Прикован от силно вълнение, Мъри зачете статията. В тази кървава баня самите мисионери, двама францискански пастори били отделени, за да се занимаят с тях по-специално. Това беше страхотна история и все пак изглеждаше достоверна, тъй като идваше след по-раншното клане в Точиленг и беше без съмнение част от общата жестокост, с която туземците всяваха ужас.

Фрида беше казала истината: какъв край за един чувствителен цивилизован мъж. Спазма на отвращение сви стомаха му, когато свали вестника и погледна към спокойния швейцарски пейзаж и кафявите крави със звънци, които мирно пасяха из зелените пасища между круши и черешови дръвчета. Може би все пак, когато беше взел това героично решение, не беше напълно претеглил задълженията и опасностите, които се криеха в него. Но той отхвърли тази мисъл, преди да завладее съзнанието му. Дори и да не искаше да отиде, той желаеше Кети. И никога нямаше да се откаже.

Влакът пристигна на Цюрихската гара и при слизането от влака Мъри едва се закрепи. Съжаляваше, че не си е взел бастун. Куцаше така очебийно, че привличаше състрадателни погледи, докато вървеше по „Банхофщрасе“. Успя с не малко усилие да направи няколко покупки в Гридер, магазина, който за разлика от много други беше отворен между дванадесет и два. После, почти без да се сети за Бар-о-лак, той обядва скромно в Спрунгли кюфтета и макарони и накрая взе компот и кафе. Наистина беше много разстроен и потиснат, за да има апетит. Така унил и нещастен, той взе такси до кабинета на д-р Мюлер, който се намираше на Глориящрасе, и има късмет да завари доктора преди да са дошли други пациенти. Мюлер, а това изглежда беше по-важно, нямаше представа, че на Мъри му предстоеше заминаване за Черния континент. В този момент и поздравления, и упреци еднакво биха били непоносими за Мъри, който веднага постави въпроса, изброи симптомите и заключи:

— Почти съм сигурен, че не е нещо сериозно.

Мюлер, червендалест, весел, дребен човек, облечен в голяма колосана бяла престилка, който очевидно се радваше на сносно съществувание, изслуша разказа на Мъри, седнал прегърбен на бюрото, като от време на време хвърляше добродушни погледи към пациента си. После стана и го прегледа, но на Мъри прегледът се стори бърз, почти повърхностен.

— Леко навяхване на латисимус дорси. Нека твоят човек те намаже с благ мехлем.

— Опитах; няма резултат!

— Естествено, трябва да почакаш няколко дни.

— Но това куцане, което се появи, доста ме тревожи.

— Чисто психологично явление. Защитно транспониране на безпокойството ти за гръбнака; макар че не мога да си обясня защо би трябвало да те тревожи! Предполагам, че нищо друго не измъчва мислите ти?

Намръщен, Мъри реши да игнорира въпроса.

— Тогава смяташ, че имам нужда от рентгенова снимка?

— Майн гот! — засмя се Мюлер на тази идея. — Няма да правим рентгенова снимка за такава обикновена дреболия!

Мъри напусна лекарския кабинет по-зле, отколкото преди да влезе; стараеше се да не куца, което още повече подсили болката. Кракът му се схвана и трябваше да го влачи.

— По дяволите този доктор — промърмори той на себе си. — В неговата глава се въртят разни психически измишльотини.

