години. В таз работа няма зарязана църковна секретарка.

— Нито градски светлини, отразени в облаците — отбеляза Дейв. — Няма го даже Теодор Рипоно, клетият стар моряк, убит заради хипотетично пиратско съкровище и оставен да умре на предната палуба в собствената си кръв, след като всичките му другари били хвърлени през борда — и що? Като предупреждение за други набедени ловци на съкровища, за Бога! Виж, тука има свързваща линия, миличка!

Дейв се ухили… ала усмивката му помръкна.

— В случая с Колорадеца няма нищо подобно, няма наниз, разбираш ли, нито Шерлок Холмс или Елъри Куин, които да нанижат мънистата. Само двама вестникари, дето отразяват по стотина събития седмично, ни едно от тях не става за „Бостън Глоуб“, ама хората на острова все пак обичат да четат за тез неща. Като стана дума за туй, ти нямаше ли да разговаряш със Сам Гърнърд? За да узнаеш подробностите за неговото прочуто Возене в кола със сено, танци и пикник?

— Ами щях… ще… и искам! Разбирате ли? Че наистина искам да разговарям с него за това тъпо нещо?

Винс Тийг избухна в смях и Дейв се присъедини към него.

— Амчи да — рече Винс, когато отново можеше да говори. — Не знам к’во щеше да разбере от туй деканът на твоя факултет по журналистика, Стефи, сигур щеше да се разреве, ама знам, че ти разбираш. — Той погледна Дейв. — Двамата знаем, че разбираш.

— А аз знам, че сега ви очаква друга работа, но все трябва да имате някакви идеи… някакви теории… след всички тия години… — Тя ги погледна умолително. — Искам да кажа… имате ли?

Старците се спогледаха и момичето отново усети, че между тях потича телепатия, ала този път нямаше усещане за мисълта, която носеше тя. После Дейв се обърна към нея.

— Точно к’во те интересува, Стефани? Кажи ни.

— Мислите ли, че е бил убит? — Ето какво я интересуваше. Бяха й предложили да остави този въпрос и тя ги беше послушала, но сега разказът за Колорадеца отиваше към края си и момичето предполагаше, че ще му позволят отново да го постави на обсъждане.

— Що смяташ, че туй е по-вероятно от случайна смърт, като имаш предвид всичко, дето ти го разказахме? — Дейв изглеждаше искрено любопитен.

— Заради цигарите. Цигарите почти задължително трябва да са били взети съзнателно. Той просто не е знаел, че ще мине година и половина, докато някой открие колорадския щемпел. Когън е вярвал, че откриването на непознат мъж на плажа изисква по-сериозно разследване.

— Да — отвърна Винс. Говореше тихо, ала сви юмрук и го разтърси, все едно току-що е видял питчър да прави страхотен страйк. — Умно момиче. Браво!

Макар да беше едва двайсет и две годишна, Стефани щеше да възнегодува, ако някой друг я наречеше „момиче“. Този деветдесетгодишен старец с рядката бяла коса, тясно лице и проницателни сини очи обаче не беше „някой друг“. Тя дори се изчерви от удоволствие.

— Не е можел да знае, че ще му се паднат тъпанари като О’Шани и Морисън, когато дойде време да разследват смъртта му — рече Дейв. — Не е можел да знае, че ще трябва да разчита на стажант, който през последните няколко месеца е носел куфарчетата и е търчал за кафе, да не споменавам двамата старци, издаващи седмичник, дето е само едно стъпало над търговската диплянка.

— Чакай малко, братко — спря го Винс. — Я си мери думите! — И надигна старческите си юмруци, ама ухилен до уши.

— Ама всичко си е дошло на мястото — каза Стефани. — Накрая. — И добави, като си мислеше за жената и мъничкия Майкъл (който вече трябваше да е около двайсет и пет годишен): — Включително и за нея. Без Пол Дивейн и вас двамата Арла Когън изобщо нямаше да си получи застраховката.

— В туй има известна истина — призна Винс. Стана й смешно, като видя, че нещо тук го накара да се чувства неловко. Не че е сторил добро, каза си тя, а че някой е разбрал, че е сторил добро. Тук на острова имаха интернет и почти на всеки покрив можеха да се видят малки сателитни антени. Нито една рибарска гемия не излизаше в морето без включен джипиес. И все пак старите калвинистки идеи бяха вкоренени дълбоко. „Нека лявата ти ръка не знае какво прави дясната“.

— Точно какво смятате, че се е случило? — попита стажантката.

— Не, Стефи — меко, ала твърдо отвърна Винс. — Ти все още очакваш от килера да изскочи Рекс Стаут или Елъри Куин, хванати под ръка с госпожица Джейн Марпъл. Ако знаехме к’во се е случило, ако имахме няк’ва престава, щяхме да вървим по таз следа, дорде сме живи. Майната му на „Бостън Глоуб“, щяхме да пуснем на първа страница на „Айлендър“ к’вато и история да бяхме открили. През осемдесет и първа може да бяхме дребни вестникари, а сега може да сме дребни дърти вестникари, ама не сме мъртви дребни дърти вестникари. Все още мра за големи истории.

— И аз — заяви Дейв. Беше се изправил, сигурно да иде при фактурите, но сега приседна върху ъгъла на бюрото си и започна да люлее дебелия си крак. — Винаги съм мечтал да публикуваме история, която да препечатат в цялата страна, и с таз мечта сигур ще си умра. Давай, Винс, кажи й к’во мислиш. Тя ще го запази за себе си. Вече е наш човек.

Стефани едва не потрепери от удоволствие, но Винс Тийг като че ли не забеляза. Наведе се напред и впери в светлосините й очи своите, които бяха много по-тъмни — с цвета на океана в слънчев ден.

— Добре. Много преди таз работа с щемпела на мен ми се струваше, че има нещо странно в туй как е умрял и как е стигнал тука. Почнах да си задавам въпроси, когато разбрах, че от пакета липсва само една цигара, въпреки че е бил на острова най-късно от шест и половина. Направо им досадих в „Бейсайд Нюз“.

Споменът го накара да се усмихне.

— Показах на всички в магазина снимката на Когън, даже на метача. Бях убеден, че е купил пакета от тях, освен ако не ги беше взел от автомат, например в „Червения покрив“. Предполагах, че е свършил цигарите, докато се е мотал из Мууси след слизането си от ферибота, и си е купил нов пакет. Предполагах също, че ако го е купил от „Нюз“, трябва да го е направил малко преди единайсет, когато затварят. Това обясняваше що е изпушил само една цигара и е драснал само една клечка от новия си кибрит, преди да умре.

— Но после си разбрал, че изобщо не е бил пушач — вметна Стефани.

— Томно тъй. Жена му ни го каза и Каткарт го потвърди. И по-късно започнах да смятам, че тоз пакет е бил послание: „Идвам от Колорадо, дирете ме там“.

— Никога няма да узнаем със сигурност, ама и двамата смятаме, че е било тъй — обади се Дейв.

— Бооожичко! И докъде ви отведе тази следа?

Двамата за пореден път се спогледаха и едновременно свиха рамене.

— В страната на сенките и лунните лъчи — отвърна Винс. — С други думи, на място, дето никога не би отишъл журналист от „Бостън Глоуб“. Само че в дъното на душата си съм сигурен за няколко неща. Искаш ли да ги чуеш?

— Да!

Винс заговори бавно и предпазливо, като човек, опипващ пътя си по тъмен коридор, в който е бил много пъти.

— Той е знаел, че ще изпадне в отчаяно положение, знаел е и че може да не го разпознаят, ако умре. Не е искал да се случи тъй, много вероятно, за да не остави жена си без пукнат грош.

— И затова взел цигарите с надеждата, че няма да им обърнат внимание — заключи Стефани.

Винс кимна.

— Амчи да, тъй и станало.

— Но кой не им е обърнал внимание?

Старецът помълча, после продължи, без да отговори на въпроса й.

— Спуснал се с асансьора и излязъл през фоайето на сградата. Там го чакала кола, или отпред, или зад