там к’вото му съответства. Браво, че си спомни за туй, Стеф. — И я потупа по ръката. Тя се усмихна. Чувстваше се замаяна.

— Както самата ти каза — поде разказа Винс, — трябва да се има предвид двучасовата разлика във времето. — Той премести левия й показалец по-близо до десния. — Когън излиза от работа в дванайсет и петнайсет наше време. В мига, в който асансьорът отваря врати във фоайето на сградата, той смъква нехайната си ежедневна маска. На секундата. И хуква навън, дето го чака оназ бърза кола със също толкоз бърз шофьор. След половин час е на летището на Стейпълтен и пет минути по- късно се качва на частен самолет. И не е оставил нищо на случайността. Невъзможно е. Някои хора доста редовно летят с частни самолети за по една-две седмици. През тез една-две седмици пилотите, които ги возят, поемат други клиенти. Нашето момче е избрало такъв самолет и почти със сигурност е платило, за да дойде с него на изток.

— А какво е щял да прави, ако пътниците на самолета, който е възнамерявал да хване, в последния момент са отменили полета си? — попита Стефани.

Дейв сви рамене.

— Предполагам същото, каквото е щял да направи при лошо време. Да го отложи за друг ден.

Винс вече беше преместил левия показалец на стажантката още по-близо до десния.

— Сега на източното крайбрежие вече наближава един следобед, но нашият приятел Когън поне няма що да се безпокои за тез глупави мерки за безопасност, не и през осемдесетте, и особено когато лети с чартър. И трябва да допуснем — за пореден път, — че не се налага да чака много други самолети на опашка за свободна писта, щото инак туй му преебава плана, пък той гони ферибота, дето го чака в другия край. — Старецът докосна десния й показалец. — Последния за деня… Та тъй, полетът продължава три часа. Поне. Моят колега тук влезе в интернет, страстно я обича таз пущина, и каза, че тогаз времето било подходящо за полети и картите показват, че движението на въздушните маси приблизително било в правилната посока…

— Ама що се отнася до туй каква е била скоростта на въздушните течения, таз информация тъй и не успях да изровя — вметна Дейв и погледна Винс. — Като се има предвид неправдоподобността на теорията ти, колега, туй сигур не е толкоз зле.

— Да речем три часа — повтори Винс и премести левия показалец на Стефани (онзи, за който момичето започваше да си мисли като „пръста на Колорадеца“) на по-малко от пет сантиметра от десния (за който тя вече мислеше като за „пръста на Джеймс Когън Почти Мъртвия“). — Не може да е било много повече.

— Защото фактите не позволяват — промълви тя, почти хипнотизирана (всъщност малко уплашена) от тази идея. Някога в гимназията беше прочела научнофантастичния роман „Луната е наставница сурова“. Не знаеше за луната, но започваше да вярва, че това определено е вярно за времето.

— Да, не позволяват — съгласи се той. — Когън каца в четири часа или може би в четири и пет, да речем, в четири и пет, и слиза на терминала на „Туин Силвър Еър“, единствения ЛО на бангорското международно летище по онуй време…

— Има ли данни за пристигането му? — попита Стефани. — Провери ли? — Знаеше, че е проверил, разбира се, и също така знаеше, че не е имало никаква полза, така или иначе. Просто историята си беше такава. Като кихавица, която само заплашва да изригне.

Винс се усмихна.

— Проверих естествено, ама в безгрижните дни преди Вътрешната сигурност в Туин Сити съхраняваха само счетоводните си документи. Тоз ден имали бая много плащания в брой, включително и някои доста сериозни сметки за зареждане на гориво късно следобед, но даже те може да не означават нищо. Пилотът, дето е возил Колорадеца, спокойно може да е пренощувал в бангорски хотел и да е отлетял на другата заран…

— Или да е прекарал целия уикенд в Бангор — обади се Дейв. — А може и да е излетял веднага, без изобщо да зарежда.

— Възможно ли е, след като идва чак от Денвър? — учуди се Стефани.

— Може да е кацнал в Портланд и да е заредил там — поясни главният редактор.

— Ама защо ще го прави?

