Лицемерно, нечестно, но безвредно писание, каза си злорадо той. Джъстин, неизлечимо възпитаният държавен служител, се пита дали би било етично да използва отпуск по болест, за да се занимава с делата на убитата си съпруга. Той още веднъж надникна в коридора; чантата „Гладстон“ си лежеше кротко на пода под мраморната масичка. Едното катинарче бе явно насилвано и не работеше. Другото направо липсваше. Съдържанието бе разбъркано. Толкова сте
11.
Черният силует на планината се извисяваше заплашително на фона на притъмнялото небе, по което се гонеха облаци, своенравни островни ветрове и февруарски дъжд. Виещият се като змия път беше посипан с дребни камъчета и червена кал от подгизналия склон. Понякога пътят се превръщаше в тунел от надвиснали, гъсто преплетени борови клонки, понякога в отвесен ръб на тристаметрова пропаст, в която подхлъзналата се кола щеше да се спре чак в бушуващия средиземноморски прибой. На някой завой морето се изправяше като отвесна стена пред него само за да се провали отново в пропастта на следващия. Ала накъдето и да завиеше, дъждът биеше право в предното стъкло на джипа, а при всеки внезапен порив на вятъра машината сякаш се стряскаше и дърпаше назад като стар кон, който вече не го бива да тегли товар. През цялото време древната крепост Монте Капане го гледаше в упор — ту отвисоко и надменно, ту кротко кацнала на десния склон на неочаквано изникнал рид; крепостта го мамеше и привличаше като мираж на несъществуващ морски фар.
— Къде, по дяволите, е това място? Кълна се, че беше тук някъде, вляво! — оплака се той отчасти на себе си, отчасти на Теса. Когато превали поредното било, Джъстин раздразнено отби в банкета и подпря глава с върховете на пръстите си, за да се ориентира. Започваше да жестикулира прекалено много като всеки самотник. Под него се простираха светлините на Портоферайо. Напред, отвъд ивицата на морето, на материка блещукаше Пиомбино. Вляво и вдясно през гората минаваше просека. Тук някъде са дебнели в засада твоите убийци със зеления пикап, обясни й мислено той. Тук са пушили гадните си цигари „Спортсман“ и са пили бира „Уайткап“, докато са чакали двамата с Арнолд да минете с джипа. Джъстин беше гладко избръснат и сресан и си бе сложил чиста джинсова риза. Лицето му пареше, кръвта пулсираше в слепоочията му. Той реши, че вярната посока е наляво, и гумите пробоксуваха върху килима от клонки и борови иглички. Клоните на дърветата се разделиха, небето се проясни и отново стана светло, почти като ден. В края на просеката в подножието на хълма се виждаха постройките на старата ферма. „Никога няма да ги продам, никога няма да ги дам под наем“, беше ми казала ти още първия път, когато ме доведе тук. „Ще пусна вътре хора, които заслужават, а един ден ние двамата ще дойдем и ще умрем тук.“
След като паркира джипа, Джъстин закрачи през мократа трева към най-близката къщичка. Беше ниска и спретната, с прясно белосани стени и стари розови керемиди. В долната половина на прозорците мъждукаше светлина. Той потропа на вратата. В неподвижния горски въздух от комина кротко се виеше пушек, издигаше се до върховете на дърветата и оттам вятърът го отнасяше встрани. Наоколо кръжаха проскубани черни птици и оживено се препираха за нещо. Вратата се отвори, на прага се появи възрастна селянка с пъстра забрадка, която извика, сведе глава и прошепна нещо на език, който той не се и надяваше да разбере. Извърната встрани, без да го поглежда в очите, тя хвана ръката му с двете си ръце, притисна я последователно до двете си бузи и накрая набожно целуна палеца.
— Къде е Гидо? — попита той на италиански, когато влязоха в къщата.
Тя отвори вратата към вътрешната стая и му показа Гидо, седнал зад дългата маса под дървения кръст — превит на две, задъхващ се дванайсетгодишен старец, слаб като клечка, с пепеляво лице и вечно подплашени очи. Мършавите му ръце лежаха върху масата и не държаха нищо, поради което бе трудно да се отгатне какво бе правил до момента, в който Джъстин прекъсна усамотението му, с какво се бе занимавал сам в сумрачната стая под ниския дървен гредоред, ако не бе чел или не бе гледал нещо пред себе си. Навел настрани продълговатата си глава и с отворена уста, Гидо проследи Джъстин с поглед, докато влизаше в стаята му, после се надигна и като се подпираше на масата, залитна към него и се опита несръчно да го прегърне. Ала не успя да прецени разстоянието и ръцете му паднаха като отсечени отстрани на тялото; в този момент Джъстин го прихвана, за да не падне.
