да не го докосва по лицето.

— Изчезнал е. Търсят го под дърво и камък.

Само че слухът на Джъстин се оказа по-добър, отколкото предполагаха и двамата. Или по-скоро възприятията му се бяха изострили до краен предел от шока.

— Тревожите се за Арнолд, предполагам — каза той на Гита с отзивчивия тон на непознат, когото сте попитали за посоката.