Беше готов да търси друго мнение, но страхът, че може да изпадне в смешно положение, го спря. Вместо това, надявайки се, че движението може да му помогне, Мъри тръгна надолу по Белведер, после се разходи край Цюрихзее. Бледото слънце блещукаше по тихата повърхност на водата през седефена омара и следобедът беше спокоен и светъл. Въпреки това, тази странна светлина го изпълни с едно смущаващо недоверие — съмнение за истинността на собствената му същност, безутешно съзнание за собствената му несигурност в този враждебен свят. Какво правеше той тук, защо куцаше безцелно, с мозък, помрачен от множество борещи се мисли, които го жилеха като рояк оси? Насоката, която животът му взимаше, му се стори изведнъж абсурдна. Чувстваше нужда от подкрепа, като че ли падаше в пропаст. Защо Фрида го беше нападнала тази сутрин така язвително и остро? Беше непростимо и въпреки това, търсейки подбудата й, Мъри откри много неща, които я извиняваха, дори й прощаваха. Фрида го обичаше, ревнуваше Кети, беше разбита от мисълта за пътуването му, уплашена за неговата безопасност и здраве. Дълбоко в себе си той съжаляваше за разрива между тях. Той винаги я беше обичал и й се беше възхищавал и именно той беше виновен може би, че беше подхранвал надеждите й за по-близка връзка. Все пак, при тези обстоятелства най-доброто беше, че те се разделиха. С усилие Мъри се окопити, взе такси и отиде на гарата. Вечерният вестник, който изчете на връщане, напълно потвърждаваше лошите новини от сутринта — официален бюлетин беше издаден от Обединените нации за жестоко посегателство срещу невинни граждани. Имаше също и репортаж за избухнали епидемии от едра шарка и бубонна чума. По радиото отправяха апели за медицинска помощ. Когато Мъри пристигна в къщи час по-късно, той не откри нищо, с което да облекчи вътрешното си страдание: нямаше телефонна покана от Кети, дори писмо, къщата сега в такава бъркотия — купища книги по пода в библиотеката, среброто увито в тънка хартия, пердетата в хола свалени — всичкият уют и сигурност бяха изчезнали. Когато понасяше тези страдания, изоставяйки всичко заради нея, Кети му дължеше поне няколко думи на насърчение и подкрепа.

Мъри отиде при телефона в библиотеката и даде поръчка за разговор с Маркинч у Фодърингей. Последва безконечно бавене, но Мъри не можеше да остави слушалката. Накрая се чу бъркотия от шотландски акцент при местната станция и печалната връзка беше възстановена. Говореше мисис Фодърингей. Гласът й едва се чуваше над непрекъснатия шум, но веднъж връзката дадена, всичко се оказа безплодно. Уили и Кети бяха заминали предния ден. Пътуваха из Англия, вероятно към Манчестър. Адресът беше неизвестен. Мисис Фодърингей можа обаче да му даде телефонния номер на мисионерския център в Единбург, където вероятно ще могат да му помогнат.

Като прекъсна разговора, който тя можеше да продължи неограничено, той взе единбургския номер и успя да се добере до него по-лесно. Но тук също звъня напразно. Мистър Дъглас беше изнесъл беседата си в Единбург и тръгнал за Лондон с племенницата си. Не знаеха сегашния му адрес.

Мъри хапна малко на вечеря и след това отиде в кабинета си, единствената обитаема стая. Почти час по-късно, както седеше унесен, телефонът внезапно иззвъня.

Пулсът му спря. Знаеше, че това е Кети, тласната от любовта си и инстинктивното усещане, че му е нужна в момента. След миг Мъри беше на телефона.

Но не — сърцето му болезнено се сви, — той не чу сладкия очакван гласец, а гърления акцент на Щайгер, адвоката, който, задържан в Мюнхен, молеше за отлагане на срещата им до понеделник.

— Естествено, ако работата е спешна, ще дойда утре сутринта със самолет и вечерта ще се върна обратно в Мюнхен.

— Не — каза Мъри, като се мъчеше да се съвземе — нямам крещяща нужда, не се безпокойте. Понеделник няма да е късно.

— Значи, ще се срещнем след три дни.

Три дни, размишляваше Мъри, като затвори телефона: отложената среща нямаше да усложни нещата. И щеше да му позволи да отдъхне малко и събере сили. Усещаше неясно чувство на облекчение.

Беше изминала цяла седмица. Или може би повече? Докато чакаше по този начин, уредил всичко, напълно готов да тръгне — беше трудно да се броят дните. Но, разбира се, днес беше неделя, при това дъждовна; прокисващият дъжд превръщаше снега в кална лапавица, планините не се виждаха зад издутите тъмни облаци. Господи, ужасен ден, съвсем подтискащ, особено за него, какъвто беше чувствителен към времето. Мъри се отдалечи от прозореца и може би за двайсети път извади от джоба си писмото на Кети, единственото й писмо, пуснато на сутринта след престоя й в Единбург. Трябваше да го е писала и пуснала веднага, когато се е върнала в Маркинч.