— Не знаем — призна старецът. — Търсихме над двайсет и пет години и не открихме абсолютно никой, дето да твърди, че го е виждал преди Джони и Нанси около шест и петнайсет заранта на двайсет и четвърти април. И за протокола, не че се води такъв, не вярвам някой да е взел остатъка от пържолата от ръката му, след като се е задавил. Смятам, че някоя чайка го е отмъкнала от мъртвите му пръсти, както винаги сме предполагали. И за съжаление наистина се налага да изляза.

— А аз — да оправя онез фактури — каза Дейв. — Но първо, струва ми се, е време за поредното облекчаване. — И се затътри към тоалетната.

— Май че е най-добре да се залавям за моята рубрика — въздъхна Стефани. После избухна, полу на смях, полусериозно: — Ама почти ми се иска да не ми го бяхте разправяли, щом ще ме оставите в неизвестност! Ще минат седмици, докато го изхвърля от ума си!

— Минаха двайсет и пет години, а ний още не можем да го изхвърлим от нашите — отвърна Винс. — Ама поне вече разбираш защо не го разказахме на репортера от „Глоуб“.

— Да. Разбирам.

Той се усмихна и кимна.

— Ще се оправиш, Стефани. Всичко ще е наред. — Старецът приятелски я стисна за рамото и се запъти към вратата, като пътьом взе тесния си репортерски бележник от разхвърляното си бюро и го пъхна в задния си джоб. Макар и деветдесетгодишен, се движеше леко и гърбът му беше съвсем мъничко превит от възрастта. Носеше бяла риза, на гърба на която се кръстосваха тирантите му. По средата на стаята спря и отново се обърна към нея. Сноп късни слънчеви лъчи огря бебешки меката му бяла коса и я превърна в нимб.

— Истинско удоволствие е, че си тук — каза Винс. — Искам да го знаеш.

— Благодаря ти. — Стажантката се надяваше, че гласът й не е издал внезапно обзелото я желание да заплаче. — Беше чудесно. Отначало малко се съмнявах, но… но предполагам, че същото се отнася и за вас. Истинско удоволствие е, че съм тук.

— Мислила ли си да останеш? Според мен трябва.

— Да. Бъди сигурен.

Той сериозно кимна.

— С Дейв го обсъдихме. Ще е хубаво в редакцията да се влее малко нова кръв. Малко млада кръв.

— Вие двамата ще работите още дълги години.

— О, да — безцеремонно отвърна Винс, като че ли това беше факт, и когато след половин година умря, Стефани седеше в студената черква, водеше си бележки за службата в собствения си тесен репортерски бележник и си мислеше: „Той знаеше, че наближава“. — Аз ще работя още дълги години. И все пак, ако искаш да останеш, ще се радваме да те приемем. Няма нужда да ми отговаряш сега, но го смятай за предложение.

— Добре, ще го смятам. И струва ми се, че и двамата знаем какъв ще е отговорът.

— Чудесно тогава. — Старецът понечи да се обърне, после я погледна за последен път. — За днес почти приключихме с обучението, ама бих могъл да ти кажа още нещо за нашата работа. Може ли?

— Разбира се.

— Има хиляди вестници и десетки хиляда хора пишат истории в тях, но историите са само два типа. Едните са новини, дето обикновено изобщо не са истории, а само описания на развиващи се събития. Таквиз неща няма нужда да са истории. Хората взимат вестник, за да прочетат за кръвта и сълзите, по същия начин, по който намаляват скоростта, за да позяпат катастрофа на магистралата, и после продължават нататък. Ала к’во откриват в своя вестник?

— Разследвания — отговори Стефани, мислеше си за Ханрати и неговите неразгадани мистерии.

— Амчи да. А туй вече са истории. Всяка си има начало, среда и край. Туй ги прави щастливи новини, Стефи, винаги щастливи. Даже историята да е за църковна секретарка, която сигур е убила половината паство на църковния пикник, щото любовникът й я е зарязал, туй е щастлива новина, и що?

