няма да се промъкне през тях. Дори да издъни целия прозорец, пак ще бъде твърде голямо, за да влезе в стаята.

— Съществото при охладителната кула беше по-малко от онова, което се блъсна в джипа. То не би могло да се промъкне през двайсет и пет сантиметров квадрат, но ще мине през отворен прозорец.

— Това са еркерни прозорци, които се отварят навън — забеляза брат Максуел, докато барабанеше по ръчката. — Дори ако разбие някое стъкло и занапира вътре, само ще блокира прозореца, който се мъчи да отвори.

— Докато се е прилепило към стената — констатира Романович.

— В този вятър — добави брат Максуел.

— Което не е проблем за него — допълних аз — дори да балансира със седем чинии на бамбукови пръчки.

— Ба! — Брат юмрука махна пренебрежително с ръка. — С три чинии може би, но не и със седем. Тук добре сме се справили. Добре.

Клекнах до Джейкъб:

— Красива бродерия.

— Да са ми заети ръцете — отвърна Джейкъб, без да сваля очи от ръкоделието си.

— Дяволът само търси празните ръце — казах аз.

— Заетите ръце са щастие — отговори простичко той. Подозирах, че майка му му е разкрила удовлетворението и вътрешното спокойствие, които изпълват човека, успял да даде скромния си принос на света.

Освен това ръкоделието му даваше повод да избягва зрителен контакт. През своите двайсет и пет години навярно в твърде много очи бе виждал шок, погнуса, презрение и нездраво любопитство. По-добре да не срещаш ничии погледи освен на монахините и на онези очи, които моливът насища с любовта, нежността, ласката, за която копнееш.

— Всичко ще бъде наред.

— Той иска да умра.

— Какво иска и какво ще получи са две различни неща. Майка ти го е нарекла Небивалото, защото никога не е бил налице, когато сте се нуждаели от него.

— Той е небивалото и хич не ни е изтрябвал.

— Вярно. Той е Небивалото, но също така е и Небъделото. Той никога няма да те нарани, няма да се добере до теб, не и докато аз съм тук, не и докато на това място има живи сестра или брат. А те всичките са тук, Джейкъб, защото си специален, защото си безценен и неповторим — за тях и за мен.

Той вдигна деформираната си глава и за разлика от друг път не се извърна свенливо, а ме погледна право в очите.

— Добре ли си? — попитах го.

— Добре съм. А ти добре ли си?

— Аха. Добре съм. Ти… в опасност ли си?

— Може би мъничко — отвърнах аз, защото знаех, че ще усети, ако излъжа.

Очите му, разположени несиметрично на триъгълното му лице, бяха спокойни и ясни, изпълнени с плахост и смелост, красиви въпреки различната си височина.

Гласът му стана по-нежен, но в тези очи блесна проницателност, която не бях съзирал досега.

— Обвиняваше ли се?

— Да.

— Опрощение?

— Получих го.

— Кога?

— Вчера.

— Значи си готов?

— Дано да съм, Джейкъб.

Той не само че се взираше в очите ми, той търсеше погледа ми.

— Съжалявам.

— За какво съжаляваш, Джейкъб?

— За момичето ти.

— Благодаря, Джейк.

— Зная това, което ти не знаеш.

— И какво е то?

— Зная какво е намерила в теб — каза той и отпусна глава на рамото ми.

Джейкъб постигна нещо, което мнозина са опитвали да сторят, но малцина са успели: затвори ми устата.

Прегърнах го и останахме така около минута. Нямаше нужда от думи, защото и двамата бяхме добре, и двамата бяхме готови.

Родион Романович постави голямото дипломатическо куфарче върху едно от леглата в единствената стая, където нямаше деца.

То беше негово. По-рано днес брат Леополд го беше донесъл от стаята му в крилото за гости и го беше пъхнал в багажника на джипа.

Романович отвори куфарчето, в което се гушеха два пистолета.

— Това е Пустинен орел, магнум петдесети калибър. — Той вдигна едното оръжие. — Четирийсет и четвърти калибър е истински звяр, но петдесети вдига невероятна патърдия. Ще ти хареса.

— Сър, с това нещо можете да се отдадете на високопроизводителен размисъл в някоя кактусова горичка.

— Суперработа върши, но откатът не е за пренебрегване. Ето защо ви препоръчвам другия пистолет, господин Томас.

— Благодаря ви, сър, но не, благодаря.

— Това е SIG Pro, триста и петдесет и седми калибър, съвсем прилично оръжие.

— Не си падам по пистолети, сър.

— Но поискахте онези стрелци в търговския център, господин Томас.

— Да, сър, но тогава за пръв път дръпнах спусък, пък и оръжието беше чуждо.

— Тона е чуждо оръжие. Моето оръжие. Хайде, взимай.

— Обикновено просто импровизирам.

— Какво импровизираш?

— Самоотбрана. Ако не разполагам с истинска или гумена змия, под ръка винаги има нещо, та чак с лопата да го ринеш.

— Познавам ви по-добре от вчера, но по мое скромно мнение в някои отношения още си оставате особен младеж.

— Благодаря ви, сър.

В дипломатическото куфарче имаше по два пълнителя за всеки пистолет. Романович зареди оръжията и пъхна резервните пълнители в джобовете на панталона си. В куфарчето имаше и раменен кобур, но руснакът не му обърна внимание. Той взе пистолетите и пъхна ръце в джобовете на палтото си. Те бяха празни, когато ги извади. Бая дълбоки ще да са били тия джобове. Палтото беше толкова добре скроено, че въобще не се деформира от тежестта на пистолетите.

Романович погледна през прозореца, провери колко е часът и подхвърли:

— Трудно е да си представиш, че е само три и двайсет.

Зад белия саван на снежния вихър денят очакваше близкото си погребение с мъртвешкосиво лице.

Руснакът затвори куфарчето и го пъхна под леглото.

— Искрено се надявам, че той е само заблуден.