дяволите, тъй като има четиристотин мотели, младежки спални, хижи, пансиони и стаи в частни къщи, които се конкурират помежду си и са максимум на половин ден път с кола от тинъкския ферибот, ама през април не е чак толкоз мъчно, щото седемдесет процента от тях са затворени от Деня на благодарността8 до Незнайния войн. Навсякъде разнасяхме оназ снимка, Стефи.
— И никакъв късмет, а?
— Абсолютно — потвърди Дейв.
Тя се обърна към Винс.
— Какво каза жената, когато й го съобщи?
— Нищо. Беше смутена. — Старецът замълча за миг. — Поплака си.
— Естествено, че ще си поплаче, клетата — обади се Дейв.
— А ти какво направи? — Стефани отново насочи цялото си внимание към Винс.
— Свърших си работата — без колебание отвърна той.
— Защото винаги трябва всичко да знаеш.
Рунтавите му вежди се стрелнаха нагоре.
— Тъй ли смяташ?
— Да — заяви момичето. — Смятам. — И погледна Дейв за потвърждение.
— Струва ми се, че тука те гепи, авер — каза главният редактор.
— Въпросът е дали таз работа е и
— Естествено — почти нехайно отвърна тя. Знаеше го вече от седмици, въпреки че ако някой я беше попитал, преди да постъпи в „Айлендър“, щеше да се изсмее при мисълта, че може категорично да определи бъдещата си професия въз основа на стаж в толкова затънтено място. Онази Стефани Маккан, която почти беше решила да замине за Ню Джързи вместо на остров Муус-Лук край брега на Мейн, сега й се струваше съвсем друга личност. — И тя какво ти каза? Какво знаеше?
— Само толкоз, колкото да направи странната история още по-странна — рече Винс.
— Разкажи ми.
— Добре, но те предупреждавам — тук свързващата линия прекъсва.
Стефани не се поколеба.
— Въпреки това.
15.
— Джим Когън тръгнал за работа в денвърската „Маунтън Аутлук Адвъртайзинг“ в сряда, двадесет и трети април хиляда деветстотин и осемдесета, като всяка друга сряда — поде Винс. — Тъй ми каза тя. Носел серия рисунки, върху които работел за „Сънсет Шевролет“, една от големите местни автомобилни компании, дето поръчвала купища печатни реклами в „Маунтън Аутлук“, извънредно ценни клиенти. През последните три години Когън бил един от четиримата художници, които рисували за „Сънсет Шевролет“, рече жената, и беше сигурна, че във фирмата били доволни от Джим и чувствата били взаимни — Джим обичал да работи за тях. Неговата специалност били „шашнатите жени“, тъй им викал. Попитах я к’во значи туй. Тя се усмихна и рече, че туй били красиви дами с ококорени очи и зяпнала уста, обикновено пляскащи се с ръце по бузите от удивление. Рисунките трябвало да казват: „Леле-мале, к’ва оферта само имам в «Сънсет Шевролет»!“
Стефани се засмя. Беше виждала такива рисунки, обикновено в безплатните проспекти, които раздаваха в „Шоп & Сейв“ оттатък пролива, в Тинък.
Винс кимаше.
— Самата Арла имаше творческа дарба, само че с думи. Описа ми един много почтен мъж, който обича жена си, бебето си и работата си.
— Понякога влюбените очи не виждат това, което не искат да видят — отбеляза момичето.
— Млада, ама цинична! — не без удоволствие възкликна Дейв.
— Амчи да. Но е права — отвърна Винс. — Обаче година и кусур е достатъчно време, за да ти паднат розовите очила. Ако е имало нещо, неудовлетворение от работата или по-вероятно някоя тайна любовчица, струва ми се, че тя щеше да забележи няк’ви следи или поне да надуши за к’во става въпрос, освен ако мъж й не е бил страшно, ама страшно предпазлив, щото през тез шестнайсет месеца разговаряла с всичките му познати, с повечето по два пъти, и те до един й повтаряли същото: той си обичал работата, обичал жена си и направо боготворял сина си. Арла все се връщала към туй: „Той за нищо на света не би изоставил Майкъл — викаше. — Убедена съм, господин Тийг. От дън душа.“ — Винс сви рамене, сякаш искаше да каже: „Обвинявай ме, ако щеше“. — И аз й повярвах.
— И работата му не му е била омръзнала, така ли? — попита Стефани. — Нямал ли желание да се развива?
— Тя каза, че нямал. Обичал дома им в планината, даже над входната врата имали надпис „Скривалището на Ернандо“9. Разговаряла и с един от художниците, с които Когън работел за „Сънсет Шевролет“, рисували заедно от години, Дейв, спомняш ли си името…
— Джордж Ранкин или Джордж Франклин — отговори главният редактор на „Уикли Айлендър“. — Тъй от раз не се сещам кое от двете.
— Не го взимай навътре, старче — рече Винс. — Даже Уили Мейс10 от време на време пропускаше по някой страйк, особено към края на кариерата си.
Дейв му се изплези.
Винс кимна, сякаш беше свикнал да очаква от главния си редактор тъкмо такива детинщини, после отново поде нишката на разказа си.
— Та Джордж Художника, бил той Ранкин или Франклин, казал на Арла, че Джим стигнал до максимума, който позволявала дарбата му, и бил от онез късметлии, дето не само си знаят възможностите, но и се задоволяват с тях. Единствената му амбиция била някой ден да оглави художествения отдел в „Маунтън Аутлук“. И като се има предвид таз амбиция, като че най-малко изведнъж би зарязал всичко, за да побегне на новоанглийското крайбрежие.
— Обаче тя е смятала, че е направил тъкмо това — заключи Стефани. — Нали?
Винс остави кафето си и прокара пръсти през меката си бяла коса, която бездруго вече беше доста рошава. После каза:
— Арла Когън е като всички нас, пленница на фактите. Та оназ сряда Джеймс Когън излязъл от къщи в седем без петнайсет, за да потегли за Денвър по Боулдърската магистрала. Единственият му багаж били рисунките, за които споменах. Носел сив костюм, бяла риза, червена вратовръзка и сиво палто. А, и бил обут с черни мокасини.
— А зеленото късо палто? — попита момичето.
— Ник’во зелено палто — поклати глава Дейв, — но сивият панталон, бялата риза и черните мокасини почти със сигурност били същите, които носел сутринта, когато Джони и Нанси го намериха мъртъв на плажа, подпрян на кошчето за боклук.
— А сакото?
— Тъй и не се откри — отвърна старецът. — Нито пък вратовръзката, ама естествено, ако си сваля вратовръзката, в девет от всеки десет случая човек я напъхва в джоба на сакото си и се басирам, че ако онуй сиво сако изобщо се беше появило, вратовръзката щеше да е в джоба му.
— В девет без петнайсет вече седял на чертожната си маса и работел върху вестникарска реклама за „Кинг Суупър“ — каза Винс.
— Какво е…
— Верига супермаркети, миличка — поясни Дейв.
— Към десет и петнайсет — продължи Винс — Джордж Художника, Ранкин или Франклин, както и да е, видял нашия Колорадец да се запътва към асансьорите. Когън казал, че отива до „Старбъкс“ на съседния ъгъл да си вземе „истинско кафе“, както се изразявал, и сандвич с яйчена салата за обед, щото възнамерявал да обядва на бюрото си. Попитал Джордж дали иска нещо.
— Само това ли ти разказа Арла, докато я караше към Тинък?
— Да. Водех я да разговаря с Каткарт и официално да разпознае човека от снимката и после да