— Не знам.

— По-добре да знаеш — заяви Дейв, като се появи от тоалетната, все още бършеше ръце с книжна кърпа. — По-добре да знаеш, ако искаш да останеш в бранша и да разбираш к’во всъщност вършиш. — Хвърли пътьом кърпата в кошчето си.

Момичето се замисли.

— Разследванията са щастливи истории, защото свършват.

— Точно тъй! — възкликна Винс и лицето му грейна. Той протегна ръка нагоре като проповедник. — Имат развръзка! Имат завършек! Но нещата в истинския живот имат ли начало, среда и край, Стефани? К’во ти подсказва опитът?

— Когато става въпрос за работа във вестник, нямам особено голям опит — призна стажантката. — Само в университетския и, нали знаете, в „Изкуство и разни“ тук.

Винс махна с ръка.

— Сърцето и умът ти — к’во ти подсказват?

— Че в живота обикновено не е така. — Мислеше си за един конкретен млад мъж, с когото щеше да се наложи да уреди отношенията си, ако решеше да остане на острова след изтичане на четирите месеца… а това уреждане можеше да се окаже сложно. Със сигурност щеше да е сложно. Рик нямаше да приеме новината добре, защото в неговите представи историята не биваше да се развие така.

— Никога не съм чел разследване, което да не е лъжа — меко рече Винс, — но обикновено можеш да събереш една лъжа на страницата. Таз тука нямаше да се събере. Освен ако… — Той леко сви рамене.

В първия момент Стефани не разбра какво означава този жест. После си спомни нещо, което Дейв й беше казал скоро след като излязоха да седнат на терасата под късното августовско слънце. „Тя си е наша — почти гневно беше отсякъл старецът. — Човекът от «Глоуб» е отдалече и само ще я оплеска“.

— Ако му я бяхте дали, Ханрати щеше да я използва, нали? — попита ги младата жена.

— Не беше наша, че да му я дадем, щото ний не я притежаваме — заяви Винс. — Тя принадлежи на онези, които стигнат до дъното й.

Стефани се подсмихна и поклати глава.

— Мисля, че ме заблуждавате. Според мен вие с Дейв сте последните живи хора, които знаят всичко.

— Бяхме — призна Дейв. — Сега знаеш и ти, Стефи.

Тя му кимна в знак на благодарност за скрития комплимент, после отново насочи вниманието си към Винс Тийг и повдигна вежди. След една-две секунди той се захили.

— Не му разказахме за Колорадеца, щото щеше да вземе една истинска неразгадана мистерия и да я превърне в поредното журналистическо разследване. Не като промени някой факт, а като подчертае едно нещо — идеята за мускулните релаксанти, които затрудняват или не позволяват преглъщането, да речем — и да пропусне друго.

— Че в случая не е имало абсолютно никакви следи от такова нещо например — заключи Стефани.

— Амчи да, може би, или пък нещо друго. И може би щеше да я напише тъй, просто защото създаването на история от неща, дето не са съвсем таквиз, става навик след определен брой години в бранша или неговият редактор щеше да му я върне за преработване.

— Или пък редакторът щеше да го направи сам, ако ги притиска времето — вметна Дейв.

— Да, известно е, че редакторите постъпват тъй — съгласи се Винс. — Във всеки случай Колорадеца най-вероятно щеше да се превърне в притурка номер седем или осем от поредицата разследвания на Ханрати „Неразгаданите мистерии в Нова Англия“, нещо, над което хората да се дивят петнайсетина минути в неделя и в понеделник да го подложат в сандъчетата пясък на котките си.

— И вече нямаше да е ваш — прибави момичето.

Дейв кимна, ала Винс махна с ръка.

— С туй бих могъл да се примиря, ама тъй щяхме да окачим лъжа на шията на човек, които не е жив да я опровергае, а с туй вече няма да се примиря. Щото не се налага. — Той си погледна часовника. — Във всеки случай трябва да тръгвам. Който от вас излезе последен, да заключи вратата, нали?