на умиране. Хлътнали безкръвни бузи. Торбички от сбръчкана кожа под притворените жълтеникави очи. Редки мустачки, които отчаяно се опитваха да се захванат за ъглите на устата.

— Санди! Здравей, старче. Какво можем да направим за теб? — извика той, като огледа Удроу отвисоко през бифокалните си лещи и се ухили с озъбената усмивка на череп.

„От тоя няма тайни — помисли си Удроу. Той просто прелита над територията ти и прихваща всичките ти сигнали още преди да си ги издал.“

— Има сведения, че Теса Куейл е била убита някъде около езерото Туркана — каза той, внезапно обладан от отмъстителното желание да го шокира. — Там има някакъв хотел на име „Оазис“. Искам да говоря със собственика.

Така значи ги обучават тия типове. Първо правило: никога не издавай чувствата си. Луничавото лице на Шийла бе замръзнало в размисъл, сякаш отказваше да регистрира чутото. Тим Донъхю продължаваше да се подхилва идиотски, но усмивката му едва ли означаваше нещо.

— Намерена как, старче? Я повтори.

— Убита. Неизвестно по какъв начин или поне от полицията отказват да уточнят. Шофьорът на джипа е обезглавен. Това е.

— Убита и ограбена?

— Само убита.

— Край езерото Туркана.

— Да.

— Какво, по дяволите, е търсила там?

— Представа нямам. Смята се, че е отивала на разкопките на Лийки.

— Джъстин знае ли?

— Още не.

— Замесен ли е още някой от нашите?

— Това е едно от нещата, които се опитвам да изясня.

Донъхю го поведе към звукоизолираната кабина, която Удроу не бе виждал досега. Разноцветни телефони с прорези за картите с шифъра. Факс, поставен върху нещо, подобно на варел за нафта. Радиостанция, съставена от няколко зелени метални кутии, осеяни с пунктирани линии, с напечатан на пишеща машина указател на кодовете и честотите. Значи така разговарят помежду си нашите шпиони, каза си той. Що за свят е техният — подземен, надземен? Едва ли някой знаеше. Донъхю седна пред радиостанцията, прегледа указателя, после я включи с дългите си треперещи пръсти и заповтаря като герой от някакъв военен сериал:

— Зет Ен Би осем пет вика Ти Кей Ей шест нула. Ти Кей Ей шест нула, обади се, ако ме чуваш. Край. „Оазис“, обади се, ако ме чуваш. Край.

През бурята от радиосмущения се чу предизвикателен глас с грубоват немски акцент:

— „Оазис“ слуша. Чувам те ясно. Кой си ти, приятелю? Край.

— „Оазис“, тук Британската мисия в Найроби. Моля, говорете със Санди Удроу. Край.

Удроу се облегна с цялата си тежест върху бюрото на Донъхю, за да приближи устата си към микрофона.

— Тук Удроу, шеф на Политическия отдел в Британската мисия в Найроби. С Волфганг ли говоря? Край.

— Мистър Политически, тук е Волфганг. Какво искате да знаете? Край.

— Бих желал да ми опишете със свои думи жената, която е пренощувала в хотела ви под името мис Теса Абът. Така се е записала в книгата. Край.

— Същата. Теса.

— Е, как изглеждаше?

— С тъмна коса, без грим, двайсет и пет, трийсетгодишна, висока. Не ми приличаше на англичанка. По- скоро на германка, австрийка или италианка. Аз съм хотелиер. Работата ми е да оглеждам лицата на хората. Пък съм и мъж. Беше хубава. Имаше нещо животинско в походката й, в движенията. Животинско и секси. А дрехите й — направо да ги разкъсаш със зъби. Прилича ли като да е твоята Абът, или е някоя друга? Край.

Главата на Донъхю бе само на няколко сантиметра от неговата. Шийла стоеше от другата му страна. И тримата се взираха в микрофона.

