Гридли какво правиш. Някой по-нагоре обяснява защо го правиш, но не и на нас. Ние вършим техническата работа.

— Кой претърси дома ми?

— В Найроби или в Челси? — отвърна саркастично с въпрос Роб.

— В Челси.

— Не е наша работа да се интересуваме. Екипът ни трябваше да чака четири часа вън на студа, докато онзи, който претърсваше къщата, си свърши работата. Само това мога да ти кажа. Гридли постави един униформен полицай на входа, за да не се вмъкне случайно някой от улицата. Ако някой се бе опитал да влезе, полицаят трябваше да му каже, че в момента се разследва кражба с взлом, така че хайде, чупката. Ако изобщо беше полицай, в което се съмнявам — добави Роб и млъкна.

— Двамата с Роб сме официално отстранени от случая — каза Лесли. — Ако можеше, Гридли щеше да ни прати да налагаме глоби за неправилно паркиране на Оркнейските острови, само че не всичко зависи от него.

— Отстранени сме отвсякъде — добави Роб. — Направо не съществуваме. Благодарение на теб.

— Сега ни държи изкъсо, за да сме му под око — каза Лесли.

— Иска да се държим за полата му с две ръце, най-малко с една, и то само когато пикаем — каза Роб.

— Изпратил е друга двойка полицейски служители в Найроби като консултанти на местната полиция в издирването на Блум. Това е всичко — каза Лесли. — Никакви други разследвания, никакви лични волности. Точка.

— Никакъв Марсабит втори номер, никакво циврене по умиращи чернилки и изчезнали доктори — каза Роб. — Сам Гридли ни го рече точно с тези мили думи. Дори нашите заместници нямат право да се консултират с нас, за да не прихванат същата болест. Това са двама полуидиоти, на които им остава година до пенсия. Също като на Гридли.

— Ситуацията е строго поверителна и ти си част от нея — каза Лесли, която бе затворила закопчалката на ученическата чанта, но продължаваше да я притиска до корема си. — Каква е твоята роля, може само да се гадае. Гридли иска да знае всичко за теб. С кого се срещаш, къде, кой те посещава у дома, с кого говориш по телефона, какво ядеш и с кого. Всеки божи ден. Ти си основно действащо лице в една секретна операция. Това е всичко, което ни е позволено да знаем. Изпълняваме, каквото ни наредят, и оттам нататък си затваряме устата.

— Не бяха минали и десет минути, откакто пристигнахме в Скотланд Ярд, и той вече крещеше да му се явим веднага с всички тетрадки, касети и веществени доказателства — каза Роб. — И ние му ги предадохме. Оригиналният комплект, пълен и нередактиран. Разбира се, след като си бяхме направили копия от всичко.

— Славната и достопочтена фирма „Трите пчели“ не бива да се споменава повече по никакъв повод, това е заповед! — каза Лесли. — Нито продуктите им, нито търговските им операции, а още по-малко действията на техни представители. Нищо, което може да разклати лодката. Амин.

— Каква лодка?

— Лодки не липсват — намеси се Роб. — Богат избор. Къртис е недосегаем. Той тъкмо сега е на път да сключи страхотно изгодна сделка със Сомалия за британско оръжие. Ембаргото е голяма досада, разбира се, но той е открил начин да бъде заобиколено. Освен това понастоящем той е един от главните кандидати на търг за доставка на британски високи технологии на една източноафриканска телекомуникационна компания.

— И аз преча на всичко това?

— Пречиш, и още как! — отвърна гневно Роб. — Ако можехме да те заобиколим, щяхме вече да сме ги спипали. Сега сме изритани отвсякъде, кариерата ни се върна в изходна точка.

— Те си мислят, че ти положително знаеш всичко, което знаеше Теса — обясни Лесли. — А това може да се окаже вредно за здравето ти.

— Кои те?

Роб беше толкова разярен, че не чу въпроса.

