подпише нареждането за ексхумация. Съдебният лекар ни очакваше.

— Добре. Извинявай, че те прекъснах. Продължавай.

— Не се извинявай, че задаваш въпроси, Стефани, на репортерите туй им е работата — да задават въпроси. Та тъй, Джордж Художника…

— Ранкин или Франклин, както и да е — услужливо му подсказа Дейв.

— Амчи да, той значи казал на Когън, че ще прескочи кафето, но го придружил до фоайето, за да поприказват за предстоящото честване на някой си Хавърти, един от създателите на агенцията, който излизал в пенсия. Тържеството било насрочено за средата на май и Джордж Художника обяснил на Арла, че мъж й изглеждал развълнуван и го очаквал с нетърпение. Обсъдил разни идеи за подарък, докато дойде асансьорът, после Когън се качил и рекъл на Джордж Художника, че трябва да го обмислят на обяд и да питат още някой, по-точно някоя колежка, какво мисли. Джордж Художника приел предложението, Когън му махнал с ръка, вратите се затворили и туй бил последният човек, дето си спомня да е виждал Колорадеца, докато още бил в Колорадо.

— Джордж Художника — почти се удиви младата жена. — А Когън? Носел ли е сиво палто на излизане от агенцията?

— Арла попитала, ама Джордж Художника не си спомнял. Обаче се съмнявал. И сигур е било тъй. „Старбъкс“ бил точно до будката за сандвичи и наистина се намирали на съседния ъгъл.

— Жената също казала, че имало рецепционистка — прибави Дейв, — ама рецепционистката не го видяла да слиза от асансьора. Рекла, че сигурно е напуснала бюрото си „за минутка“. — Поклати неодобрително глава. — В криминалните романи никога не се случва тъй.

Ала мислите на Стефани се бяха насочили към нещо друго и й хрумна, че кълве трохи, докато на масата има цяла филия. Тя допря левия си показалец до лявата си буза.

— Джордж Художника маха за сбогом на Когън, на Колорадеца де, към десет и петнайсет сутринта. Или по-скоро вече е десет и двайсет, когато идва асансьорът и той се качва.

— Амчи да — потвърди Винс наблюдаваше я с блеснал поглед. И двамата я наблюдаваха.

Стефани допря десния си показалец до дясната си буза.

— А момичето на щанда в „На кея при Иън“ оттатък пролива в Тинък е казало, че е изял рибата с пържените картофки на маса с изглед към водата към пет и половина следобед.

— Амчи да — отново потвърди Винс.

— Каква е часовата разлика между Мейн и Колорадо? Един час ли?

— Два — отвърна Дейв.

— Два — замислено рече тя и повтори: — Два. Значи, когато Джордж Художника го е видял за последен път при асансьора, в Мейн вече е минавало пладне.

— Ако предположим, че никой не бърка за времето — съгласи се редакторът, — а не ни остава друго, освен да правим предположения, нали тъй?

— Възможно ли е? — попита стажантката. — Може ли да е пристигне тук за толкова време?

— Да — отвърна Винс.

— Не — отвърна Дейв.

— Може би — заявиха двамата заедно.

Стефани само озадачено местеше поглед от единия към другия, забравила чашата с кафе в ръката си.

— Та затуй историята не става за вестник като „Глоуб“ — рече Винс след кратка пауза, колкото да отпие глътка от разреденото си с мляко кафе и да събере мислите си. — Даже да искахме да им я дадем.

— Пък ний и не искахме — вметна Дейв (при това доста сприхаво).

