— Скъпа, това е господин Томас, човекът, който желае да говори с теб — каза сестра Анджела.

Усмивката й не беше усмивката, която помнех от друго време и място, но беше също толкова прекрасна; усмивка, будеща спомена.

— Здравейте, господин Томас.

Седнах по турски пред нея:

— Приятно ми е да се запознаем, Флоси.

Сестра Анджела приседна на ръба на леглото й, а Родион Романович стоеше сред куклите и финтифлюшките на Полет като мечка в къщичката на Златокоска.

Момичето носеше червени панталони и бял пуловер с апликация на Дядо Коледа. Имаше фини черти, вирнат нос, деликатна брадичка. Можеше да мине за елфида.

Лявото ъгълче на устата й висеше деформирано, а левият й клепач беше дръпнат надолу.

Момиченцето подпираше книгата на лявата си ръка, която беше свита като щипка на рак, сякаш Флоси нямаше кой знае каква полза от нея. Дясната й ръка отгръщаше страниците.

Приковах вниманието й. Погледът й беше прям и нетрепващ, изпълнен с увереност, придобит от горчив опит — качество, което бях виждал и преди в едни други очи с точно този оттенък.

— Значи обичаш кучета, а, Флоси?

— Да, но не обичам името си.

И да е имала някога говорни дефекти, предизвикани от мозъчно увреждане, сега те бяха преодолени напълно.

— И защо не? Флоси е хубаво име.

— Кравешко име — отсече тя.

— Да, вярно, чувал съм, че някои хора кръщават кравите си така.

— И звучи като марка конец за зъби.

— Като си помисля, май си права. Как предпочиташ да те наричам?

— Коледа — отвърна тя.

— Искаш да се прекръстиш на Коледа?

— Ами да. Всички обичат Коледата.

— Да, бе, как не се сетих.

— На Коледа се случват само хубави работи. Следователно, ако се казваш коледа, не може да ти се случи нищо лошо, а?

— Добре, дай да започнем отначало. Много ми е приятно да се запозная с теб, Коледа Баденблат.

— Ще си сменя и ф-фамилията.

— Какво ще избереш вместо „Баденблат“?

— Каквото и да е. Още не съм решила. Ще бъде име, подходящо за работа с кучета.

— Ветеринарен лекар ли искаш да станеш, когато пораснеш?

Флоси кимна:

— Да, ама не мога. — Посочи главата си и заяви с ужасяваща прямота: — Изгубих си акъла онзи ден в колата.

— На мен хич не ми изглеждаш глупава — глупаво изтърсих аз.

— Тц. Не съм тъпа, но за да станеш ветеринар, се изисква повече акъл. Обаче, ако работя много упорито и в-възстановя ръката си и крака си, мога да работя при ветеринар, нали се сещаш, да му помагам и тем подобни работи. М-мога да к-къпя кучетата, да ги подстригвам — неща от този род. М-много искам да работя с кучета.

— Значи си падаш по тях.

— О, направо ги обожавам.

Тя засия, докато говореше за кучетата, и очите й изгубиха нещо от уязвимостта си.

— Имах куче — каза. — То беше добро куче.

Интуицията ме предупреди, че евентуални въпроси за кучето й биха довели до отговори, които нямаше да понеса.

— За кучета ли дойдохте да си приказваме, господин Томас?

— Не, Коледа. Дойдох да те помоля за услуга.

— Каква услуга?

— Абе, най-забавното е, че не си спомням. Коледа, нали не възразяваш да ме почакаш малко?

— Ами не. Имам си книжка с кучета.

Изправих се.

— Сестро, може ли да поговорим?

Двамата с игуменката отидохме в другия край на стаята. Уверен, че не можем да го изхвърлим като мръсно коте — или куче — Романович се приближи до нас.

— Мадам — едва чуто прошепнах аз. — Какво е преживяло това момиченце… Какво е трябвало да изтърпи?

— Биографиите на децата не са за всички уши — рече тя и удостои руснака с многозначителен поглед.

— Може и да съм всякакъв — защити се Романович, — но не съм клюкар.

— Или библиотекар — добави сестра Анджела.

— Мадам, има някакъв шанс да узная какво ни се готви с помощта на момиченцето — и да спася всички ни. Но… ме е страх.

— От какво, Оди?

— От това, което момиченцето може би е трябвало да изтърпи.

Сестра Анджела размисли за момент.

— Живяла е заедно с родителите си, баба си и дядо си. Една нощ дошъл братовчед й. Деветнайсетгодишен. Проблемно момче. Надрусано с бог знае с какво.

Знаех, че сестра Анджела не е вчерашна, но не исках да чуя каквото имаше да ми каже. Затворих очи.

— Братовчед й застрелял всички. Стари и млади. После се… гаврил с Флоси. Била на седем.

Бива си ги тези сестри. От глава до пети в бяло, а се заравят във всемирната мръсотия, измъкват бисерите от нея и ги лъсват доколкото могат. С бистър поглед те отново и отново се гмуркат в калта — пратеници на надеждата, а ако изпитват страх — не го показват.

— Когато въздействието на наркотика отминало, младежът разбрал, че ще го хванат, затова поел по пътя на малодушието. Отишъл в гаража и отворил прозореца на колата колкото да пъхне вътре маркуча, който бил прикрепен към ауспуха. Прибрал Флоси при себе си. Не му стигало това, което й е причинил. Искал да я вземе със себе си.

Не стихват безсмислените бунтове, издигането на Аза над всичко, нарцисизмът, който вижда лицето на всяка власт единствено при съприкосновения с огледалото.

— И после се уплашил — продължи сестра Анджела. — Зарязал я в колата и набрал деветстотин и единайсет. Съобщил, че е извършил опит за самоубийство и дробовете му горят. Задъхвал се, докато молел за помощ. Седнал и зачакал пристигането на линейката.

Отворих очи, за да почерпя сила от нейната.

— Мадам, веднъж днес и веднъж вчера някой от Другата страна, някой, когото познавах, се опита да използва Джъстин като медиум, за да се свърже с мен. Вероятно искаше да ме предупреди за надвисналата беда.

— Разбирам. Мисля, че разбирам. Добре де, не разбирам. Приемам думите ти, Господ да ми е на помощ. Говори, говори.

— Умея да хипнотизирам с монета или медальон, или най-общо казано с нещо ярко. Един познат магьосник ме научи на този трик.

— С каква цел?

— Дете, което е било извадено от състояние на клинична смърт, може би представлява нещо като мост между този свят и следващото измерение. Отпуснато, в състояние на лека хипноза, то може да бъде гласът на някого от Другата страна, който не може да разговаря с мен чрез посредничеството на Джъстин.

Лицето на игуменката се помрачи: