— Разбира се — промълви Стефани.

— Заведох я на Мууси с ферибота и я настаних в мотел „Червеният покрив“ — продължи Винс. — Същия, дето отначало беше отседнала ти, нали?

— Да — потвърди стажантката. През последния месец живееше на пансион, ала през октомври щеше да си потърси нещо по-постоянно. Естествено, ако тези двама стари ястреби решаха да я оставят на работа. Смяташе, че ще я оставят. Смяташе, че до голяма степен всичко това е тъкмо с такава цел.

— На другата заран тримата закусихме заедно — каза Дейв — и подобно на повечето хора, които не са сторили нищо лошо и нямат много опит с вестници, тя не се страхуваше да разговаря с нас. Нямаше усещането, че всичко, каквото ни каже, после може да се появи на първа страница. — Той замълча за миг. — И естествено почти нищо не се появи. Туй никога не е било история, дето става за печат, щом приключиш с най-важния факт: „Мъж, открит мъртъв на Хамък Бийч, съдебномедицинската експертиза не открива следи от насилствена смърт“. Пък и дотогаз туй вече беше стара работа.

— Не е имало свързваща линия — подчерта Стефани.

— Хич! — възкликна Дейв и се разсмя, та чак се закашля. Когато се успокои, избърса ъгълчетата на очите си с голяма мека носна кърпа, измъкна я от задния джоб на панталона си.

— Какво ви разказа тя? — попита момичето.

— К’во можеше да ни разкаже? — рече Винс. — Предимно задаваше въпроси. Аз пък й зададох само един въпрос: дали червонецът е бил талисман, сувенир или нещо от тоз род. — Той изсумтя. — Какъв журналист бях по онуй време!

— Черво… — Стефани се отказа и поклати глава.

— Руската монета сред другите дребни в джоба му. Беше червонец, десет рубли. Попитах я дали я е носел като талисман или нещо таквоз. Тя си нямаше представа. Доколкото знаела, най-близката връзка на Джим с Русия бил един филм за Джеймс Бонд, „От Русия с любов“, дето го взели от местната видеотека.

— Може да я е намерил на плажа — замислено предположи младата жена. — Хората намират там какво ли не. — Веднъж самата тя беше намерила на Литъл Хей Бийч, на около пет километра от Хамък, женска обувка на висок ток, странно изтъркано от дългото търкаляне между морето и брега.

— Амчи, може — съгласи се Винс. Очите му блещукаха в дълбоките си орбити. — Искаш ли да узнаеш двете неща, дето ми направиха най-голямо впечатление в нея оназ заран след срещата й с Каткарт в Тинък?

— Разбира се.

— Изглеждаше отпочинала. И когато седяхме да закусваме, се хранеше с голяма охота.

— Факт — потвърди Дейв. — Има една стара поговорка, че осъденият на смърт ядял с вълчи апетит, ама имам чувството, че никой не яде с повече апетит от човек, който е бил осъден и после помилван. И в известен смисъл с нея беше точно тъй. Може и да не знаеше що мъж й е дошъл по нашите краища, нито к’во го е сполетяло тука, и струва ми се, вече беше наясно, че може никога да не научи…

— Тъй си е — заяви Винс. — Тъй рече, когато я карах обратно на летището.

— … но знаеше най-важното: той беше мъртъв. Сърцето й може да й го е подсказвало през цялото време, ала разумът й се нуждаеше от доказателство, за да продължи нататък.

— Да не споменавам, че трябваше да убеди оназ досадна застрахователна компания — прибави Дейв.

— Успя ли да получи парите? — попита Стефани.

Дейв се усмихна.

— Да, миличка, помотаха се малко, онез момчета обикновено са адски бързи, когато ти пробутват полицата, ама после се разкатават, когато някой подаде иск, но накрая платиха. Получихме писмо по тоз случай, благодареше ни за положените усилия. Пишеше, че без нас още щяла да е в неизвестност и застрахователната компания още щяла да твърди, че Джеймс Когън може да е жив в Бруклин или Танжер.

— Какви въпроси ти зададе?

— К’вито можеше да се очаква — отвърна Винс. — Първо, къде е отишъл, след като слязъл от ферибота. Не бяхме в състояние да й отговорим. Разпитвахме, нали, Дейв?

Дейв Боуи кимна.

— Ама никой не помнеше да го е виждал — продължи другият старец. — Естествено дотогаз вече е било съвсем тъмно, тъй че всъщност си е съвсем логично никой да не го е забелязал. Що се отнася до малцината други пътници, а по онуй време на годината няма много пътници, особено на последния ферибот за деня, те трябва направо да са се запътили към колите си на паркинга на Пристанищната улица, навели глави и с вдигнати яки зарад вятъра откъм пролива.

— Попита и за портфейла му — прибави Дейв. — Можахме да й кажем само, че тъй и не се намери… поне никой не беше го предал в полицията. Възможно е някой да го е измъкнал от джоба му на ферибота и след като е взел парите, да го е хвърлил в морето.

— Възможно е и раят да е родео11, ама е малко вероятно — иронично рече Винс. — Ако е имал пари в портфейла си, що е носел седемнайсет долара в джоба на панталона си?

— За всеки случай — допусна Стефани.

— Може, ама едва ли. Пък и честно да ти кажа, идеята на ферибота от Тинък за Мууси в шест часа да е имало джебчия ми се струва мъничко по-невероятна от туй художник от денвърска рекламна агенция да е взел чартър за Нова Англия.

— Във всеки случай не можахме да й отговорим къде е портфейлът му — продължи Дейв, — нито къде са отишли палтото и сакото му и що са го открили на плажа само по панталони и риза.

— А цигарите? — попита стажантката. — Басирам се, че е била любопитна за тях.

Винс избухна в смях.

— Любопитна не е точната дума. Оня пакет почти я докара до лудост. Не можеше да проумее що е носел цигари. И нямаше нужда да ни казва, че мъж й не е бил от онез, дето ще се откажат за известно време и после ще вземат пак да пропушат. Каткарт подробно проучи дробовете му по време на аутопсията, по причини, които, сигурен съм, разбираш…

— Искал е да се увери, че в края на краищата не се е удавил, така ли? — предположи Стефани.

— Точно тъй — потвърди Винс. — Ако доктор Каткарт беше открил вода в белия му дроб под парчето месо, туй щеше да означава, че някой се е опитвал да скрие истинската причина за смъртта на господин Когън. И въпреки че нямаше доказателство за убийство, щеше да остане съмнение. Само че Каткарт не намери вода в белия дроб на Когън, нито пък следи, че е пушил. Там вътре било чисто и розово, тъй рече. И все пак някъде по пътя от агенцията до стейпълтенското летище, въпреки че трябва адски да е бързал, той е накарал шофьора да спре, за да се купи цигари. Или пък вече са били в него, както съм склонен да смятам. Може би заедно с руската монета.

— Ти обясни ли й тези неща? — попита момичето.

— Не — отвърна Винс и точно в този момент иззвъня телефонът. — Извинявай — каза старецът и отиде да вдигне слушалката.

Разговаря кратко и два-три пъти повтори „амчи“, после се върна, като пак разкършваше гръб.

— Елън Дънуди — съобщи той. — Била готова да разкаже за ужасното премеждие, което преживяла, като разбила противопожарния кран и станала за „посмешище“. Цитирам я точно, макар да не смятам, че туй ще присъства в моя вълнуващ разказ за събитието. Във всеки случай май е най-добре да ида скоро да я интервюирам, докато спомените й са ясни и преди да реши да ми сготви вечеря. Имам късмет, че със сестра си вечерят късно. Инак нямаше да имам късмет.

— Пък аз наистина трябва да се заема с онез фактури — рече Дейв. — Като че ли са станали с десет повече, отколкото бяха преди да тръгнем за „Чайката“. Като ги оставиш сами на бюрото, почват да се размножават, кълна се.

Стефани ги наблюдаваше уплашено.

— Не може да прекъснете точно сега. Не може да ме оставите в неведение.

— Нямаме друг избор — меко отвърна Винс. — И ний сме в неведение, Стефи, вече двайсет и пет