— Амчи да, от Денвър до Бангор — по нашите краища няма друго летище, дето може да кацне някой от тез самолети. Няма достатъчно дълги писти, нали разбираш.

Стефани разбираше.

— Провери ли в чартърните компании в Денвър?

— Опитах. Обаче и там не постигнах нищо съществено. Само в две от петте компании, които имат по- големи или по-малки реактивни самолети, изобщо се съгласиха да разговарят с мен. Не бяха длъжни, нали тъй? Аз бях просто провинциален вестникар, който се ровичка в някаква случайна смърт, а не ченге, дето разследва престъпление. Освен туй на едното място ми посочиха, че не било само въпрос да се проверят ЛО-тата, които извършват полети от Стейпълтен…

— Какво е ЛО?

— Летищни оператори — поясни Винс. — Чартърните полети са само една от услугите, които предлагат. Те взимат разрешения за кацане и излитане, поддържат малки терминали за пътници, които летят инкогнито, та да си останат такива, продават, обслужват и ремонтират самолети. Можеш да минеш митницата на много ЛО-та, да си купиш висотомер, ако твоят не бачка, или да изчакаш осем часа в пилотската зала, ако си изчерпал летателното си време. Някои Ло-та, например „Сигничър Еър“, са големи компании, вериги, също като „Холидей Ин“ и „Макдоналдс“. Други са дребни фирмички само с един автомат за закуски вътре и ветрен конус край пистата.

— Цяло проучване си направил. — Стефани се впечатли.

— Амчи да, колкото да разбера, че не само колорадски пилоти и самолети използват Стейпълтен и кое да е друго летище в Колорадо, и тогаз, и сега. Например самолет на ЛО от Ла Гуардия в Ню Йорк може да кацне в Денвър с пътници, които ще гостуват цял месец на роднини в Колорадо. Тогаз пилотите ще разпитат наоколо за други, дето искат да се върнат в Ню Йорк, просто за да не се налага да летят обратно с празен самолет.

— В последно време всички места за обратните полети са резервирани в компютъра предварително — отбеляза Дейв. — Разбираш ли, Стефи?

Тя разбираше. Разбираше и още нещо.

— Следователно данните за Невероятното пътуване на господин Когън може да са в архивите на „Еър Игъл“ от Ню Йорк.

— Или на „Еър Игъл“ от Монпелие, Върмонт — допълни Винс.

— Или на „Дръж Ми Шапката Джетс“ от Вашингтон — прибави Дейв.

— И ако Когън е платил в брой — заключи Винс, — най-вероятно изобщо няма данни за него.

— Но сигурно има всевъзможни институции…

— Да, Стефи — прекъсна я главният редактор на „Айлендър“. — Повече, отколкото мож си представи, като се почне с Федералната авиационна администрация и се свърши с данъчните. Ама когато се плаща в брой, недей търси документи. Спомняш ли си Хелън Хафнър?

Разбира се, че си я спомняше. Келнерката от „Сивата чайка“. Чийто син наскоро беше паднал от къщичката на дървото и си бе счупил ръката. „Тъй ще останат всичките за нея — каза Винс за парите, които възнамеряваше да пъхне в джоба й, — пък к’вото не знае Чичо Сам, не го и засяга“. Към което Дейв прибави: „Тъй се въртят парите в Америка“.

Стефани му вярваше, ала в такива случаи това беше изключително досаден начин за въртене на бизнес.

— Значи не знаеш — рече тя. — Направил си всичко възможно, но просто не знаеш.

Винс в първия момент се изненада, после се засмя.

— Що се отнася до туй дали съм направил всичко възможно, съмнявам се, че човек изобщо може да е сигурен — всъщност смятам, че повечето хора сме осъдени, даже обречени да си мислим, че бихме могли да се справим още мъничко по-добре, дори когато се доберем до там к’вото се опитваме да получим. Ама грешим — аз все пак знам! Взел е чартърен полет от Стейпълтен. Тъй е станало.

— Но ти каза…

Той се наведе още по-напред над сключените си длани и впери очи в нейните.