Дейв се усмихна. Това му придаде изненадващо лукав вид, който нямаше нищо общо с обичайната му сериозност и малко глуповата откровеност. Хрумна й, че интелектът зад това пухкаво, доста детинско лице сигурно е ловък и бърз като на Винс Тийг.

— Когън може да е платил на пилота да постъпи тъй, щото се е боял да не остави документална следа — отвърна Дейв. — И пилотът най-вероятно е бил готов да изпълни всяка разумна молба, стига да му платят достатъчно.

— Що се отнася до Колорадеца — поде Винс, — на него са му оставали още два часа да стигне до Тинък, да си вземе риба и пържене картофки в „На кея при Иън“ и да седне на масата, за да си ги изяде, кота зяпа морето, и сетне да хване последния ферибот за остров Муус-Лук. — Докато говореше, той бавно сближаваше двата показалеца на Стефани и накрая ги притисна един към друг.

Момичето го наблюдаваше като хипнотизирано.

— Това изпълнимо ли е?

— Може би, ама на косъм — въздъхна Дейв. — Ако не го бяха открили мъртъв на Хамък Бийч, самият аз за нищо на света нямаше да повярвам. А ти, Винс?

— И аз — без изобщо да се замисля, потвърди другият старец.

— В радиус от двайсет километра около Тинък има четири неасфалтирани писти, и четирите сезонни. Повечето им полети са през лятото, карат туристи на екскурзии по местните забележителности или да зяпат шумата, когато цветовете са най-пъстри, въпреки че туй трае само една-две седмици. Проверихме и там, ако Когън случайно е взел втори чартърен полет, тоз път витлов самолет, например „Пайпър Къб“, от Бангор до крайбрежието.

— И сте ударили на камък, нали?

— Позна — отвърна Винс и сега усмивката му изглеждаше по-скоро мрачна, отколкото лукава. — След затварянето на асансьорните врати в оназ денвърска сграда цялата таз работа не е нищо друго освен сенки, които не мож съвсем ги различи… и един труп. Три от четирите писти се оказаха пусти през април, напълно затворени, тъй че на всяка от тях е можел да кацне самолет, без никой да забележи. А четвъртата — там живееше една жена, Мейси Харингтън, с баща си и шейсетина мастии, та тя твърдеше, че никой не е бил кацал на тяхната писта от октомври седемдесет и девета до май осемдесета, ама вонеше на бъчва и се съмнявах, че помни какво се е случило седмица преди да разговарям с нея, камо ли преди година и половина.

— Ами баща й? — попита Стефани.

— Сляп като къртица и еднокрак — поясни Дейв. — Диабетик.

— Уф.

— Амчи да.

— Дай да оставим Джак и Мейси Харингтън — нетърпеливо рече Винс. — Когато става дума за Когън, не вярвам в Теорията за втория самолет повече, отколкото в Теорията за втория стрелец, когато става дума за Кенеди. Ако Когън го е чакала сола в Денвър, пък не виждам друга възможност, друга може да го е чакала на летището. И съм убеден в това.

— Обаче е също толкова неправдоподобно — възрази Дейв. Не говореше подигравателно, а печално.

— Тъй да е — невъзмутимо отвърна другият старец, — ама като се отървеш от невъзможното, останалото… ей ти го и кутрето, драпа по вратата да го пуснеш вътре.

— Може сам да е шофирал — замислено предположи стажантката.

— Кола под наем ли? — Дейв поклати глава. — Съмнявам се, миличка. Агенциите за коли под наем приемат само кредитни карти, а кредитните карти оставят документални следи.

— Освен туй — прибави Винс — Когън не е познавал пътищата в източен и крайбрежен Мейн. Доколкото успяхме да установим, никога през живота си не е идвал насам. Ти вече познаваш пътищата, Стефи: главното шосе е само едно, от Бангор до Елсуърт, но щом стигнеш там, имаш три-четири различни възможности, и човек отдалече, даже да е имал карта, все ще се обърка. Мисля, че Дейв е прав. Ако е възнамерявал да пътува с кола и е знаел, че няма да разполага с много време, Колорадеца трябва да е