— Кой, сър?

— Джон Хайнеман. Дано не е луд. Освен че са опасни, лудите учени са и досетливи, а нямам нерви да се занимавам с досадници.

В кабината на асансьора не звучеше музика. Радост за ушите. Слязохме на приземния етаж по този начин, за да не се пречкаме на братята, заети с отбраната на двете стълбища.

Когато обезопасят окончателно стълбищата и приберат всички деца по стаите им, братята ще извикат кабините на втория етаж и ще ги застопорят там с ключа на игуменката.

Ако някое нечестиво създание проникнеше в асансьорната шахта отгоре или отдолу, кабината ще блокира достъпа му до втория етаж.

Всеки асансьор е снабден с авариен изход откъм тавана. Братята вече се яха погрижили за блокирането им отвътре, така че и този маршрут беше отрязан за нападателите.

На пръв поглед беше помислено за всичко, но братята бяха човешки същества и следователно със сигурност не беше помислено за всичко. Ако можехме да мислим за всичко, още щяхме да сме в Рая — безплатен престой, ядене на корем и несравнимо по-добри дневни програми по телевизията.

От приземния етаж отидохме в котелното. Обръчите от газ съскаха, помпите тътнеха. В мястото витаеше на гениална техническа атмосфера.

Можехме да излезем във виелицата и да се отправим към новото абатство през дълбоките преспи от сняг, рискувайки нова среща с юберскелета. Този маршрут имаше много предимства за търсачите на приключения: фъртуната, която е същинско предизвикателство, студеният въздух, който ще прочисти главата ви, ако преди това не заледи синусите ви, и възможността да си поиграете на снежни ангели.

Сервизните тунели предлагаха проход без лошо време и вятър, чието пищене да заглуши стъпките на наглите гамени. Може би ако онези мощехранилници, без значение от броя им, бяха отишли да се скитат около училището в очакване на истинската нощ, лесно щяхме да спринтираме до новото абатство.

Взех специалната отвертка от куката до ниския вход на сервизния тунел и коленичихме до таблото. Ослушахме се.

— Чувате и нещо?

— Нищо — отвърна ми руснакът, след като измина още половин минута.

Когато пъхнах отвертката в първия от четирите винта, ми се стори, че нещо стърже от другата страна. Спрях се, ослушах се и след малко попитах:

— Чухте ли нещо?

— Нищо, господин Томас.

След още половин минута напрегнато ослушване почуках с кокалчетата по входното табло.

В отговор оттатък започна бясно тракане, изпълнено с ярост, нужда и хладнокръвно желание. Цялото това неистово танцуване на степ по таблото беше съпътствано от онзи пронизителен вой, който сега май излизаше от три или четири гърла.

Затегнах разхлабения винт и върнах отвертката на стената.

— Жалко, че госпожа Романович не е тук — въздъхна руснакът, докато се качвахме на приземния етаж с асансьора.

— Кой знае защо не съм си представял госпожа Романович, сър.

— Наистина кой знае защо, господин Томас. Женени сме от двайсет блажени години. Споделяме много общи интереси. Тази ситуация толкова щеше да й хареса.

Ако скелетообразните часовои бяха решили да вардят изходите от училището, те най-вероятно щяха да съсредоточат вниманието си върху предния вход, гаража и антрето, водещо към кухнята.

С Романович се споразумяхме да напуснем сградата през прозорците в кабинета на сестра Анджела, който беше и най-далечната точка от трите врати, главен прицел на вражеското внимание. Лампата на писалището светеше, въпреки че игуменката я нямаше.

— Сестра Анджела има гатанка, сър — каза аз и посочих плакатите на Джордж Вашингтон, Фланъри О’Конър и Харпър Ли. — Какво е общото между тези тримата, на което тя се възхищава най-много?

На Романович не му се налагаше да ме пита кои са двете жени.

— Силата — отвърна той. — Вашингтон очевидно я е притежавал. Фланъри О’Конър е страдала от кожна туберкулоза, но не се е оставила на болестта. А Харпър Ли трябва да е била силна, за да живее в такова време и на такова място, да публикува романа си и да устои на гнева на лицемерите, изобличени от перото й.

— Като библиотекар имахте преднина.

Бях изключил лампата и дръпнах пердетата, когато Романович пак се обади:

— Навън все още цари бяло затишие. Ще се загубим на десет крачки от училището.

— Не и с моя психически магнетизъм, сър.

— Не знаех, че в кутийките с бонбони още имало награди за добрите деца.

Отворих чекмеджетата на бюрото, намерих ножица и с леко чувство на вина отрязах от пердето ивица плат, дълга близо два метра. Увих единия й край около дясната си ръка.

— Ще ви подам другия край, когато излезем, сър. Така няма да се изгубим дори фъртуната да ни заслепи.

— Не разбирам, господин Томас. Да не би да казвате, че лентата ще ни отведе до абатството?

— Не, сър. Лентата просто ще ни служи за връзка. Ако се съсредоточа върху човека, когото искам да открия, и се поразходя или покарам колата, почти винаги психическият магнетизъм ме привлича към него. Сега ще мисля за брат Джон Хайнеман в Клетката.

— Колко интересно. Най-много ме развълнува уточнението „почти“.

— Е, аз съм първият, който ще си признае, че не живее безплатно в Рая.

— И какво значение има признанието ви, господин Томас?

— Не съм съвършен, сър.

След като се уверих, че добре съм закопчал качулката под брадичката си, повдигнах долната част на прозореца, излязох сред воя и пристъпите на фъртуната и потърсих знаци от гробовните искейписти. Добре, че не зърнах тътрузещи се кокали, защото видимостта беше ограничена.

Романович ме последва и затвори прозореца подире ни. Нямаше как да го зарезим, но пък божествената армия от монаси и монахини и бездруго не можеше да охранява цялата сграда, дори в момента се изтегляше на втория етаж, канейки се да защитава само тази ограничена зона.

Гледах как руснакът завързва другия край на лентата около китката си. Веригата помежду ни беше дълга към метър и трийсет.

Загубих ориентация едва на шест стъпки от училището. Нямах понятие в коя посока се намира абатството.

Извиках в съзнанието си образа на седналия в мистериозната приемна брат Джон, там долу, в Клетката, и започнах да си проправям път през снега. Напомних си да внимавам с лентата.

Снегът беше затрупал всичко до коляно, а на места преспите стигаха до хълбоците ми. Изкачването през връхлитащата лавина не би могло да бъде по-неприятно.

Понеже съм от пустинята, лютият студ ме привличаше горе-долу колкото картечарски огън. Но най- лошото беше какофонията на фъртуната, съчетана с бялото затишие. С всяка крачка ме завладяваше някакво странно клаустрофобично чувство — страх от това открито пространство.

Ненавиждах и оглушителното бумтене на вятъра, което не позволяваше да си кажем и дума с Романович. С напредването на деня този, когото през изминалите седмици взимах за мълчалив стар мечок, определено беше станал словоохотлив. Сега, когато бяхме от едната страна на барикадата, нашите разговори ми доставяха не по-малко удоволствие отколкото когато мислех, че сме врагове.

Веднъж изчерпят ли се въпросите за Индианаполис и многото му чудесии, повечето хора не намират какво друго да си кажат.

Разбрах, че сме стигнали до каменното стълбище, което водеше към Клетката на Джон, когато се препънах в него и за малко не паднах. Табелката с бронзовия надпис LIBERA NOS A MALO така беше покрита от снежната пелена, че посланието беше променено — вместо Избави ни от