Той стоеше пред вратата на стаята на Арнолд — викаха й така, защото всеки път, когато Арнолд отсядаше у тях, той неизменно забравяше нещо, което да напомня за присъствието му: чифт обувки, електрическа самобръсначка, будилник, по някой и друг доклад за плачевното състояние на здравеопазването в Третия свят. И все пак при вида на жилетката му от камилска вълна, сякаш току-що просната на облегалката на стола, Джъстин замръзна на място; за малко не го извика по име, докато пристъпваше към бюрото.

И тук някой бе тършувал здраво.

Зинали чекмеджета, папките измъкнати и после безразборно наблъскани обратно.

Корабната сирена на звънеца изсвири. Джъстин се втурна надолу по стълбите, като при входната врата залитна и се подпря на стената. Момчето от цветарския магазин беше дребничко, с болнав вид — един дикенсов герой с гладки бузи, зачервени от студа, полускрит зад грамадния букет ириси и лилии, който притискаше до гърдите си. Към букета с кламер бе прикрепен бял плик. Сред пачката кенийски шилинги, които измъкна от джобовете си, Джъстин намери две лири и ги подаде на момчето. След като затвори вратата, той отвори плика и измъкна бяла картичка, увита в няколко слоя плътна хартия, така че написаното да не може да се прочете през плика. Картичката беше напечатана на принтер.

Нямаше подпис.

Той огледа плика, подуши го, подуши картичката — не миришеха на нищо, макар сам той да не знаеше на какво точно би следвало да мирише. Отнесе плика и картичката в кухнята, драсна клечка кибрит и както им бяха показвали в курса за лична безопасност на дипломати, ги пусна да догорят в мивката. Когато изгоряха напълно, той смете пепелта в канала и пусна водата да тече много по-дълго, отколкото бе нужно. После се завтече нагоре по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж, докато стигна до последния етаж. Обзела го бе твърда решителност. Не мисли, Джъстин, действай! Когато се изправи пред заключената таванска врата, той вече държеше ключа в ръката си. Лицето му изразяваше решителност, примесена с известна боязън. Беше като човек, който няма какво да губи и трябва само да събере кураж за скока. Той отвори със замах вратата и влезе в тесния вестибюл, водещ към една редица тавански стаички между комините, сред които гнездяха гарги, а тук-там имаше тайни ниши за отглеждане на цветя или за правене на любов. Той се втурна напред, присвил очи, за да прогони образите от миналото. Във всеки ъгъл, на всеки стол, пред всяка картина стоеше, седеше, живееше и го заговаряше Теса. Пищното бюро на баща й, което бе станало негово след сватбата, си стоеше в обичайната ниша. Той отвори капака. Както можеше да се очаква, претършувано и обрано. Отвори с трясък вратите на стаята-гардероб на Теса и видя роклите и палтата й, снети от закачалките и натрупани на пода, безжизнени и с обърнати навън джобове. Ама наистина, скъпа, можеше да си ги закачиш по местата. Прекрасно знаеш, че ги бях закачила, но някой ги е откачил. Той се наведе и изпод купищата дрехи измъкна старата й ученическа чанта — най-близкия до дипломатическо куфарче предмет, който му попадна подръка.

— Хайде да го направим заедно — каза й той, този път на глас.

Преди да тръгне, той се поспря да я погледа крадешком през отворената врата на спалнята. Теса тъкмо бе излязла от банята и стоеше гола пред огледалото, с наклонена настрани глава, и решеше дългата си мокра коса. Едното й босо стъпало бе извърнато като на балерина към него — тя обичаше да стои в тази поза, когато беше гола. Ръката й беше вдигната до главата. Докато я гледаше, той изпита същото неизразимо отчуждение от нея, както когато беше още жива. Твърде си млада, твърде съвършена си за мен — каза й той. Трябваше да те оставя на свобода. Глупости — отвърна му тя нежно и той веднага се почувства много по-добре.

На пода на кухнята Джъстин намери купища стари броеве на „Кениън Стандарт“, „Африка Конфиденшъл“, „Спектейтър“ и „Прайвит Ай“. Наблъска колкото можа от тях в ученическата й чанта, върна се в антрето и хвърли един последен поглед към импровизирания й храм и към чантата „Гладстон“. Оставям я така, че да я открият, ако не са доволни от огледа във Форин Офис тази сутрин — обясни й той и пристъпи навън в мразовития мрак. До киното стигна пеша за десет минути. Втори киносалон беше полупразен. Изобщо не забеляза филма. На два пъти отиде до мъжката тоалетна, за да види колко е часът, като не изпускаше от ръката си ученическата чанта на Теса. В девет без пет излезе през страничния западен изход и се озова в лютия студ на улицата. Фаровете на паркирания син микробус го гледаха втренчено в очите; за миг му мина абсурдната мисъл, че това е зеленият пикап от Марсабит. Фаровете му намигнаха. На шофьорската седалка се бе изтегнала длъгнеста мъжка фигура с моряшка шапка.

— През задната врата — изкомандва Роб.

Джъстин заобиколи изотзад и видя как вратата се отвори. Отвътре се подаде ръката на Лесли и пое чантата. Седнал в тъмното върху дървената пейка, той за момент си представи, че е отново в Мутайга, че това е фолксвагенът на мисията с Ливингстън на волана и Удроу на седалката срещу него.

— Следим те, Джъстин — обясни Лесли. В мрака гласът й звучеше отривисто и някак загадъчно унило. Сякаш самата тя бе претърпяла тежка загуба. — Полицейски екип те проследи до влизането ти в киното, а ние сме част от екипа. Сега ние двамата сме завардили страничния изход, за да не би случайно да излезеш през него. Винаги съществува възможност на обекта да му доскучае и да си тръгне преждевременно. Ти току-що постъпи точно така. След пет минути ще докладваме на шефа на операцията. Накъде отиваш?

— На изток.

— Значи спираш такси и тръгваш на изток. Ние ще докладваме номера на таксито. Няма да те следим, защото ти ще ни разпознаеш. Пред входа на киното ще те чака втора кола и още една нагоре по Кингс Роуд за всеки случай. Ако решиш да ходиш пеша или да вземеш метрото, веднага от колите ще слязат двама и ще те последват. А ако хванеш автобуса, ще са ти благодарни, защото няма нищо по-лесно от това да заседнеш с колата си зад някой лондонски автобус. Ако влезеш в телефонна кабина, те ще подслушат разговора ти. Имат разрешение за подслушване от Министерството на вътрешните работи, валидно за територията на цялата страна.

— Защо е всичко това? — запита Джъстин.

Очите му постепенно привикваха с тъмнината. Дългучът Роб се извърна назад от шофьорската седалка, за да се включи в разговора. Изглеждаше също толкова унил, колкото и Лесли, но значително по- враждебен.

— Защото ти ни прекара — отвърна той.

Лесли извади вестниците от ученическата чанта на Теса и ги натъпка в найлонова торба. В краката й лежеше купчина големи пликове, може би около десетина-дванайсет. Тя започна да ги нарежда в чантата.

— Нищо не разбирам — каза Джъстин.

— Опитай — посъветва го Роб. — Ние изпълняваме заповед, нали така? Да докладваме на мистър