И ги остави. Двамата го проследиха с поглед, после Дейв отново се обърна към нея.

— Други въпроси?

Стефани се засмя.

— Цели сто, но не и такива, на които вие с Винс да можете да отговорите, предполагам.

— Стига да не ти писне да ги задаваш, няма проблем. — Той отиде при бюрото си, седна и с въздишка придърпа към себе си купчина документи. Стажантката понечи да се върне на собственото си бюро, после нещо привлече вниманието й на голямата стенна дъска за обяви в другия край на стаята, срещу разхвърляното работно място на Винс, и тя отиде да го погледне отблизо.

Лявата половина на дъската беше напластена със стари първи страници от „Айлендър“, повечето пожълтели и сгърчени. Високо в ъгъла, съвсем сама, висеше първа страница от седмицата на 9 юли 1952-ра. Заглавието гласеше: „ТАЙНСТВЕНИ СВЕТЛИНИ НАД ХЕНОК ХИПНОТИЗИРАТ ХИЛЯДИ“. Отдолу имаше снимка с автор Винсънт Тийг — който по онова време трябваше да е бил едва трийсет и седем годишен, ако сметката й беше вярна. На черно-бялата фотография се виждаше детски бейзболен стадион с табло, на което пишеше „ХЕНОК ЛЪМБЪР ВИНАГИ ЗНАЕ КАК!“ На Стефани й се стори, че снимката е направена по здрач. Малцината възрастни на провисналите пейки бяха прави и зяпаха небето. Също и съдията, който седеше на една от базите с маска в дясната си ръка. Единият отбор, предположи момичето, се беше скупчил плътно около трета база, сякаш децата търсеха утеха едни от други. Вторият тим, по дънки и фланелки с надпис ХЕНОК ЛЪМБЪР на гърба, се беше строил в неправилна линия и всички бяха вперили погледи нагоре. Момченцето, което играеше питчър, протягаше ръкавица към един от светлинните кръгове, висящи в небето точно под облаците, сякаш искаше да докосне тази мистерия и да я приближи към себе си, да разтвори сърцето й и да узнае нейната история.

В зависимост от това дали сте харесали, или не сте могли да понесете „Колорадеца“ (според мен за мнозина в този случай няма да има средно положение, което напълно ме устройва), трябва да благодарите на приятеля ми Скот или да обвинявате пак него. Той ми донесе изрезка от вестник, с която започна всичко.

На всеки писател от време на време му носят изрезки от вестници и преносителят е убеден, че от темата ще се получи чудна история. „Само трябва да я промениш“ — оптимистично усмихнат заяви той. Не знам как е при другите писатели, но при мен никога не се е получавало и когато Скот ми връчи плик с изрезка от мейнски вестник, очаквах нещо подобно. Само че майка ми не е отгледала неблагодарник, затова му благодарих, занесох плика вкъщи и го хвърлих на бюрото си. След ден-два го разпечатах, прочетох журналистическото разследване и моментално се запалих.

Впоследствие изгубих изрезката и за пръв път Гугъл, този луд учен на ХХ век, не успя да ми помогне, затова мога само да разказвам по памет, а тя, както е известно, е най-несигурният справочник. И все пак в случая това едва ли има значение, тъй като журналистическото разследване беше само искрата, която запали пламъчето, осветяващо тези страници, а не самият огън.

Когато разгърнах изрезката, вниманието ми веднага бе привлечено от рисунка на яркочервена чантичка. В историята се разказваше за нейната млада притежателка. Един ден я видели да върви по главната улица на малък остров до крайбрежието на Мейн с тази червена чантичка през рамо. На другия ден я открили мъртва на един от плажовете, без чантичка и каквито и да било документи. Дори причината за смъртта й била загадка и макар накрая да я отдали на удавяне, навярно дължащо се на алкохолно опиянение, тази диагноза до ден днешен си остава несигурна.

