дясната е открита, свободна и в очакване. Тялото й е стройно и сякаш прозрачно. Гърдите й, дори след раждането, са леки, стегнати и съвършени, както винаги си ги бе представял. Детето е чернокожо. Синьо- черно върху мраморната белота на кожата й. Едната му черна ръчичка е хванала гърдата, която го храни, и я мачка с мрачна увереност, докато Теса го наблюдава. Големите й сиви очи се вдигат бавно нагоре и се спират върху Удроу. Той търси думи, но не може да ги намери. Навежда се над нея и като внимава да не докосва детето, подпрян на таблата на леглото, я целува по челото. С известна изненада забелязва тетрадката, която лежи върху малката масичка между нейното легло и съседното, на което допреди минута бе седял Блум. До тетрадката има чаша със застояла на вид вода и няколко химикалки. Тетрадката е отворена; Теса е писала в нея с едри, разкривени букви — бледо подобие на уверения, обработен почерк, с който я бе запомнил. Той присяда на леглото, докато мозъкът му трескаво мисли какво да каже. Ала Теса го изпреварва. Гласът й е слаб и променен, може би от болка, а може би от лекарствата, но звучи неестествено спокоен, дори подигравателен.

— Това е Барака — казва тя. — Означава „благословия“. Но ти сигурно знаеш това.

— Хубаво име.

— Не е мое дете. — Удроу не отговаря. — Майката не може да кърми — обяснява тя. Говори бавно, като насън.

— Значи има късмет, че ти се грижиш за него — казва галантно Удроу. — Как си, Теса? Ужасно се тревожа за теб. Не можеш да си представиш. Толкова съжалявам. Кой се грижи за теб освен Джъстин? Гита и кой още?

— Арнолд.

— Исках да кажа, и освен Арнолд, разбира се.

— Веднъж ми беше казал, че около мен се случват съвпадения — казва тя, без да отговори на въпроса. — Сякаш предизвиквам съдбата.

— Възхищавах ти се за това.

— Още ли ми се възхищаваш?

— Разбира се.

— Тя умира — казва Теса и посочва с поглед отсрещното легло. — Майката на детето. Уанза. — Тя гледа втренчено жената с безжизнено висящата ръка и нямото момче, клекнало на пода до нея. — Хайде, Санди. Няма ли да запиташ от какво?

— От какво? — пита той покорно.

— От живота. Който, ако вярваме на будистите, е първата причина за смъртта. Пренаселени градове. Недохранване. Мръсотия. — Тя говори на детето. — Както и алчност. В случая алчни мъже. Истинско чудо е, че не убиха и теб. Нищо, важното е, че си живо. През първите няколко дни я посещаваха по два пъти дневно. Бяха обзети от ужас.

— За кого говориш?

— За съвпаденията. Алчните съвпадения. С хубавите бели престилки. Наблюдаваха я, пипаха я с пръст, четяха резултатите от изследванията й, разговаряха със сестрите. После спряха да идват. — Бебето й причинява болка. Тя нежно го намества на гърдата си и продължава: — На Христос му е било позволено. Той е можел да седи до постелята на умиращия, да мълви вълшебни заклинания; човекът оживявал и всички ръкопляскали. Но съвпаденията не можаха да го направят. Затова си тръгнаха. Те я убиха, а сега не знаят заклинанието.

— Горките — каза Удроу в опит да се пошегува.

— Не. — Тя извръща глава, примигва от болката и кима към отсрещното легло. — Те са горките. Уанза. И момчето на пода до нея. Киоко, брат й. Той извървя осемдесет километра пеша от вашето село, за да ти пъди мухите, не беше ли така? Той, твоят чичо — говори тя на бебето, докато го повдига от скута си и лекичко го тупва по гърба; бебето едва чуто се оригва. Тя повдига другата си гръд с ръка и му дава да суче.

— Теса, чуй ме. — Удроу не откъсва очи от нея, докато тя го измерва с поглед. Познава гласа му. Познава всичките му гласове. Той вижда как по лицето й пробягва сянката на съмнението. И остава там. Пратила е да ме повикат, защото й трябвам, но после изведнъж си е спомнила кой съм. — Теса, моля те, изслушай ме. Никой не умира. Никой никого не е убил. Имаш треска, привиждат ти се разни неща. Ужасно си уморена. Забрави, почини си. Моля те.

Вниманието й е изцяло насочено към детето, върхът на пръста й гали мъничката му бузка.

— Ти си най-красивото нещо, до което съм се докосвала — шепне му тя. — Гледай да не го забравиш.

— Сигурен съм, че няма да го забрави — отвръща Удроу с жар; гласът му й напомня за неговото присъствие.

— Как е оранжерията? — пита тя, имайки предвид мисията.

— По-добре отвсякога.

— Дори всички да си тръгнете още утре оттук, никой няма да забележи.

— Казвала си ми го и преди.

— Тук е Африка. А вие сте там.

— Нека да спорим за това, когато оздравееш — увещава я Удроу с най-мекия си тон.

— Може ли?

— Разбира се.

— И ти ще ме изслушаш?

— Всяка дума.

— И тогава ние ще ти разкажем за алчните съвпадения с белите престилки. И ти ще ни повярваш. Обещаваш ли?

— Ние?

— С Арнолд.

Споменаването на Блум връща Удроу на земята.

— Ще направя всичко възможно при дадените обстоятелства. Каквото и да е то. В разумни граници. Обещавам. Сега се опитай да си почиваш. Моля те.

Теса размисля върху думите ми.

— Обещава да направи всичко възможно при дадените обстоятелства — обяснява тя на бебето. — В разумни граници. На това му се вика мъж! Как е Глория?

— Тревожи се за теб. Изпраща ти много поздрави.

Теса изтощено въздъхва и без да отмества бебето от гръдта си, се отпуска назад върху възглавницата и затваря очи.

— Върви си при нея тогава. И не ми пиши повече писма — казва тя. — И още нещо: остави Гита на мира. Там също няма да те огрее.

Той става и се извръща да си ходи; очаква да види до вратата Блум в позата, която най-много ненавижда — облегнат небрежно на рамката, затъкнал палци като каубой в гайките на колана, широко ухилен с белите си зъби насред глупашката си черна брада. Само че при вратата няма никой. Коридорът е тъмен и без прозорци, осветен от един ред слаби крушки, които му придават вид на бомбоубежище. Докато крачи между разнебитените болнични колички, натоварени с безжизнени тела, и вдишва вонята на човешка кръв и изпражнения, примесена със сладникавия дъх на конюшня, характерен за Африка, Удроу се пита дали цялата тази жалка мизерия не е част от онова, което толкова го привлича към нея. Аз прекарах живота си в бягство от действителността, казва си той, а тя ме върна към нея.

В претъпканото фоайе Удроу вижда Блум в разгорещен спор с някакъв друг мъж. Преди това чува гласа му, макар да не може да различи думите; гласът, рязък и обвинителен, мощно отеква под стоманените греди на тавана. Другият му отвръща. Лицето на мъжа се струва на Удроу странно познато. Човешката памет запечатва завинаги отделни физиономии. Мъжът е шишкав и набит, с месесто, лъснало от пот лице, чертите му са застинали в израз на пълно и безнадеждно отчаяние. Рижава рядка коса е зализана върху зачервения от слънцето череп. Плътните червени устни, напомнящи цъфнала роза, умоляват и отричат едновременно. Очите, разширени от обида, изразяват ням ужас, който сякаш е обхванал и двамата. Силните му ръце са изпъстрени с едри лунички; по яката на ризата му в защитен цвят са избили петна от пот. Останалото е скрито под бяла лекарска престилка.