съседния ъгъл, за да го закара на стейпълтенското летище. В нея може да са били само двамата с шофьора, а може и да е имало още някой. Никога няма да узнаем. По-рано ти ме попита дали Когън е носел палтото си, когато е излязъл оназ заран, и аз ти казах, че Джордж Художника не си спомнял, ама Арла повече не видя туй палто, тъй че може да го е носел. В такъв случай, смятам, че го е съблякъл в колата или в самолета. Мисля, че си е свалил и сакото. Или някой му е дал зеленото палто, или го е чакало.

— В колата или самолета.

— Амчи да — потвърди Дейв.

— А цигарите?

— Не знам със сигурност, но ако трябва да се обзаложа, предполагам, че вече са били у него — отвърна главният редактор. — Знаел е к’во му предстои… к’вото и да е било то. Мисля, че ги е носел в джоба на панталона си.

— После на плажа… — Тя си представи как Когън, нейната мислена версия на Колорадеца, пали първата цигара в живота си — първата и последната — и крачи по Хамък Бийч, само под лунната светлина. Среднощната лунна светлина. Всмуква острия цигарен дим. Може би още веднъж. И хвърля фаса в морето. После… какво?

Какво?

— Самолетът го оставил в Бангор — чу се да произнася Стефани с глас, който й прозвуча остро и странно.

— Амчи да — съгласи се Дейв.

— И колата от Бангор го е оставила в Тинък.

— Амчи да. — Това беше Винс.

— Вечерял риба и пържени картофки.

— Точно тъй — рече Винс. — Аутопсията го доказа. Както и моят нос. Усетих дъха на оцет.

— Портфейлът му вече бил ли е изчезнал?

— Не знаем — отвърна Дейв. — Никога няма да разберем. Но мисля, че да. Мисля, че го е дал заедно с палтото, сакото и нормалния си живот. Мисля, че е получил в замяна зеленото палто, което по-късно също е дал.

— Или е било взето от трупа — прибави Винс.

Стефани потрепери. Не успя да се сдържи.

— Идва на Муус-Лук с ферибота в шест, по пътя дава на Гард Едуик картонена маша кафе — което може да се разтълкува като чай за лодкаря.

— Да — каза Дейв. Имаше много тържествен вид.

— Вече не е имал портфейл и документи, само седемнайсет долара и малко дребни, сред които може би руската монета от десет рубли. Смятате ли, че тая монета е била… хм, не знам… някакво разпознавателно средство, като в шпионски роман? Искам да кажа, по онова време Студената война между Русия и Съединените щати още е продължавала, нали?

— С пълна сила — потвърди Винс. — Но, Стефи, ако се готвеше да се срещаш с руски таен агент, щеше ли да използваш рубла, за да се представиш?

— Не — призна момичето. — Но защо му е иначе? Да я покаже на някого, не се сещам за нищо друго.

— Винаги съм имал чувството, че някой му я е дал — рече Дейв. — Може би заедно със студената пържола, увита в станиол.

— Защо?

Дейв поклати глава.

— Нямам представа.

— Открили ли са станиол на плажа? Може би захвърлен в буренаците към отсрещния край на Хамък Бийч?

— О’Шани и Морисън не провериха, естествено — отвърна той. — Ний с Винс обиколихме целия Хамък Бийч, след като махнаха оназ жълта лента — не търсехме специално станиол, нали разбираш, просто нещо, дето е свързано с мъртвеца, к’вото и да е. Не намерихме нищо, само обичайните боклуци, хартийки от бонбони и тем подобни.

— Ако месото е било в станиол или книжна кесия, Колорадеца спокойно може да е хвърлил опаковката във водата наред с единствената си цигара — каза Винс.

— За онова парче месо в гърлото му…

Старецът се подсмихваше.

— Проведох няколко пъти разговора за туй парче месо и с доктор Робинсън, и с доктор Каткарт. Дейв присъства на някои от тях. Спомням си, веднъж съдебният лекар ми рече, трябва да е било не повече от месец, преди да получи инфаркта, дето го отнесе в гроба преди шест-седем години: „Връщаш се към оназ стара работа като дете, на което му е паднало зъбче и то постоянно докосва дупката с върха на езичето си“. И аз си помислих, да, точно тъй си е. Като дупка, която не мога да престана да докосвам с език и все опитвам да стигна до дъното й. Първо исках да знам дали онуй парче месо не може да е било натикано в гърлото на Колорадеца с пръсти или някакъв инструмент, например вилица за раци, след като е умрял. Хрумна ти и на теб, нали?

Стефани кимна.

— Докторът каза, че било възможно, ама малко вероятно, щото онуй парче месо не било само сдъвкано, но и било сдъвкано достатъчно, за да бъде преглътнато. Всъщност вече изобщо не било месо, а „органична каша“, както се изрази Каткарт. Можело да го е сдъвкал някой друг, само че после едва ли щял да му го натика в гърлото — от страх да не изглежда недостатъчна причина за смъртта. Дотук съгласна ли си?

Тя отново кимна.

— Каткарт каза също, че месо, сдъвкано на каша, трудно можело да се манипулира с инструмент. Щяло да се разпадне, докато го тикат от устата в гърлото. Можело да се направи с пръсти, ама докторът рече, че според него щял да види следи, най-вероятно разтягане на челюстните мускули. — Винс замълча за миг, замисли се, после поклати глава. — Има си медицински термин за таквоз разтягане, ама не си го спомням.

— Кажи й какво ти обясни Робинсън — обади се Дейв. Очите му искряха. — В крайна сметка туй не промени нищо, ама винаги съм смятал, че е страшно интересно.

— Обясни ми, че имало определени мускулни релаксанти, някои от тях екзотични, и среднощната закуска на Когън можело да е третирана с такъв — рече Винс. — В такъв случай той спокойно преглътнал първите няколко хапки, ако се съди по съдържанието на стомаха му, и после изведнъж да се е оказало, че не е в състояние да преглътне последната, след като я е сдъвкал.

— Това трябва да е! — възкликна Стефани. — Онзи, който е напоил месото с релаксанта, е седял и просто го е наблюдавал, докато се давел! После, когато Когън е умрял, убиецът го е подпрял на кошчето за смет и е взел остатъка от пържолата, за да не бъде анализирана! Не е била никаква чайка! Това… — Тя млъкна и ги зяпна. — Защо клатите глави?

— Аутопсията, миличка — отвърна Винс. — Газовата хроматография не показа нищо подобно в кръвта.

— Но ако е било нещо много екзотично…

— Като в история на Агата Кристи ли? — попита Винс и усмихнато й намигна. — Е, възможно е… обаче в гърлото му все пак имаше парче месо, нали знаеш.

— А, да. Вярно. Доктор Каткарт го е пратил за анализ, нали? — Момичето се поумърлуши.

— Амчи да — потвърди Винс. — Ний може да сме провинциални мишки, ама от време на време ни хрумва по някоя тъмна мисъл. Обаче най-близкото нещо до отрова в онуй парче сдъвкано месо беше малко сол.

Тя помълча, после каза (със съвсем тихичък глас):

— Може да е било от онези неща, които изчезват.

— Амчи да — отвърна Дейв и натисна с език вътрешната страна на бузата си. — Като Крайбрежните светлини след час-два.

— И останалите от екипажа на „Хубавата Лиза Кабът“ — прибави Винс.

— И не знаете къде е отишъл, след като е слязъл от ферибота, така ли?