си ходиш?

— Да, до утре. Ако ще трябва да ходя при мадам Шуц и нашите приятели, първо ми е необходимо да се успокоя.

Мъри не настоя повече, изпрати я до колата и почака, докато шумът на Дофина замря. После затвори градинската врата и закуца обратно към къщата. Той прочете отново дума по дума извадката от вестника и след това решително я скъса.

Следобед Мъри продължи с приготовленията си, обаче все поглеждаше към часовника. Трябваше в пет часа̀ да телефонира на Кети в Маркинч, където беше отседнала в дома на Фодърингей. Бяха се уговорили преди да замине. След изпитанията и тревогите си през последните два дни, с какво нетърпение чакаше той този час!

След като изпи набързо чаша чай, той отиде до телефона, взе поръчка за разговор с чужбина и даде номера на Фодърингей. Линията беше заета, но след десет минути го свързаха. Зарадва се много, когато самата Кети отговори: разбира се, тя е седяла до телефона да чака повикването му.

— Кети, ти ли си? Как си, скъпа моя?

— Много добре, Дейвид. И ужасно заета. Голям късмет, че ме случи. Току-що тръгвах за Единбург, просто на минутата.

Малко засегнат, Мъри каза.

— Какво направи?

— О, всичко… Приготвих се за път… Като теб, предполагам.

— Да, аз също бях зает. Денят вече наближава.

— Да, и съм толкова щастлива и развълнувана. Ще ти съобщя всички подробности, къде да се срещнем в Лондон, веднага щом намеря минутка свободно време да пиша.

— Очаквах от теб писмо, скъпа.

— Така ли, Дейвид? Мислех, че тъй като скоро ще бъдем заедно… и се тревожех за вуйчо Уили. Той имаше много висока температура, откакто пристигнахме тук, а тази вечер е задължен да изнася беседа.

— Жалко — рече Мъри доста небрежно, като мислеше за собствените си грижи. — Предай му моите най-горещи привети.

— О, ще му предам, Дейвид. А аз ще ти пиша довечера, когато се върна от Единбург.

— Не желая да те насилвам да ми пишеш, Кети.

— Но, Дейвид, скъпи… — гласът й секна, — сърдиш ли се?

— Ни най-малко, мила. Все пак ще ги кажа, че се чувствам доста самотен. Много се измъчих. Нараних си гърба. И през всичките изпитания копнеех да чуя нещо от теб, да ми кажеш само една думичка: че ти липсвам.

— О, много ми липсваш, скъпи… — гласът й секна и думите станаха неясни, — … просто толкова съм заета, и вуйчо Уили е болен… не мислех, че…

— Добре, добре, моя мила — каза Мъри омекнал от нещастието й. — Но ако Уили е много болен, ще може ли да тръгне на двадесет и първи.

— Ще тръгне, Дейвид — каза Кети с увереност, — дори ако трябва да го нося до самолета на носилка.

Много добре, че ще бъде в такова състояние, помисли Мъри доста ядосан, но после съжали за тази си мисъл, защото обичаше Уили.

— Предполагам, че си чула за битката, която е започнала в Касай?

— Да, и може да излезе нещо сериозно. Но, разбира се, ние го очаквахме. Сега, скъпи, наистина трябва да вървя. Мисля, че чувам автобуса. Вуйчо Уили е навън и ме вика да тръгвам.

— Чакай, Кети…

— Ако не тръгна, скъпи, ще пропуснем автобуса й вуйчо Уили ще закъснее за беседата. Засега довиждане, скъпи Дейвид, скоро ще бъдем заедно.

Кети беше отишла, или най-малкото беше принудена да отиде и го остави разочарован, с болезненото чувство, че е пренебрегнат. Колко незадоволителен беше разговорът, в който говориха толкова много за Уили и толкова малко за него. Не, не, не трябваше да разсъждава по този начин — Мъри бързо се засрами от недостойната си ревност. Кети го обичаше, бедното дете беше просто ужасно разтревожено и измъчено. А телефонните разговори винаги са си били незадоволителни. Той си каза наум тези извинения, но въпреки логиката, чувството, че е пренебрегнат продължи да го тормози цялата вечер.

