С нов пристъп на разочарование Мъри сгъна писмото, което той така жадно беше отворил, когато пристигна. Сигурно беше очаквал нещо повече от тези няколко набързо и сдържано написани редове. Вместо скучното разписание за тяхното пътуване, не можеше ли да пише нещо по-прочувствено — за любовта си, да каже, че тъгува по него и копнее отново да бъде в прегръдките му? В целия й речник нямаше ли една по-силна дума от „скъпи“? Мъри призна, че тя беше свенливо, стеснително дете, несвикнало с мисълта за тяхната интимност — така поне изтълкува фразата „скоро ще бъде твоя вярна съпруга“ — писмото беше кратко, поради малкия лист хартия. И все пак беше успяла да отдели място за Уили — за неговите беседи, болести, или за тревогите и трудностите, които можеше да има далеч от нея. Всъщност работата беше направо зле. Мъри я обичаше, желаеше я, а всичко, което можеше да направи тя, беше да му навира Уили под носа.

Необикновеното усещане, че е изоставен, беше подсилено от сегашната му самота. Нормалният начин на живот беше нарушен, беше се сбогувал с всичките си приятели в Шванзее, никой не идваше да го види, всички го бяха отписали като покоен член от техния кръг. Пък и Фрида — повече от седмица не беше я виждал, макар че на няколко пъти се беше опитал, накуцвайки, да се разходи в дъжда край брега на езерото близо до имението й, с надеждата да я срещне. Чувстваше липсата на компанията й, която Фрида на драго сърце му беше давала и от която сега, когато чувството на сигурност и несигурност се преследваха в съзнанието му, той болезнено се нуждаеше. Мъри горчиво съжаляваше за пукнатината в отношенията им, тъй като беше дошла от няколко нейни думи, които, имайки предвид целта им, той й беше простил вече. Разбира се, Мъри не можеше да си тръгне без да се опита да оправи недоразумението между тях. Оставаше много, много малко време; след два дни щеше да замине. Трябваше да я види. Все пак нещо, може би гордост, а може би и известна предпазливост, му беше попречило да го направи досега.

Обедният звънец прекъсна мислите му. Той се нахрани мълчаливо и разсеяно, без апетит; после, както имаше навик в неделя — дремна малко. Събуди се към три часа̀ и видя, че дъждът се лее по- безжалостно от когато и да било. Той стана и за да убие времето, обиколи къщата, провери приготвените си куфари, изпуши една цигара, но въпреки че през деня все още се беше държал, сега, когато отвратителният сив следобед се превръщаше в прогизнала от влагата вечер, той се почувства непоносимо нещастен и се поддаде на горещото желание да чуе една човешка дума за утеха. Фрида щеше да му я даде. Тя беше и винаги ще бъде негов приятел. Няма да спорят, няма да говорят за неща, които отново ще ги скарат, просто ще прекарат в хармония един последен спокоен час на човешко общуване.

Бързешката, преди да е успял да промени решението си, той си облече дъждобрана, взе един стар чадър за голф от закачалката и след като излезе незабелязано от къщи, тръгна, накуцвайки по пътеката.

Почти загубен в ниските облаци, високият Зеебург се издигаше над него. Строен от неодялан планински гранит в швейцарски стил от XVII век, с покрив с бойници и двойни кули, замъкът имаше призрачен вид в здрача, сякаш го обитаваха духове; впечатление, подсилено от дрезгавото грачене на мокри гарвани, приютени под надвисналите стрехи. Той премина обрасналата с мъх веранда, приближи се до тесните двойни прозорци на всекидневната стая и се отдръпна със затаен дъх. Да, тя седеше там, сама, на канапето до старинната печка, наведена над ръкоделието си при единствената слаба лампа, която едва осветяваше огромното високо помещение, бедно мебелирано с тежки орехови столове с високи облегалки и голям баварски сркрин. Любимото й кученце Петеркин лежеше на килимчето в краката й с муцунка между лапите. Мрачният уют на тази сцена трогна Мъри. С разтреперана ръка той почука на стъклото. Фрида веднага вдигна глава и се втренчи в тъмнината. После остави работата си, тръгна бавно напред и отвори високия прозорец. Изгледа го продължително и със спокоен твърд глас, напълно лишен от каквото и да било безпокойство, каза:

— Бедни приятелю, колко болнав вид имаш. Ела! Ще ти помогна! Така! — Като взе ръката му, тя го поведе към канапето. — Трябва да седнеш и да си починеш.

— Благодаря — промълви той, като дишаше тежко. — Както виждаш, и аз съм като времето. Може би си спомняш, че си ударих гърба. Още не съм добре.

— Да — каза тя, надвесена над него, — видях те три пъти край езерото, как се опитваше да се разхождащ. Казах си: „Нещастно човече, скоро ще дойде при мен!“

В тона и движенията й не пролича ни една нотка, ни един признак дори на триумф. В тях имаше една особена спокойна покровителственост, като че се оправяше с любим и непокорен ученик.

— Чувствах, че трябва да дойда — защити се Мъри бързо. — Не можех да понеса мисълта, че ще замина без да се сдобрим. Аз… аз съм длъжен да тръгна вдругиден.

Фрида не му отговори, а седна до него на дивана и взе ръката му, като я задържа със силните си пръсти. Последва кратка, абсолютна тишина; после, без да откъсва поглед от него, Фрида заговори със спокойната увереност на човек, който говори за свършен факт.

— Бедни ми приятелю, съвсем не си на себе си! Време е жената, която те познава и разбира, която питае най-добри и силни чувства към теб, да, вече е време тя да те спаси от самия тебе.

— От мен? — повтори Мъри смутен и подплашен.

— Беше глупаво подведен в едно неприятно положение. Понеже си честен човек, и макар че си болен, би желал да бъдеш и смел, искаш да изконсумираш докрай цялата история. Дори когато ти е напълно ясно, че няма да оцелееш! — Тя спря тихо. — Но именно затова аз няма да стоя настрана.

Настъпи мълчание. Мъри, подтикван от една необикновена смесица на възторг и отвращение, с усилие вдигна глава и я погледна.

— Трябва да призная — каза той като се стараеше да се защити, — с това накуцване аз съм… почти съм разколебан. Искам да кажа, че ми мина през ума, дали ще бъда в състояние да замина, както е уречено, или ще трябва да тръгна по-късно.

— Престани да се измъчваш от съмнения, приятелю мой. Нямам намерение да те пусна.

Сложен шок прониза Мъри. Някаква смесица на изключващи се полюси; положителен и отрицателен заряд електричество, може би, но такт или иначе — истински шок!

— Но аз съм обвързан… всячески — запротестира той.

— Да, ти сгреши! — Тя вдигна показалеца си поучително. — И постъпи глупаво, освен това. Но слушай. Когато вървиш в планината и откриеш, че си сбъркал пътя, продължаваш ли по същия път, за да паднеш в някоя пропаст? Не! Когато питаш някой, който по-добре от теб познава пътя, ти се обръщаш и се връщаш назад. Това и ще направиш!

— Не, не. Не бих могъл! Какво ще помислят за мен Кети и Уили? Даже хората тук; след многото приказки и моята реч на партито, голямата гласност в „Тагеблат“! Ще стана за смях в кантона, щом ме видят, че съм още тук.

— Няма да те виждат — отвърна Фрида почти преднамерено, защото трябва да заминеш на дълга