— Каква глупост — каза Фрида дръзко. — Особено сега, за да се засилиш, трябва да се храниш добре. Само един господ знае каква мизерна храна те очаква там.

— Това ще бъде още по-добре за мен. Много каша съм изгълтал, когато бях млад.

— Като млад да, скъпи приятелю — усмихна се тя толерантно, — но сега?

След забележката последва кратко мълчание, докато тя обикаляше с поглед все още неоголената стая и накрая се спря на великолепния пастел на мадам Мело и детето й.

— Спомняш ли си следобеда, когато ми показа Вюйлар? Като че беше вчера и все пак толкова много неща станаха в това кратко време. Обещай ми да държиш картините си на стените до последния възможен момент. Ти често ми казваше, че не би могъл да живееш без тях и сигурно никога няма да ги продадеш. — Като че ли й дойде внезапна мисъл в главата. Тя се подвоуми, погледна встрани, после към него, и накрая извика буйно: — Наистина ли трябва да продадеш къщата? Не може ли да я запазиш, е, да речем, като място за почивка, на което ще се спреш някой ден в случай на нужда? Скъпи приятелю, тревожа се за теб и последното нещо, което бих желала, е да не хванеш една от онези тропически болести, които са опропастили бедния Уили. Колко много бяха: малария, сънна болест, проказа и какво ли не! Нещастният човек, като че самият той има поне половината от тях… Но, както ти казах, ако те сполети нещо сериозно, би трябвало най-малкото да имаш едно безопасно място с подходящ климат, за да оздравееш и да възвърнеш силите си.

Мъри я погледна отначало намръщено, като че ли със съмнение, после сериозно. Тази мисъл никога не му беше минавала през ума и на пръв поглед като че ли заслужаваше внимание. Защо трябваше да продава всичко като заслепен, нямаше никаква нужда от пари. Освен това, ако спечели време, с поскъпването на имотите несъмнено щеше да осигури далеч по-добра цена. Обаче, не, не, това би значело протакане, игра с полумерки, опасен начин на действие през цялото време! Той заминаваше завинаги и нямаше да се върне. Мъри поклати решително глава.

— Не, предпочитам да скъсам с всичко изцяло.

— Да, мисля, че си прав. Винаги виждаш нещата така ясно, че никога не мислиш за себе си. Сгреших, че ти предложих това, но то е само защото мисля за теб. Господ знае, че не ще имам за миг спокойствие, когато заминеш.

— Но, Фрида, защо? Не е така страшно при мисията.

— О, приятелю мой, не се мъчи затова, че си смел и силен, да ме успокояваш. Ти разбираш по-добре от мен опасностите, които ще те дебнат на всяка крачка. Миналата нощ, когато се размислих за онова нещастно шведско семейство, което е било заклано, не можах да мигна. Ако такава жестока смърт сполети един човек след многогодишна работа, то какво ли ще се случи с теб, новодошлия?

Мъри я погледна с раздразнение и малко строго.

— За бога, Фрида, не преувеличавай.

— Да преувеличавам, защото ти разказах за тревогите на една едничка кошмарна нощ? Щях да бъда щастлива, ако страховете ми за теб бяха само тези. Но освен болестите в джунглите, нали има зверове, нали слънцето гори и валят поройни дъждове, и най-лошото — тези безредици в Конго! Мистър Стенч пише, че вече са започнали и ще има още. А вие сте така близко до Конго! Но защо съм толкова глупава да ти говоря неща, които ти вече напълно разбираш? — Тя стана рязко. — Работа, работа, трябва да работим, за да забравим за малко бъдещето. Има няколко книги на високата полица в библиотеката, които не мога да стигна. Когато изнеса масичката за сервиране, ще трябва да ми ги подадеш. След това ще си вървя.

Мъри тръгна бавно към библиотеката, намръщен, леко недоволен не от нея, защото никой не можеше да му съчувства толкова, колкото Фрида, но по-скоро от начина, по който изтъкваше очебийните факти. Като че ли не проумяваше в какво се забърква. Абсурдно! Книгите, за които Фрида беше споменала, бяха специално завършено фолио от многотомното издание Парагон по история на изкуството и макар че беше отправил поглед към тях, те не се отпечатаха съзнателно в ретината на очите му. Накрая, с леко потрепване, Мъри дойде на себе си и като се отказа да взима стълбата от мазето, грабна дългото островърхо столче, което стоеше пред камината, и се качи на него. Когато достигна книгите, той започна да прехвърля един по един тежките, богато обшити и подвързани томове на по-долните и по-достъпни рафтове. Беше почти привършил, когато Фрида се показа и застана до него, като го наблюдаваше.

