Колата на Донъхю беше паркирана в алеята пред гаража. При вида й Удроу изпадна в ярост. Той се втурна нагоре по стълбите, взе си душ, сложи си чиста риза, от което яростта му не намаля. Къщата беше някак неестествено тиха за събота; когато погледна през прозореца на банята, разбра защо. Донъхю, Джъстин, Глория и двете момчета седяха около градинската маса и играеха на „Монопол“. Удроу ненавиждаше всякакви салонни игри, но към „Монопол“ изпитваше нещо повече от омраза. Може да се каже, че мразеше тази игра, както мразеше Приятелите и всички останали категории агенти на раздутото британско разузнаване. Какво, по дяволите, иска тоя, та ми се влачи неканен, и то минути след като му бях казал да стои настрана?! И какъв е този съпруг, дето може да се забавлява с детски игри броени дни, след като жена му е била заклана? Гостите са като рибата, обичаха да си повтарят Удроу и Глория старата китайска поговорка, на третия ден се вмирисват. Само дето за Глория с всеки изминал ден Джъстин ухаеше все по-омайно.

Удроу слезе в кухнята на долния етаж и се загледа през прозореца към градината. Разбира се, в събота следобед прислугата почиваше. Толкова е приятно да сме си самички вкъщи, скъпи. Само дето не сме, а сте самички. А ти самата сияеш от щастие в компанията на двама галантни ухажори на средна възраст. Никога не си изглеждала така в моята.

Джъстин бе попаднал върху нечия чужда улица и бе принуден да заплати наем от цели пачки банкноти, за радост на Глория и момчетата, които цвилеха от екстаз, докато Донъхю казваше: „Крайно време е.“ Джъстин си бе сложил идиотската сламена шапка и както всичко останало, тя му стоеше изумително добре. Удроу напълни чайника и го сложи на газовия котлон. Ще им занеса чай, дано разберат, че съм се върнал, стига да не са прекалено заети един с друг. После смени тактиката, излезе в градината и с твърда стъпка пое към тях.

— Джъстин, извинявам се за прекъсването, би ли дошъл за минутка? — а на останалите (моето собствено семейство, рече си той, дето ме гледат така, сякаш са ме хванали да изнасилвам прислужницата) заяви: — Прощавайте, че ви го отнемам. След миг се връщаме. Кой печели?

— Никой — отвърна Глория с ледена нотка в гласа, докато Донъхю се подсмихваше отстрани с кривата си усмивка.

Двамата мъже стояха един до друг в затворническата килия на Джъстин. Ако градината не беше заета, Удроу щеше да предпочете да излязат навън. Сега се гледаха от упор, всеки застанал в своя ъгъл на неуютната стая, докато чантата „Гладстон“ на Теса — чантата на бащата на Теса — се виждаше, подпряна зад решетката. Зад решетката на моя килер за вино. Заключена с неговия ключ. Чантата на нейния славен баща. Тъкмо да го заговори, Удроу видя как обстановката в стаята се променя. Вместо желязната табла на леглото пред очите му изплува инкрустираната масичка, която майка й бе обожавала навремето. А зад нея — тухлената камина с наредените върху нея покани. А в самото дъно на стаята, където се събираха фалшивите дъбови греди на тавана, голият силует на Теса се очертаваше върху светлия квадрат на френския прозорец. С усилие на волята той се върна в настоящето.

— Джъстин.

— Да, Санди.

За втори път през последните две минути той се остави вниманието му да бъде отклонено от планираната конфронтация.

— Местен вестник публикува нещо като хроника на любовния живот на Теса…

— Много мило!

— … изобилстваща с доста конкретни намеци за ролята на Блум в него. Например, че той лично е изродил детето й. А също и без заобикалки, че той като нищо може да е бащата. Много съжалявам.

— Имаш предвид Гарт?

— Да.

Гласът на Джъстин беше напрегнат и доколкото Удроу можеше да прецени, неестествено изтънял като неговия собствен.

— Това е намек, който чувам не за пръв път през последните месеци, Санди. Както може да се очаква, не и за последен.

Макар Удроу да му даде тази възможност, Джъстин не се опита изрично да отрече достоверността на намека. Удроу премина в настъпление; собствената му гузност сякаш му даваше сили.

— Намеква се също така, че Блум си бил занесъл сгъваемо легло в болничната стая, за да бъде до нея.

— Редувахме се.

— Моля?

— Понякога Арнолд спеше там, понякога аз. Редувахме се, всеки според заетостта си.

— Значи не си имал нищо против?

— Против какво?

— Че се говори така за тях… че той й бил посвещавал толкова много внимание… очевидно, с твое съгласие… докато за пред хората в Найроби тя си давала вид, че е твоя съпруга…

— Давала си вид ли? Та тя беше моя съпруга, дяволите да те вземат!

Удроу бе напълно неподготвен за гнева на Джъстин, както и малко преди това за гнева на Колъридж. Явно беше твърде заслепен от собствения си гняв, от усилието да го овладее. Той се бе постарал да говори тихо, а преди това в кухнята бе успял донякъде да се отърси от напрежението. Ала внезапното избухване на Джъстин му дойде като гръм от ясно небе и го стресна и уплаши. Бе очаквал разкаяние и ако трябваше да бъде докрай честен със себе си, дори самоунижение, само не и въоръжена съпротива.

— Как точно да разбирам въпросите ти? — запита Джъстин. — Не съм сигурен, че ги разбирам правилно.

— Аз трябва да знам, Джъстин. Това е всичко.

— Какво да знаеш? Дали съм държал жена си под контрол?

— Чуй ме, Джъстин, искам да кажа, погледни нещата от моята гледна точка, поне за момент, нали така? — вече умоляваше и едновременно отстъпваше Удроу. — Цялата световна преса ще се рови в тая история. Имам право да знам…

— Да знаеш какво?

— Какво още е имало между Теса и Блум, дето може да влезе в заглавията на вестниците утре или след шест месеца — завърши той, обзет от самосъжаление.

— Например?

— Блум й беше духовен наставник. Не е ли така? Каквото и друго да й е бил.

— Е?

— Те изповядваха една и съща кауза. Защита на жените и децата. Човешки права. И така нататък. Блум или тези, за които работи, играят ролята на нещо като наблюдатели по тези въпроси. Не е ли така? А Теса… — Удроу започна да се оплита, което не остана скрито от Джъстин. — Теса му беше нещо като помощник. Съвсем естествено, при определени обстоятелства той имаше нужда от юридически съвети.

— Мога ли да знам накъде биеш?

— Става дума за документите. За личните й документи. Тия, дето ти взе. Дето ние ги взехме. Заедно.

— Е, и?

Удроу постепенно се окопити. Та аз съм твой началник, дяволите те взели, няма да тръгна да те моля сега! Нека си изясним ролите веднъж завинаги.

— Искам да получа уверения, че… каквито и документи да е събрала в защита на своята кауза… в качеството си на твоя съпруга, ползваща дипломатически статут… ползваща закрилата на правителството… ще бъдат предадени във Форин Офис. Само при това условие ти позволих да си влезеш в къщата във вторник. Иначе нямаше да отидем.