— Това си беше инсценировка от самото начало и на теб ти беше отредена главната роля. Момчетата в синьо на Мой ни се хилеха в лицето, също и ония копелета от „Трите пчели“. Твоят колега и приятел мистър Удроу ни лъга до посиняване. Също и ти. Ти беше единствената ни възможност да стигнем до истината, а вместо това ни тегли шута.

— Искаме да ти зададем само един въпрос, Джъстин — намеси се Лесли, почти също толкова гневно. — Дължиш ни един искрен отговор. Имаш ли къде да се скриеш? Някое безопасно местенце, където да седнеш и да почетеш? Най-добре в чужбина.

— Какво става, когато вечер се прибера в къщи, в Челси, и загася лампата? Винаги ли има някой отвън? — отвърна с въпрос Джъстин.

— Нашите хора те придружават до дома и се убеждават, че си в леглото. Екипът за наблюдение отива да поспи няколко часа, докато подслушвачите остават на пост. После наблюдателите се връщат на сутринта, свежи и отпочинали, и чакат да се събудиш. Ако искаш да се измъкнеш, най-доброто време е между един и четири сутринта.

— При това положение имам къде да се скрия — каза Джъстин, след като помисли малко.

— Фантастично! — възкликна Роб. — А ние нямаме.

— Ако е в чужбина, пътувай по суша и по море — каза Лесли. — След като стигнеш, прекъсваш всякакви връзки с цивилизацията. Пътуваш с бавни провинциални автобуси или с пътнически влакове. Обличаш се незабележимо, бръснеш се всеки ден, не поглеждаш никого в очите. Не наемаш коли, в никакъв случай не пътуваш със самолет, дори по вътрешните линии. Ти минаваш за богат човек.

— Такъв съм.

— Тогава вземи със себе си достатъчно пари в брой. Не използвай кредитни карти или пътнически чекове и изобщо не се докосвай до мобилен телефон. Не се обаждаш за чужда сметка, защото тогава трябва да кажеш името си на автомата и компютрите веднага ще те засекат. Колегата Роб ти е приготвил паспорт и журналистическа карта на репортер от „Дейли Телеграф“. Нямахме твоя снимка, затова той се обади във Форин Офис и каза, че ни трябва за архива. Роб има приятели на невероятни места, нали Роб? — Роб не отговори. — Документите не са чак идеални, защото този път приятелите на Роб не разполагаха с достатъчно време. Така че не се опитвай да минаваш с тях през британския паспортен контрол. Разбрахме ли се?

— Да — каза Джъстин.

— Ти си Питър Пол Аткинсън, репортер. И запомни, в никакъв случай не носи и двата си паспорта едновременно.

— Защо правите всичко това? — запита Джъстин.

— Теб какво те засяга? — сопна се Роб в тъмното. — Имахме си нелоша работа, това е всичко. Не ни бе никак приятно да я загубим. Сега надеждата ни е в теб, така че гледай да не се издъниш отново. Ако ни уволнят окончателно, може да идваме да ти мием ролс-ройса от време на време.

— А може би правим всичко това заради Теса — каза Лесли, като натика ученическата чанта в ръцете му. — Тръгвай, Джъстин. Ти не ни се довери тогава. Може би имаше право. Но ако ни се беше доверил, сега щяхме да сме постигнали целта си. Каквато и да е била тя. — Лесли се пресегна и хвана дръжката на вратата. — Пази се. Тия убиват, без да им мигне окото. Но ти вече го знаеш.

Докато оглеждаше тъмната улица, Джъстин чу гласа на Роб, който тихичко говореше в микрофона: „Кенди излиза от киното. Повтарям, Кенди излиза. Чантата е в ръката й.“ Вратата на микробуса се затръшна зад гърба му. Вратата хлопна, помисли си той. Измина пеша известно разстояние. Кенди спира такси, при това тя не е момиче, а мъж.