будни и виждат Блум и Абът, им махат за сбогом. Аз махам, продавачите на кожи махат, Ноуа маха в отговор, Блум и Абът махат. Двамата не се усмихват, лицата им са сериозни. Имат вид, сякаш са тръгнали някъде по важна работа, предстои им да вземат отговорни решения, какво право имам аз да им се бъркам? Какво очакваш да направя, мистър Политически? Да избия свидетелите? Слушай какво ще ти кажа, аз съм един Галилей. Хвърли ме в затвора, изгори ме на клада — ще повтарям, че тя никога не е била в „Оазис“. Така става ли? Край.
За момент Удроу се почувства напълно смазан. Нямаше повече въпроси или може би имаше прекалено много. „Аз самият вече съм в затвора — помисли си той. — С доживотна присъда, в сила отпреди пет минути.“ Той прокара ръка пред очите си и като я свали, видя Донъхю и Шийла, които го гледаха със същите безизразни лица, както когато им каза, че Теса е мъртва.
— Кога за пръв път ти се стори, че нещо не е наред? — запита неуверено той. — Искам да кажа, ти там целогодишно ли живееш? От колко време го имаш тоя хубав хотел? Край.
— В джипа има радиостанция. Когато вози гости на хотела, с Ноуа сме се разбрали да се обажда от време на време, за да докладва, че всичко е наред. Само дето този път не се обади. Е, радиостанциите се повреждат, а и шофьорите забравят, казах си. А и да се свържеш е отегчителна работа. Трябва да спреш колата, да слезеш, да нагласиш антената. Чуваш ли ме? Край.
— Съвсем ясно. Край.
— Освен това Ноуа никога не забравя. Затова и работи за мен. Но не се обади. Нито следобеда, нито вечерта. Добре де, рекох си. Може пък да са спрели някъде, Ноуа да си е посръбнал повечко, човешко е. Същата вечер, преди да изключа радиото, се обадих за последно на охраната около разкопките. Никаква следа. На другата сутрин отидох в участъка в Лодуор да докладвам, че са ми изчезнали хора. Става въпрос за моя джип, нали така? С моя шофьор. Нямам право да уведомя полицията по радиото, трябва да се явя лично. А то е дяволски далеч, ама такъв е законът. А пък полицаите от Лодуор едни такива, услужливи, няма що. „Изчезнал ми джипът значи? Брей, лоша работа. И двама гости с него, че и шофьор? Ами защо не идеш да си ги потърсиш, викат, днес е неделя, кой ще ти работи. Трябва да се ходи на църква. Дай пари, дай кола, може да уредим нещо.“ Аз се връщам в хотела и си вдигам хората да ги търсим ние. Край.
— Кого вдигна? — Удроу усети как постепенно влиза в професионална форма.
— Две групи. Мои доверени хора, два камиона, вода, гориво, лекарства и превързочни материали, малко уиски за в случай, че се наложи да дезинфекцираме нещо. Край. — В разговора им се намеси чужда радиостанция; Волфганг им каза да се разкарат и те съвсем неочаквано го направиха. — Тука сега е адска жега, мистър Политически. Четирийсет и три градуса на сянка и гъмжи от чакали и хиени както при вас от мишки. Край.
Пауза — явно оня очакваше Удроу да заговори.
— Слушам те — каза Удроу.
— Джипът беше преобърнат на една страна. Не ме питай защо. Вратите затворени, един от прозорците отворен около пет сантиметра. Някой затворил всички врати, заключил и взел ключа със себе си. Вонята направо убийствена, не може да се опише, и то само от процепа на прозореца. Наоколо се въртят хиени, колата цяла изподраскана с нокти, на места тенекията хлътнала навътре, където зверовете се опитвали да влязат. Наоколо всичко отъпкано, явно са се въртели с часове, миризмата ги е влудила. Една хиена подушва кръв от десет километра. Ако се бяха докопали до телата, щяха да изсмучат и мозъка от костите им. Ама не са успели. Някой заключил вратата и само открехнал прозореца. И хиените полудели. Ама и ти да беше там, и ти щеше да се побъркаш. Край.
Удроу с мъка подбираше думите си.
