абсолютното зло, несмекчавано от благостта на доктора.

— Онова нещо в снега не беше просто тъмната страна на нечие съзнание — казах аз, припомняйки си юберскелета, който беше повалил джипа. — В него нямаше нищо човешко.

— Това не е тъмната му страна — съгласи се Романович. — Но може би е създадено от нея.

— Което ще рече?

— Не сме сигурни, господин Томас. Но намирам, че е наш дълг да разберем — и то бързо. Беше ви предоставен универсален ключ.

— Да, сър.

— Защо, господин Томас?

— Заради брат Константин, един от блуждаещите мъртви. Получих ключа, за да имам достъп до всяко място, където той реши да се подвизава. Стараех се… да му вдъхна кураж да продължи нататък.

— Интересен живот водите, господин Томас.

— И вашият не е за изхвърляне, сър.

— Дори имате достъп до Клетката на Джон.

— Имаме си вземане-даване. Той е страхотен майстор на бисквитки.

— Кулинарна връзка значи.

— Май тези връзки са общи за всички ни, сър.

Сестра Анджела поклати глава:

— Аз и вода не мога да кипна.

Романович дръпна лоста на хидравличния механизъм, който свъсваше веждите му при най-малкото понижаване на настроението.

— Той знае ли за дарбата ти?

— Не, сър.

— Според мен си неговата Мери Райли.

— Дано пак не започвате с енигмите, сър.

— Мери Райли е икономката на доктор Джекил. Въпреки че криел всичко от нея, той подсъзнателно се надявал, че тя ще го разкрие и спре.

— Накрая убиват ли тази Мери Райли, сър?

— Не помня. Но ако не си бърсал праха на Хайнеман, няма защо да се притесняваш.

— А сега какво? — попита сестра Анджела.

— С господин Томас трябва да се доберем живи и здрави до Клетката на Джон.

— И да излезем живи и здрави — допълних аз.

Романович кимна:

— Поне можем да опитаме.

Екипираните с грейки монаси на брой бяха с десет повече от седемте джуджета. Само двама или трима си свиркаха по време на работа. Никой не беше необичайно нисък. Обаче докато обезопасяваха двете стълбища, почти очаквах Снежанка да изникне отнякъде с бутилирана вода и насърчителни думи.

В интерес на сигурността проходите към стълбището не биваше да се заключват. Към всеки етаж имаше просторна площадка, затова вратите се отваряха навън, а не навътре.

В приземния, първия и третия етаж монасите пробиваха по четири дупки в касите на всички врати — две отляво и две отдясно — и ги снабдиха със стоманени втулки. Във всяка втулка закрепиха по един малък болт.

Болтовете стърчаха на два сантиметра и пречеха на вратите да се отворят. Този план поставяше на изпитание не само здравината на касата, а и устойчивостта на цялата стена.

Тъй като втулките нямаха нарези и бяха широки, винтовете можеха да бъдат измъкнати за секунди, което осигуряваше бързо бягство по стълбището.

На втория етаж, където се помещаваха спалните помещения, номерът беше да измислим начин, за да предотвратим отварянето на вратите отвън, ако въпреки всичко нещо проникнеше на стълбището през застопорените с болтове проходи на другите етажи. Братята вече обсъждаха достойнствата на три варианта за обезопасяване.

За защитата на Джейкъб Калвино с Романович вербувахме брат Юмрука от югоизточното стълбище и брат Максуел от северозападното. Всеки от двамата монаси носеше резерва бейзболна бухалка, в случай че първата пострадаше в битката.

Ако тъмната половина на брат Джон Хайнеман таеше омраза към всички хора с физически или психически увреждания, никое дете в училището не беше в безопасност. Всяко от тях можеше да е с издигната кандидатура за унищожаване.

При все това здравият разум подсказваше, че Джейкъб — „Остави го да умре“, си остава основната мишена. Той най-вероятно щеше да бъде или единствената жертва, или първият от многото загинали. Завърнахме се при него в стаята му.

Джейкъб за пръв път не рисуваше. Беше се настанил в стол с права облегалка и от време на време подпираше ръка на възглавничката в скута си. Главата му беше сведена над парче бял плат — може би кърпичка — върху което той съсредоточено бродираше оранжеви цветя.

На пръв поглед това ми се стори необичайно занимание за едно момче, но после се уверих, че бродерията му е изящна. Докато наблюдавах как същите тези широки длани с месести пръсти майсторят сложни и деликатни шарки с конеца и иглата, осъзнах, че не бива да се учудвам повече — или по-малко — на този му талант, отколкото на способността му да извиква на хартията детайлни рисунки с един прост молив.

Оставихме Джейкъб да се занимава с бродерията си и се събрахме пред единствения прозорец.

Брат Максуел е завършил Университета по журналистика в Мисури. Седем години е работил като криминален репортер в Лос Анджелис.

Броят на сериозните престъпления бил по-голям от броя на репортерите, готови да ги отразяват. Всяка седмица десетки трудолюбиви главорези и вманиачени маниаци извършвали от брутални по-брутални деяния и за свое недоволство разбирали, че не са завоювали и два реда в някоя колонка.

Една сутрин на Максуел му се наложило да избира между извратено сексуално убийство, убийство, извършено по особено жесток начин с брадва, кирка и лопата, канибалско убийство, пребиването и ритуалното обезобразяване на четири възрастни еврейки в къщата им.

За своя собствена и на колегите си изненада Максуел се барикадирал в кафенето на третия етаж и отказа да излезе, както и да го увещавали. Там имало автомати, заредени с бонбони, кракери със сирене и фъстъчено масло и той си направил сметката, че ще изкара поне месец, преди да развие скорбут от липсата на витамин С.

Когато редакторът му пристигнал, за да преговаря през барикадираната врата, Максуел поискал или ежеседмични доставки на пресен портокалов сок по стълбата до прозореца, или освобождаване от длъжност. Редакторът се направил, че обмисля предложението за срока, който завеждащият отдел личен състав вицепрезидент му дал, за да избегне евентуален иск за неправомерно уволнение, и приел молбата на напускане.

Максуел триумфирал. Напуснал кафенето и едва по-късно, вкъщи, докато се смеел, ме хрумнало, че просто е можел да си подаде оставката. Журналистическата кариера май се била превърнала в затвор.

Когато смехът секнал, Максуел решил, че проявата на лудост е била божи дар, знак да смени Лос Анджелис с място, където ще намери повече сплотеност и по-малко графити. Преди петнайсет години кандидатствал за послушник, приели го и вече е минало цяло десетилетие откакто се е покалугерил.

Той внимателно разгледа прозореца:

— Когато старото абатство беше преустроено в училище, някои от прозорците на първия етаж бяха изцяло сменени с по-големи с дървени рамки. Но това тук са си старите прозорци. По-малки са и всичко им е от бронз — рамки, первази, всичко.

— Стъклата са малки и квадратни — добави Романович. — Онова зверилище, което срещнахме в бурята,