Накрая младата жена все пак била разпозната, ала едва след като трупът й дълго и самотно лежал в една крипта на континента. И отново останах с усещане за онази мистерия, която винаги са криели за мен мейнските острови като Кранбъри и Монигън — тяхната противоречива и все пак странно допълваща се атмосфера на общност и самотност. В Америка има малко места, където толкова ясно и дълбоко е прокарана границата между миниатюрния свят ВЪТРЕ и огромния свят НАВЪН. Островитяните са изпълнени с топлота към всички свои, но добре пазят тайните си от другите. И както казва Агата Кристи в незабравимите „Десет малки негърчета“, няма по-огромна заключена стая от остров, макар континентът да изглежда само на една голяма крачка от него в ясен летен следобед; никое друго място не е толкова съвършено подходящо за мистерии.

Моята тема в тази книга е мистерията и напълно съзнавам, че мнозина читатели ще се почувстват измамени, дори ще се ядосат от това, че не я разгадавам. Дали защото не съм в състояние да го сторя? Отговорът е не. Ако бях впрегнал ума си на работа (както се изразява Ричард Адамс в предисловието към „Шардик“), най-вероятно щях да дам пет-шест решения на мистерията, три сносни, две добри и едно прекрасно като картина. Предполагам, че мнозина от вас, които сте прочели тези страници, знаете какви са някои или всички те. Но в този конкретен случай всъщност не ме интересува решението, а самата мистерия. Защото тъкмо мистерията ден след ден ме връщаше към тази история.

Дали ме е било грижа за онези двама дядки, безспирно дълбаещи в случая през свободното си време, докато годините са се нижели и те още повече одъртявали? Да. Дали ме е било грижа за Стефани, която явно е подложена на своеобразно изпитание от мили, ала сурови съдии? Да — исках да го издържи. Дали съм бил щастлив от всяко малко откритие, от всеки слабичък лъч хвърлена светлина? Разбира се. Но най- много ме привличаше мисълта за Колорадеца, подпрян на онова кошче за смет и вперил затворени очи в океана, аномалия, отбягваща дори най-податливата доверчивост до абсолютната точка на скъсване. Може би дори малко повече. Накрая не ме интересуваше как е стигнал до това място — като славей, зърнат в пустинята, дъхът ми спираше просто от факта, че е там.

И естествено исках да видя как героите ми се справят с този факт. Оказа се, че се справят доста добре. Гордеех се с тях. Сега ще чакам пощата си, и електронната, и обикновената, и ще видя как се справяте с него вие, приятели.

Не искам да задълбавам в това, но преди да ви оставя, ви моля помислете върху факта, че ние живеем в паяжина от мистерии и просто толкова сме свикнали с тях, че не сме зачеркнали думата и сме я заменили с друга, която повече ни допада, а именно реалност. Откъде идваме? Къде сме били, преди да дойдем тук? Не знам. Къде отиваме? Не знам. Много църкви ни уверяват, че дават отговорите, но повечето от нас изпитваме тайното подозрение, че всичко това е обикновено изнудване, целящо да напълни дискосите. В същото време сме въвлечени в своеобразна принудителна игра на народна топка и пропадаме от Където И Да Е към Нямам Си Представа. Понякога избухват бомби, понякога самолетите кацат нормално, понякога кръвните проби са чисти, понякога биопсиите дават позитивен резултат. Най-често лошата новина по телефона не идва посред нощ, но понякога и това се случва и знаем, че и в двата случая ще настъпим газта до дупка и в крайна сметка ще се впуснем в мистерията.

Шантавото е, че сме в състояние да живеем така и да запазим разсъдъка си, но също е и прекрасно. Аз пиша, за да узная какво мисля, и докато пишех „Колорадеца“, установих, че може би — казвам само може би — тъкмо красотата на мистерията ни позволя да запазим разсъдъка си, докато направляваме деликатните си тела в този разрушителен свят. Винаги искаме да се пресегнем към светлините в небето, винаги искаме да знаем откъде е дошъл Колорадеца (светът е пълен с Колорадци). Желанието може би е за предпочитане пред знанието. Не го твърдя със сигурност, само предполагам. Но ако ми кажете, че не съм се справил с работата и не съм разказал цялата история, която е можело да се разкаже, твърдя, че дълбоко грешите.

Виж, в това вече съм сигурен.