— От полицията казват, че Ноуа бил обезглавен. Така ли е? Край.
— Така е. Много свястно момче. Близките му са полудели от мъка. Навсякъде са разпратили хора да търсят главата. Ако не я намерят, не могат да го погребат като хората и духът му ще идва да ги тормози. Край.
— А мис Абът? Край. — Пред очите му изплува страховита картина, от която стомахът му се обърна: Теса без глава.
— Не ти ли казаха?
— Не. Край.
— Гърлото й е прерязано. Край.
Картината се смени: ръката на убиеца откъсва колието и го запокитва на пода, за да не пречи на ножа. Волфганг продължи да разказва:
— Първо, викам на момчетата: „Не пипайте вратите. Вътре никой не е останал жив. Отворите ли вратите, сърдете се на себе си.“ Оставям значи една група да поддържа огъня и да охранява мястото. Останалите ги връщам в „Оазис“. Край.
— Имам въпрос. Край. — Удроу едва се държеше на краката си.
— Какъв ти е въпросът, мистър Политически? Дай да чуем. Край.
— Кой пръв отвори джипа? Край.
— Полицията. Още щом пристигнаха, моите момчета се чупиха. Никой тук не обича да се разправя с полицията. Никой не иска да го разкарват по участъците. Не и по тия места. Най-напред дойдоха полицаи от Лодуор, после пристигна хеликоптерният патрул, накрая няколко биячи от личното гестапо на Мой. Моите момчета само заключиха касата и скриха среброто, дето го нямам. Край.
Още една пауза, през която Удроу отново се опита да намери подходящите думи.
— Когато тръгваха за разкопките, Блум със сафари ли беше облечен? Край.
— Разбира се. Със старо сафари. Или по-скоро елек. Син на цвят. Край.
— Намерен ли е нож на мястото на убийството?
— Не. Ама ножът на тия хубавци си го е бивало — с дълго острие от специална стомана. Главата на Ноуа е отрязана като краставица. С един замах. И нейното гърло също — шат! Жената е съблечена гола. По тялото има доста охлузвания. Това казах ли ти го вече? Край.
„Не, точно това не ми го каза — отвърна Удроу, без да издаде звук. — Нищо не каза за голота. Нито пък спомена за охлузвания.“
— Когато тръгваха от хотела сутринта, в джипа имаше ли нож? Край.
— Никога не съм срещал африканец, който да тръгва на сафари без ножа си, мистър Политически.
— А къде са сега труповете?
— Ноуа или това, което е останало от него, е отнесено при племето му. За мис Абът полицията изпрати моторна лодка да я прибере. Трябваше да разрежат покрива на джипа, за да я измъкнат. Аз им дадох резачка. Завързаха я отгоре за палубата — вътре не се побираше. Край.
— Защо? — запита Удроу и веднага съжали за въпроса.
— Ами опитай се да си представиш сам, мистър Политически. Знаеш ли какво става с един труп в тая жега? Ако искаш да я откараш със самолет до Найроби, ще трябва да я нарежеш на парчета, иначе няма да влезе в багажното отделение.
За момент всичките сетива на Удроу изключиха; когато дойде на себе си, гласът на Волфганг казваше: „… да, срещал съм Блум и преди.“ Сигурно Удроу го бе попитал, въпреки че не помнеше.
— Преди девет месеца. Беше с една делегация големци от разни хуманитарни организации. От Световната здравна, от Световната селскостопанска, пък и разноските им световни, няма що. Плащат за всичко в пачки банкноти, искат разписки за двойно повече. Аз им казах да си заврат разписките отзад. На Блум това май му хареса. Край.
— А този път как ти изглеждаше? Край.
— Какво искаш да кажеш?
— Беше ли се променил по някакъв начин? По-нервен, странен, нещо такова?
— За какво намекваш, мистър Политически?
— Искам да кажа, имаше ли вид да е надушил нещо, да е по следите на нещо или
— Голям сладур си — каза Волфганг и връзката прекъсна.
Удроу отново си даде сметка за изпитателния поглед на Донъхю. Шийла бе изчезнала. На Удроу му се стори, че са я извикали за нещо спешно. Какво ли можеше да бъде то? Какво в смъртта на Теса изискваше