Още само три книги оставаха на края на горната полица. В бързината Мъри протегна ръце встрани и хвана и трите наведнъж. Но когато се помъчи да ги вдигне, изгуби равновесие, и все още стискайки книгите над главата си, се принуди да направи бърза стъпка назад, с което се намери бързо, макар и с трясък, на земята.

— Добре го направи — поздрави го Фрида. — Оправи се по най-хитрия начин.

— Да… — процеди той през свитите си устни, — мисля че си ударих гръбнака.

— Падна лошо. Трябваше да седнеш и да си починеш.

Мъри седна предпазливо накрая на столчето, като натискаше с ръка контузеното място и започна да я наблюдава как опакова изданието.

— По-добре ли си? — запита Фрида, когато свърши.

— Не съвсем. Но това е нищо, ще мине.

— Ако има усложнения, ще трябва да се прегледаш на лекар. Вечерта вземи аспирин и нека Артуро да те масажира. Имаш ли мехлем?

— Мисля, че има нещо такова в аптечката.

Фрида продължи да го гледа съчувствено с наведена встрани глава.

— Не ми се иска да тръгвам, но… Сега няма да забравиш мехлем и аспирин след банята. Не, не ставай, аз сама ще си отида. А за утре да се уговорим ли за десет часа̀?

Мъри кимна в знак на съгласие с най-малкото възможно движение и когато тя излезе, остана седнал така още няколко минути, като опипваше гърба си с пръст. После, тъй като всичко изглеждаше, че е на мястото си, той стана и започна, макар и тромаво, да се движи. Списъкът беше завършен, сега трябваше да уреди среща с адвоката си. Отиде до телефона и позвъни на Щайгер. Обади се секретарката му с напевния си глас, в който местният швейцарски се смесваше с школския английски.

— Съжалявам, мистър Мори, хер Щайгер е в Мюнхен.

— Кога ще се върне?

— В събота сутринта. Но ако работата е спешна, ще му телефонирам.

Мъри помисли бързо.

— Събота е много удобно. Определете среща в единадесет часа̀ предиобед.

— Много добре, мистър Мори. Аз лично ще съобщя на хер Щайгер.

Мъри се отдръпна от телефона с непредпазливо движение, което го накара да се свие от болка. Ядосан, че не намери Щайгер, той искаше всичко да се свърши бързо, наведнъж. Предишното му състояние на дълбока самоувереност и възбуденото му състояние бяха отминали. Той почувства копнеж по Кети: докосването на нейните устни, прелестния и насърчителен поглед. Като човек, който винаги се е радвал на самотата, за него беше необичайно това нежелание да бъде сам. Лошо, че мадам фон Алтисхофер беше принудена да си отиде — каква помощ му оказа тя в това напрегнато време! Мисълта за самотната вечеря не му хареса, още повече, че беше длъжен да се нахрани, за да може да стане рано сутринта. Мъри позвъни на Артуро, каза му да приготви един поднос и да му го занесе горе в кабинета, обясни, че ще го извика по- късно. После, като минаваше между купчини опаковани книги, той пусна радиото за вечерното предаване на Би Би Си. Напоследък беше така зает със собствените си работи, че не беше слушал новините. Но беше много закъснял, защото в момента един глас каза: „Това беше краят на новините.“

Мъри възкликна, затвори радиото и се качи горе, като си напомни да вземе витаминозните таблетки.

Точно в десет на следното утро на вратата се позвъни и Артуро, с изражение по-загадъчно от обикновено, въведе мадам фон Алтисхофер в гостната, където Мъри, седнал на канапето пред отворения холандски шкаф, тъжно съзерцаваше колекцията си от китайски порцелан.

Като я поздрави и я помоли да го извини, че не я е посрещнал Мъри махна изразително с ръка.

— Безполезното робство на собствеността. Всичко това трябва да се опакова. Всяко парче е оригинал от