скреж върху металните парапети на миниатюрния параклис, където Теса бе водила безброй неразрешими спорове със Създателя си. Светещата зелена табелка уведомяваше минувачите, че параклисът е бил реставриран от Росминианските свещеници, че предлага изповеди, кръщенета и сватби по предварителна заявка. По стъпалата към криптата се точеше рехава опашка от закъснели богомолци. Теса не беше между тях. Първоначалното съдържание на чантата „Гладстон“ лежеше на пода на офиса, струпано в пластмасовото чекмедже от хладилника на Хам. На бюрото лежеше ученическата чанта на Теса, а до нея, в папки с името на кантората, педантично беше наредена почти цялата кореспонденция между Теса и Хам — всички разпечатки, факсове, фотокопия, бележки при телефонни разговори, пощенски картички и писма, които се бяха натрупали през последната година.

— Боя се, че има някаква засечка — призна объркано той. — Не мога да открия последните електронни съобщения от Теса.

— Как така не можеш да ги откриеш?

— Не само нейните, всички. Като че ли в компютъра има вирус. Не само пощенската кутия, половината от твърдия диск е отишъл. В момента го поправят. Когато ми го върнат, ще ти го дам.

Бяха разговаряли за Теса, после за Мег, после за крикет — тема, която заемаше порядъчна част от голямото сърце на Хам. Самият Джъстин не беше запалянко, но се постара да си придаде подобаващо възторжен тон. В полумрака на стената се виждаше туристически плакат от Флоренция, порядъчно оплют от мухи.

— Все още ли използваш онази куриерска служба до Торино и обратно веднъж в седмицата? — попита Джъстин.

— Разбира се, старче. Е, сега има други, по-бързи, ама с кое не е така? Пък то си е едно и също, само дето бъркотиите са по-големи.

— А онези хубави стари кутии за шапки, от кожа и с емблемата на фирмата, дето ги видях в сейфа ти сутринта? И тях ли ги ползваш?

— Естествено. Ако зависи от мен, не бих се лишил от тях за нищо на света.

Джъстин огледа с присвити очи улицата под тях, която тънеше в полумрак. Още бяха там — едрата жена с шуба, доста голяма дори за нейния ръст, и кльощавият мъж със смачканата мека шапка, с криви като на жокей крака, вдигнал яката на якето си чак до носа. От десетина минути двамата съсредоточено четяха таблото за обяви пред параклиса, макар на него в тази мразовита февруарска вечер да нямаше нищо, което да не може да се прочете и наизусти за десет секунди. Понякога, дори и в цивилизованите държави, всичко е ясно от пръв поглед.

— Хам, искам да те питам нещо.

— Питай каквото искаш, старче.

— Теса имаше ли някакви пари в Италия?

— С чували. Искаш ли да видиш банковите й извлечения?

— Не горя от желание. Тия пари сега мои ли са?

— Винаги са били твои. Имахте обща сметка, не помниш ли? Всичко, което е мое, е и негово, казваше тя. Отначало се опитах да я разубедя, но тя ми каза да се разкарам. Типично за нея.

— Значи твоят човек в Торино може да ми изпрати малко, нали така? До някоя банка. Например когато съм в чужбина.

— Няма проблем.

— Или на посочено от мен лице? Стига да покаже валиден паспорт?

— На когото кажеш, старче. Прави с парите каквото ти душа иска. Важното е да ти доставя удоволствие.

Кривокракият жокей сега бе с гръб към таблото за обяви и се преструваше, че разучава звездното небе. Шубата си поглеждаше часовника. За кой ли път Джъстин си припомни втръсналите му до смърт думи на инструктора от курса по лична безопасност: „Агентите опашки са хора на действието. За тях най-трудно е да не правят нищо.“

— Имам един приятел, Хам. Досега не съм ти споменавал за него. Казва се Питър Пол Аткинсън. Имам му пълно доверие.

— Адвокат ли ти е?

— Разбира се, че не. Адвокат си ми само ти. Журналист е в „Дейли Телеграф“. Стар приятел от колежа. Искам да му издам генерално пълномощно за всичките ми дела. Ако ти или твоите хора в Торино получат каквито и да било указания от него, бих желал да ги изпълнят, сякаш са от мен.

Хам се замисли и потри носа си с длан.

— Това не е чак толкова проста работа, старче. Не става с магическа пръчка. Трябва ми неговият подпис, данни и така нататък. А също и твоите. С официална заверка, пред нотариус.

Джъстин прекоси стаята, надвеси се над Хам и му подаде паспорта на Аткинсън.

— Защо направо не препишеш данните? — предложи той.

Хам отвори паспорта на страницата със снимката и без да променя изражението на лицето си, я сравни с лицето на Джъстин. Огледа внимателно паспорта и прочете личните данни. Прелисти го; паспортът беше пълен с визи и гранични печати.

— Доста свят си видял, няма що — промърмори флегматично той.

— Подозирам, че още доста имам да видя.

— Трябва ми подпис. Без подпис нищо не мога да направя.

— Веднага го имаш.

Хам стана от креслото и решително тръгна към бюрото си. Отвори едно от чекмеджетата и измъкна два официални на вид формуляра и няколко празни листа. Джъстин разтвори паспорта върху плота под лампата и след като се поупражнява на празните листа, подписа генерално пълномощно на името на някой си Питър Пол Аткинсън чрез адвокатска кантора „Хамънд и Манзини“, Лондон и Торино.

— Аз лично ще му сложа нотариална заверка — каза Хам.

— Има още нещо, ако ми позволиш.

— Господи!

— Ще имам нужда да ти пиша.

— Когато поискаш, старче. Ще се радвам да поддържаме връзка.

— Само че не до този адрес. Изобщо не до Англия. Нито пък до офиса ти в Торино, ако нямаш нищо против. Ако не ме лъже паметта, ти имаш няколко лели в Италия. Дали би било възможно една от тях да получава пощата ти и да ти я пази, докато минеш да си я прибереш?

— Има една дърта вещица, дето живее в Милано. — Хам се потърси от ужас.

— Дърта вещица в Милано. Тъкмо каквото ни трябва. Я ми дай адреса й.