— Слушай внимателно и се учи, миличка. От много години не съм чел Шерлок Холмс, затуй не мога да го цитирам точно, ама в един момент великият детектив казва на доктор Уотсън нещо подобно: „Когато изключиш невъзможното, отговорът би трябвало да е останалото — колкото и да е невероятен.“ Известно ни е, че оназ сряда заран Колорадеца е бил в службата си в Денвър до десет и петнайсет или десет и двайсет. И основателно можем да сме сигурни, че в пет и половина е бил в „На кея при Иън“. Вдигни пръсти като преди малко, Стефани.

Тя го послуша — левия показалец за Колорадеца в Денвър, десния за Джеймс Когън в Мейн. Винс отлепи длани една от друга и за миг докосна десния й показалец със своя — старостта на среща във въздуха с младостта.

— Само не нарочвай таз пръст за пет и половина — инструктира я. — Няма нужда да вярваме на кръчмарката, която не е била съсипана от бачкане през юли, ама все пак несъмнено е била натоварена, нали се е случило по време за вечеря.

Стефани кимна. По тези краища се вечеряше рано.

— Да приемем тоз пръст за шест — предложи той. — Часът на последния ферибот.

Стажантката отново кимна.

— Трябва да е пътувал с него, нали?

— Да, освен ако не е преплувал пролива — отвърна Дейв.

— Или с лодка под наям — прибави момичето.

— Питахме — рече главният редактор. — Нещо повече, питахме Гард Едуик, който през пролетта на осемдесета управляваше ферибота.

„Дали Когън му е занесъл чай? — изведнъж се зачуди Стефани. — Защото нали трябва да занесеш чай на лодкаря. Ти сам го каза, Дейв.“

— Стеф? — загрижено попита Винс. — Как си, миличка?

— Добре съм, защо?

— Изглеждаш… не знам, някак странно.

— Ами, има нещо такова. Историята си е странна, нали? — И прибави: — Само че това всъщност не е история, вие бяхте абсолютно прави, и ако се чувствам странно, предполагам, че тъкмо това е причината. Все едно се опитваш да караш колело по опънато във въздуха въже, което просто не съществува.

Поколеба се, после реши да продължи и тотално да се направи на глупачка.

— Господин Едуик си е спомнял Когън, защото му е донесъл нещо, така ли? Защото е донесъл чай за лодкаря?

За миг двамата не отговориха, само я измерваха с непроницаеми погледи, толкова странно млада и по момчешки миловидна в техните старчески очи, и й се стори, че може да се разсмее, да се разплаче или да направи нещо, някак да избухне, само за да потисне мъчителното си безпокойство и растящата си увереност, че се е направила на глупачка.

— Било мразовито — рече Винс. — Някой — бил мъж — донесъл картонена чаша кафе на Гард в кабината. Разменили само няколко думи. Било през април, не забравяй, и вече се стъмвало. Мъжът казал: „Спокойно плаване“. И Гард отвърнал: „Мерси“. После оня добавил: „Дълго пътуване“ или „Дълго пътувах“.

— Когън носел ли е зеленото палто? Или сивото?

— Стеф — каза Винс, — Гард не само не си спомняше дали е носел палто. Сигур не би могъл да се закълне в съда дали е бил пеш, или е яздел кон. Първо, вече се стъмвало, второ, от таз дребна любезност и няколко обелени думи беше изтекла година и половина. Трето… е, нали разбираш… пийваше си.

— За мъртвите или добро или нищо, ама той пиеше като смок — поясни Дейв. — През осемдесет и трета го изхвърлиха от работа и Съветът го тури на снегорина, главно за да не умре от глад семейството му. Имаше пет деца, нали разбираш, и жена му беше с множествена склероза. Ама накрая разби снегорина насред центъра, беше фиркан, и за една седмица през февруари профука цялото гориво, да го таковам, ще ме прощаваш за нецензурирания език. Той изгуби и таз работа и остана да я кара на помощи. Затуй изненадан ли съм, че не си спомняше повече? Не, не съм изненадан. Но и от малкото му спомени съм убеден, амчи, да, че Колорадеца е дошъл от континента с последния ферибот, да, и е донесъл чай на лодкаря или