— Каква работа? — Очите й се отвориха широко.

— Решението за това предоставям на теб. Докато растеш и заякваш, трябва да измислиш най- страхотните неща, които може да се направят с кучета.

— Имах си добро куче. Казваше се Ф-Фарли. Опита се да ме спаси, но Джейсън и него застреля.

Говореше за ужаса по-безстрастно, отколкото аз бих могъл. Всъщност чувствах, че още една дума и ще се разкрещя.

— Един ден ще имаш кучета колкото ти душа иска. Ще живееш сред море от щастливо размахвани опашки.

Макар че преходът от Фарли към кикот й беше непосилен, коледа се усмихна.

— Море от щастливо размахвани опашки — щастливо повтори тя и усмивката не слезе от лицето й.

Протегнах ръката си:

— Сделка?

Тя сериозно обмисли предложението ми, кимна и пое ръката ми.

— Сделка.

— Преговорите с теб ме изпотиха, Коледа.

— Така ли?

— Капнах. Ти просто ме скъса. Не зная на кой свят се намирам. Чернее ми пред очите. Краката ми са уморени, ръцете ми са уморени, дори косата ми е уморена. Нуждая се от дълга дрямка и наистина, ама наистина от пудинг.

— Пудинг ли? — ухили се тя.

— Така ме изтощи, така ме изпоти, така ме изцеди, че дори не мога да дъвча. Зъбите ми са уморени. Даже са заспали. Мога да ям само пудинг.

— Колко си глупав! — ухили се тя.

— И преди са ми го казвали — уверих я аз.

Понеже с Романович се нуждаехме от място, в което бодасите нямаше да дебнат, сестра Анджела ни отведе в аптеката, където сестра Корин разпределяше вечерните дози лекарства в картонени чашки с имената на малките пациенти. Тя се съгласи да ни остави насаме.

— Добре — каза игуменката, щом вратата се затвори след сестра Корин. — Кой е бащата на Джейкъб и защо е толкова важно?

С Романович се спогледахме и изрекохме в един глас:

— Джон Хайнеман.

— Брат Джон? — В гласа й се долавяше съмнение. — Нашият благодетел? Комуто дължим цялото си богатство?

— Не сте видели юберскелета, мадам. Видите ли го, ще разберете, че няма кой да е освен брат Джон. Той иска да убие сина си и може би всички тях, всички деца тук.

Родион Романович се ползваше с известно доверие от моя страна заради картата си от Националната агенция за сигурност (НАС) и защото беше комичен. Може би се дължеше на странните молекули, които прехвърчаха в наситения с миризма на лекарства въздух на аптеката, но минута след минута желанието да му се доверя нарастваше.

Според хузито двайсет и пет години, преди да се озовем под обсада в снежната виелица, годеницата на Джон Хайнеман, Джени Калвино, родила сина им Джейкъб. Никой не знае дали се е подлагала на някакви медицински прегледи, но във всеки случай родила на термина си.

Двайсет и шест годишен, със значителни постижения в областта на физиката, Хайнеман не се радвал на бременността й. Чувствал се в капан. Един поглед към Джейкъб бил достатъчен, за да отрече бащинството си, да оттегли предложението си за брак, да изхвърли Дженифър Калвино от живота си и да не мисли за нея другояче освен като кожен карцином, успешно отстранен след хирургична интервенция.

Въпреки че дори по онова време Хайнеман бил заможен, Дженифър не поискала нищо. Враждебността му към уродливото момче била толкова силна, че Дженифър решила, че за Джейкъб е по-безопасно да няма контакти с баща си.

Майка и син не водили лесен семеен живот, но тя му се отдала изцяло и той се чувствал добре. Когато Джейкъб станал на тринайсет години, Дженифър умряла, но преди това осигурила доживотното му настаняване в дом за деца с увреждания към друга църква.

Постепенно Хайнеман се прочул и забогатял. Както много е писано, когато изследванията му го довери до неоспоримото заключение, че субатомната структура на вселената предполага зададен модел, той преразгледал живота си, раздал богатството си и в нещо като покаяние се оттеглил в манастир.

— Разкаянието го е преобразило — каза сестра Анджела. — За да изкупи вината си към Дженифър и Джейкъб, той е раздал всичко, което имал. Няма как да желае смъртта на детето си. Той основа този дом, за да осигури подслон за деца като Джейкъб. И за самия Джейкъб.

Романович остави доводите й без коментар:

— Преди двайсет и седем месеца Хайнеман излязъл от усамотението си и чрез имейли и телефонни обаждания започнал да обсъжда проучванията си с бивши колеги. Непонятният ред, който се криел зад привидния хаос, открай време го е привличал и по време на своето дълго уединение той използвал двайсет свързани суперкомпютъра „Грей“, за да моделира идеите си и направил пробив, който по неговите думи щял „да докаже съществуването на Бог“.

На сестра Анджела не й бяха нужни дълги часове размисъл, за да открие смущаващото тук:

— Можем да разглеждаме вярата от позицията на разума, но в края на краищата трябва да приемем Бог само със сърцето си. Доказателствата са част от преходния материален свят и са неотносими към извечната божия реалност.

— Тъй като някои от учените, с които Хайнеман е разговарял, са на ведомост към НАС и тъй като познават рисковете, свързани с изследванията му, а също евентуалните им приложения в националната отбрана, те ни докладваха. Оттогава пратихме няколко наши хора в отделението за гости. Аз съм само най- новото попълнение.

— Очевидно сте били доста разтревожени, щом сте внедрили и своя агент брат Леополд като послушник.

Сестра Анджела настръхна от недоволство:

— Ваш човек е дръзнал да се подиграе с обетите за послушание?

— Не сме възнамерявали той да става послушник, сестро. Искахме за няколко седмици да опознае по- отблизо вашата общност. Оказа се, че агентът ни е търсел нов живот и го е открил тук. Изгубихме го, за да го спечелите вие — макар да смятахме, че ни дължи известна помощ, доколкото тя не влиза в противоречие с обетите му.

Намръщената физиономия на руснака не можеше да се сравнява с тази на игуменката:

— Господин Романович, инатлив сте като две кози.

— Несъмнено сте права. Както и да е, смъртта на брат Константин ни разтревожи, защото след това Хайнеман незабавно спря обажданията и имейлите до старите си колеги и оттогава не е комуникирал с никого извън „Свети Вартоломей“.

— Може би самоубийството го е подтикнало към молитва и размисъл — предложи сестра Анджела.

— Ние сме на друго мнение — студено отвърна Романович.

— А път брат Тимотей е бил убит, мадам. Сега няма съмнение. Открих трупа му.

Макар че вече се беше примирила с факта на убийството му, суровото ми потвърждение беше тежък удар за нея.

— Ако от това ще ви стане по-леко, госпожо, вярваме, че Хайнеман може би не осъзнава чудовищността на постъпката си.

— Но моля ви, господин Романович, как да не я осъзнава, ако двама са мъртви, а животът на мнозина други виси на косъм?

— Доколкото си спомням горкият доктор Джекил отначало не съзнаваше, че в стремежа си да се освободи от всички лоши импулси междувременно е създал мистър Хайд, който беше олицетворение на