— Да. По описанието прилича на мис Абът. Бихте ли ми казали, моля, кога и как мис Абът е направила резервация в хотела ви? Ако не се лъжа, вие имате и офис в Найроби. Край.

— Не беше тя.

— Моля?

— Доктор Блум направи резервацията. „Двама души в две отделни бунгала до басейна, за една нощ.“ — „Имаме само едно свободно бунгало“, викам му аз. „Добре — вика той, — ще го наемем.“ Рядък образ. Пристигат двамата значи и всички ги зяпат като побъркани. Гостите, персоналът. Една красива бяла дама, един красив черен доктор. Това му се вика гледка! Край.

— Колко стаи има в едно бунгало? — запита Удроу с отчаяна надежда да предотврати очевидния скандал.

— Една спалня с две единични легла, не много твърди, удобни и пружиниращи. Плюс една дневна. Всички гости се регистрират в хотелската книга. Без измислени имена, казвам им аз. Може да се загубите из пущинаците, искам да ви знам кои сте и къде сте. Значи това е тя, а? Абът? Край.

— Така е по баща. Край. Номерът на пощенска кутия, който е оставила, е на мисията в Найроби.

— Къде е съпругът й?

— Тук, в Найроби.

— Майчице!

— Та кога направи Блум резервациите? Край.

— В четвъртък. Вечерта. Обади се по радиото от Локи. Каза, че тръгват оттам в петък рано сутринта. Локи е съкратено от Локикоджо. На северната граница. Там е центърът на всички агенции за хуманитарна помощ, които покриват Южен Судан. Край.

— Знам къде е Локикоджо. Казаха ли какво са правили там?

— Хуманитарна помощ, храни, лекарства и други подобни. Блум нали с това се занимава? Какво друго може да прави човек в Локи! Той самият разправя, че работел за някаква белгийска медицинска организация. Край.

— Значи са направили резервацията от Локи и са тръгнали оттам в петък рано сутринта? Край.

— Каза да ги очакваме на западния бряг на езерото около обяд. Искаше да им уредя лодка да ги прекара през езерото до „Оазис“. „Виж какво, рекох му, от Локикоджо до Туркана пътуването е ужасно. Най-добре ще е за вас да се присламчите към някой конвой с храни. По хълмовете гъмжи от бандити, племената си отмъкват едни на други добитъка. Нищо странно в това, само дето допреди десет години се трепеха с копия, а сега с автомати.“ А оня се смее. „Ще се оправим“, вика. И се оправиха. До нас поне се добраха без проблем.

— Значи те пристигат в хотела и се регистрират в книгата за гости. После? Край.

— После Блум ми заявява, че искат джип и шофьор да ги откара до разкопките на Лийки още призори на другата сутрин. Не ме питай защо не беше споменал нищо такова още когато правеше резервацията; аз самият не го попитах. Може би едва същия ден го бяха решили. Или пък не са искали да обсъждат плановете си по радиостанцията. „Добре — викам им аз. — Имате късмет, ще ви дам Ноуа.“ Блум доволен, тя доволна, тръгват да се разхождат из парка, плуват заедно, сядат в бара, заедно вечерят, казват „лека нощ“ на всички и си отиват в бунгалото. На сутринта заедно потеглят на път. Аз ги наблюдавах през цялото време. Да ти кажа ли какво закусваха?

— Кой друг ги видя освен теб?

— Всички, които бяха будни по това време. Взеха си храна за обяд, туба с вода, туба с бензин, консерви, лекарства и превързочни материали за всеки случай. И тримата седнаха на предната седалка, Абът в средата — същинско щастливо семейство. Това тук е оазис, нали разбираш? Има двайсетина гости — повечето спят; има и четирийсет души персонал — повечето будни. Около паркинга се въртят още стотина навлеци — никой не ги е канил, идват да продават кожи и бастуни, ловджийски ножове… Всички, които са