— Иска и той да умре като баща си и като сеньората — оплака се майка му. — „Всички добри хора са в рая — вика. — Само лошите остават.“ Аз лош човек ли съм, сеньор Джъстин? Вие лош човек ли сте? Затова ли сеньората го доведе от Албания, затова ли плати на докторите в Милано да го лекуват, че накрая да погине от мъка по нея? — Гидо зарови изпитото си лице в шепи. — Първо припада, после ляга в кревата и само спи. Не яде, не си взима лекарството. Отказва да ходи на училище. Тази сутрин, още щом излезе да се измие, аз заключих стаята му и скрих ключа.
— Лекарството ти е много хубаво — каза тихо Джъстин, без да отделя поглед от Гидо.
Жената поклати глава и тихомълком се запъти към кухнята, затрака с тиганите и сложи чайника на огъня. Джъстин заведе Гидо до мястото му на масата и седна до него.
— Чуваш ли какво ти казвам, Гидо? — запита той на италиански. Гидо притвори очи. — Всичко си остава постарому — твърдо каза Джъстин. — Училищните такси, докторът, болницата, лекарствата, всичко, което ти е нужно, за да се възстановиш. Наемът, храната, таксите за университета, когато стигнеш дотам. Ние ще се погрижим за всичко, което тя е предвидила за теб, точно както си е по план. Не можем да правим компромиси с волята й, нали така?
С наведени очи Гидо размисли върху казаното, после поклати глава: не, не можем да правим компромиси.
— Все още ли играеш шах? Може ли да опитаме една игра?
Гидо отново поклати глава, този път от криворазбрана скромност: не би било почтително към сеньора Теса да играем шах тъкмо сега. Джъстин го хвана за ръката и я задържа в своята. Леко я разтърси, като очакваше детето да се усмихне.
— Та какво значи правиш, когато не умираш? — запита той на английски. — Четеш ли книгите, които ти бяхме изпратили? Сигурно вече си експерт по случаите на Шерлок Холмс.
— Мистър Холмс е велик детектив — отвърна Гидо също на английски, но без да се усмихне.
— А какво стана с компютъра, който ти подари сеньората? — продължи Джъстин, като отново мина на италиански. — Теса казваше, че си страхотен по компютрите. Истински гений, така те наричаше. Вие през цялото време си разменяхте любовни писма по интернет. Чак почнах да я ревнувам от теб. Само не ми казвай, че си се отказал и от
Въпросът му предизвика гневни викове от кухнята:
— Разбира се, че и от него се отказа! От всичко се отказа! Четири милиона лирети й струва този компютър. Той отначало по цял ден седеше на него, трака-трака-трака! Трака-трака-трака… „Ще ослепееш — виках му. — Ще ти се повреди мозъкът от толкова напъване.“ А сега — нищо! И компютърът ли трябва да умре?!
Хванал Гидо за ръката, Джъстин се опита да срещне погледа му, но детето извърна очи.
— Истина ли е? — попита той. Истина беше. — Но това е ужасно, Гидо! Ти просто си пропиляваш способностите! — затюхка се Джъстин, докато лицето на Гидо постепенно се озари от усмивка. — Човешкият род се нуждае от блестящи умове като теб. Чуваш ли какво ти говоря?
— Може би.
— А сега, Гидо, помниш ли компютъра на сеньора Теса — онзи, на който те учеше да работиш в началото? — Гидо, естествено, го помнеше; лицето му изразяваше превъзходство, дори известна доза надменност. — Твоят, разбира се, е много по-добър. По-нов е с цели две години и е много по-умен. Така ли е? — Така си беше. Усмивката ставаше все по-широка. — Е, добре, Гидо, аз съм кръгъл идиот, нищо не разбирам от компютри, дори с по-простия компютър на сеньора Теса не мога да се оправя. Бедата е там, че сеньора Теса е оставила на него доста съобщения, някои от тях лично за мен, а мен ужасно ме е страх да не ги изтрия по погрешка. Предполагам, че тя би желала тъкмо ти да ми помогнеш да не ги изтрия. Става ли?