— Пък ний и не искахме — съгласи се Винс. — Но даже да искахме… Стефи, когато правят разследване или поредица разследвания, големите вестници като „Глоуб“ или „Ню Йорк Таймс“ трябва да могат да дадат отговорите или поне някакви предположения, а аз мога ли да им ги осигуря? Проклет да съм, ако мога! Вземи кой да е голям вестник и к’во ще видиш на първа страница? Въпроси, замаскирани като репортажи. Къде е Осама бен Ладен? Не знаем. Какво прави президентът в Близкия изток? Ний не знаем, щото сам той си няма представа. Икономиката укрепва ли, или отива по дяволите? Мненията на специалистите са противоречиви. Яйцата полезни ли са или са вредни? Зависи кое изследване четеш. Не мож’ накара и метеоролозите да ти кажат дали североизточният вятър ще духа от североизток, щото последния път се опариха. Затуй, ако правят разследване за решаването на жилищните проблеми на малцинствата, трябва да могат да кажат, че ако бъдат изпълнени точки „а“, „б“, „в“ и „г“, нещата ще се оправят до две хиляди и трийсета година.

— А ако правят разследване за Неразгадани мистерии — прибави Дейв, — трябва да могат да ти кажат, че Крайбрежните светлини са били отражения в облаците, а Отравянето на църковния пикник сигур е дело на зарязаната методистка секретарка. Ама я опитай да разнищиш туй нещо с часа…

— Което ти случайно направи. — Винс се усмихна.

— И което естествено е невероятно, както и да го погледнеш — рече Дейв.

— Аз съм готов за таквиз невероятности — заяви Винс. — По дяволите, нали разрових тоз въпрос, направо изтърках слушалката от телефонни разговори, затуй предполагам, че имам право на невероятни теории.

— Баща ми казваше, че може цял ден да режеш тебешир и пак няма да стане сирене — каза Дейв. И той се подсмихваше.

— Вярно си е, ама нека все пак го разчовъркам още малко — продължи Винс. — Да речем, че вратите на асансьора са се затворили в десет и двайсет колорадско време, нали тъй? Да речем също, само колкото да поспорим, че всичко туй е планирано предварително и долу го е чакала кола със запален мотор.

— Добре — съгласи се Стефани, наблюдаваше го внимателно.

— Чиста фантастика — изсумтя Дейв, ала също изглеждаше заинтригуван.

— Неправдоподобно е, да — потвърди Винс, — ама в десет и петнайсет той все пак е бил там, а след малко повече от пет часа — в „На кея при Иън“. И туй е неправдоподобно, но знаем, че е факт. Сега може ли да продължа?

— Давай Макдъф — каза Дейв.

— Ако го е чакала кола със запален мотор, той е можел да стигне до Стейпълтен за половин час. Виж, със сигурност не е хванал пътнически самолет. Може да е платил билета си в брой и да се е представил с измислено име, по онуй време беше възможно, ама от Денвър за Бангор няма преки полети. Всъщност от Денвър за кой да е град в Мейн.

— Проверил си.

— Проверих. С пътнически самолет в най-добрия случай е можел да пристигне в Бангор в шест и четирийсет и пет следобед, а туй е много след като го е видяло момичето в „На кея при Иън“. Всъщност по туй време на годината последният ферибот за Мууси вече е бил отплавал.

— Последният в шест ли е? — попита Стефани.

— Да, чак до средата на май — каза Дейв.

— Значи трябва да е летял с чадър, така ли? — предположи тя. — С чартърен самолет, при това реактивен? От Денвър има ли чартърни полети? И можел ли да си го позволи?

— Да, на всичките ти въпроси — отвърна Винс, — но е щяло да му струва няколко хилядарки и да си проличи в банковата им сметка.

— А не е ли?

Старецът поклати глава.

— Преди изчезването на Колорадеца по сметките им не са внасяни значителни суми. И все пак точно тъй трябва да е постъпил. Проверих в различни компании за чартърни полети и навсякъде ми съобщиха, че в хубав ден, когато има силен попътен вятър и някакъв малък „Лиър“, например трийсет и пет или петдесет и пет, се възползва от него, полетът ще е само три часа, може би малко повече.

— От Денвър до Бангор — рече тя.