Когато стана време за лягане, все още разстроен, той реши да вземе хапче за сън; нещо, което не бе правил седмици наред. Петнадесет сантиграма сонерил с чаша топло мляко щяха да го накарат да спи дълбоко най-малко шест часа. За нещастие, покоят му бе нарушен от един страшен и същевременно смешен сън.

Той лежеше на походно легло на непознато място зад стръмни, черни скали. Въздухът, изпълнен с бръмченето на насекоми, беше непоносимо горещ — влажната горещина на тропическа нощ. Навсякъде беше тъмно. Все пак той можеше да вижда слабо и постепенно усети присъствието на висока тъмна фигура на човек, който стоеше на няколко крачки от него и гледаше пред себе си. Човекът носеше жълтеникава риза, панталони със същия цвят и къси гумени ботуши. Макар че лицето му не се виждаше, Мъри позна, че човекът беше Уили. Той се опита да го извика и макар устните да образуваха думи, от тях не излезе никакъв звук. Изведнъж той видя ужасен три огромни животни, които се приближаваха отзад. Бяха лъвове, или поне по големина и форма приличаха на лъвове. Но във външния им вид имаше още нещо свръхестествено, което им придаваше толкова свирепост, че Мъри просто се парализира от страх. Зад тези зверове стояха прави една редица от туземци Абату, въоръжени с копия и силуетите им се открояваха в мрака. Мъри напразно се опитваше да стане. Той поиска да избяга от тази двойна опасност. Безполезните усилия го накараха да плувне в пот. Тогава, когато вече се предаде, човекът, за когото беше решил, че е Уили, започна да се смее и като събираше малки камъчета, замеряше от време на време с тях лъвовете, както малките момчета удрят наслука някоя улична котка. Зверовете спряха веднага, поколебаха се за момент, после отново започнаха да се приближават с ужасяваща стремителност.

— Бог е нашият пастор — каза Уили. — След малко ще пуснем дискоса.

Атаката веднага се пресече. Лъвовете клекнаха на задните си крака в умоляваща поза, след което чернокожите войници започнаха да маршируват на място и да пляскат с ръце. Тогава, с нехармонична прилика на черковния хор от Маркинч, те запяха гръмогласно химна: „Напред воини на Христа“.

Фантастичното и абсурдното съновидение внезапно го освободи от страха. Мъри се опита да се засмее, да вие от смях и накрая издаде вик, който го събуди.

Изтощен, и все пак успокоен от реалността на собственото си легло, Мъри дълго лежа мрачен и замислен за причините на тази смешна и болезнена фантазия.

Това, което най-много го измъчваше, беше собственото му поведение. Толкова ли слаб беше той? Господи, не — той не искаше да го признае. Стисна зъби и се отърси от тази мисъл. Реши, че очевидно това беше резултат от несъзнателен конфликт между възхищението му към героичния и самопожертвувателен живот на Уили и неговото собствено минало безразличие към религията. С това той стана. Блестящият циферблат на часовника до леглото показваше три часа̀. Мъри махна мокрото горнище на пижамата и като се избърса, сложи ново. След това легна пак. Повъртя се в леглото повече от час и след това отново заспа дълбоко.

На сутринта той се събуди недоотпочинал. Беше горчиво разочарован от себе си. Стана набързо, подтикван от чувството на срам, и прие за добре дошла болката в гърба, която очевидно се беше усилила. Той зашари из къщата, докато чакаше неспокойно пристигането на мадам фон Алтисхофер, и направи два пъти проверка на това, което беше свършено: списъкът попълнен, книжата бяха в ред, в банката беше известено, срещата му с Щайгер определена за следния ден. Оставаше да се свърши с опаковането. Той наостри нетърпеливо уши да чуе звука от Дофина и погледна часовника си: минаваше десет часа̀. Защо, за бога, още не идва? Точността винаги изпъкваше между многото й добри качества. Вече се канеше да й позвъни по телефона, когато с едно непълно чувство на облекчение Мъри чу стъпките на Фрида по пътеката, посипана с чакъл. Звънецът на вратата иззвъня. Той й отвори сам.