причините да достигна достолепната възраст шейсет и пет в такваз хубава форма…

Винс изсумтя и му махна с ръка. Дейв невъзмутимо продължи:

— … затуй предприех кратка разходка до „Бейсайд Нюз“ и помолих да разгледам пакет цигари. Молбата ми беше изпълнена и забелязах, че на дъното наистина има мастилен щемпел, а не обикновен печат като пощенските. После се обадих в главна прокуратура и разговарях с някой си Мъри от отдел „Съхранение и картотекиране на веществени доказателства“. Бях колкото може по-дипломатичен, Стефани, щото по онуй време онез двама дембели още трябваше да са на работа…

— А те са пропуснали потенциално важна улика, нали? — попита момичето. — Която е можела да стесни възможностите за разпознаване на мъртвеца от Хамък Бийч до един-единствен щат. И тая улика им е била буквално пред очите.

— Да — потвърди Винс, — а и не можеха да прехвърлят вината върху стажанта си, щото изрично му бяха казали да не си вре носа в плика с веществени доказателства. Освен туй, когато стана ясно, че не е изпълнил заповедта им…

— … той вече не им е бил подчинен — довърши Стеф.

— Абсолютно — съгласи се Дейв. — Ама бездруго нямаше да им трият много сол на главите. Не забравяй, че те разследваха истинско убийство в Тинък с двама души, изгорели в пожар, пък непознатият от Хамък Бийч беше само случайна жертва на задавяне.

— И все пак… — Тя продължаваше да се съмнява.

— И все пак е тъпо, и няма нужда да си толкоз предпазлива, тука си сред приятели — ухили й се Дейв. — Само че „Айлендър“ нямаше интерес да създава проблеми на онез двама детективи. Ясно дадох на Мъри да го разбере и освен туй подчертах, че не става дума за криминален случай — просто полагах всички усилия да узная кой е оня клетник, щото някъде най-вероятно имаше хора, дето страдат за него и искат да разберат к’во го е сполетяло. Мъри отговори, че ще се наложи да ми се обади по-късно, както общо взето и очаквах, ама все пак се ядосвах цял следобед и се чудех дали не е трябвало да си изиграя картите малко по-инак. Можех, нали разбираш, можех да помоля доктор Робинсън да се обади в Огъста или даже да уговоря Каткарт да го направи, само че мисълта да използвам някой от тях като своя маша някак си ми беше неприятна. Предполагам, че е банално, ама наистина вярвам, че в девет от всеки десет случая честността си е най-добрата политика. Просто се боях тоз случай да не се окаже десетият. Накрая обаче опасенията ми не се оправдаха. Мъри ми се обади точно когато реших, че няма да ме потърси, и понечих да си облека сакото и да си тръгна за вкъщи — таквиз неща обикновено стават тъй, нали?

— Когато чакаш, времето сякаш спира — отбеляза Винс.

— Божичко, туй е цяла поезия, дайте ми молив и хартия да си го запиша — ухили се Дейв по-широко от всякога. Усмивката му не само изтри годините от лицето му — направо ги прати в паническо бягство и Стефани видя момчето, което е бил някога. После отново стана сериозен и момчето пак изчезна.

— В големите градове постоянно се губят улики, установих аз, ама предполагам, че Огъста още не е била чак толкоз голяма, ако и да е столица на щата. Сержант Мъри хич не се затруднил да открие плика с веществени доказателства и подписания от Пол Дивейн приемателен формуляр — каза, че го намерил десет минути след нашия разговор. Останалото време отишло в опити да получи от съответния началник разрешение да ми съобщи какво има вътре… което накрая и стори. Цигарите бяха „Уинстън“, а щемпелът на дъното се оказа точно какъвто го помнеше Пол Дивейн: обикновен малък стикер с миниатюрни тъмни букви, образуващи думата „Колорадо“. Мъри каза, че щял да предаде сведението на прокуратурата и че искали „предварително да бъдат информирани за евентуална публикация“, ако постигнем какъвто е да е успех в разпознаването на Колорадеца. Тъй го нарече, затуй предполагам, може да се каже, че тъкмо сержант Мъри от отдел „Съхранение и картотекиране на веществени доказателства“ в Главна прокуратура е автор на този прякор. Освен туй се надявал, каза той, че ако наистина извадим късмет и го разпознаем, ще подчертаем в репортажа си помощта на прокуратурата. Знаеш ли, туй ми се стори някак мило.

Стефани се наведе напред с блеснали очи, напълно погълната от разказа.

— И какво направихте? Как продължихте?

Дейв отвори уста да отговори, но Винс постави длан върху широкото рамо на главния редактор, за да го спре, преди да е казал нещо.

— Ти как мислиш, че сме продължили, миличка?

— С учебна цел ли? — попита момичето.

— Точно тъй.

И защото видя по очите и извивката на устата му (повече по последното), че говори абсолютно сериозно, тя внимателно обмисли отговора си.

— Направили сте… копия на „спящата снимка“…

— Амчи да, направихме.

— И после… ммм… пратили сте ги с изрезки от репортажите в… в колко колорадски вестника?

Той й се усмихна, кимна и вирна палци.

— В седемдесет и осем, госпожице Маккан, и не знам за Дейв, ама аз направо се смаях колко евтино беше станало да пратиш толкоз голям брой копия през хиляда деветстотин осемдесет и първа. Нямаше и сто долара, даже плюс пощенските разходи.

— И естествено, писахме ги служебни разноски — отбеляза Дейв, който изпълняваше и ролята на счетоводител на „Айлендър“. — До последния цент. Имахме всички основания.

— В колко вестника я публикуваха?

— Във всичките, по дяволите! — възкликна Винс и ожесточено се плесна по мършавото бедро. — Амчи да! Даже в денвърския „Поуст“ и „Роки Маунтин Нюз“! Щото в случая вече имаше само една особеност и възхитителна свързваща линия, не разбираш ли?

Стефани кимна. Просто и красиво. Наистина разбираше.

Целият сияещ, Винс отговори на кимването й.

— Неизвестен мъж, може би от Колорадо, открит на островен плаж в Мейн, на три хиляди километра разстояние! Да не споменавам заседналата в гърлото му пържола, да не споменавам палтото, дето може да се е озовало Бог знай къде (а може и изобщо да го е нямало), да не споменавам руската монета в джоба му! Просто Колорадеца, чиста проба неразгадана мистерия, и затуй естествено всички я пуснаха, даже безплатните, дето са като дипляни.

— И два дни след като боулдърският вестник я публикува към края на октомври хиляда деветстотин осемдесет и първа — рече Дейв, — ми се обади някоя си Арла Когън. Живеела в Нидърланд, малко по- нагоре в планината от Боулдър, и мъжът й изчезнал през април предишната година, оставил я с невръстния им син, който в момента на изчезването му бил на шест месеца. Казвал се Джеймс и въпреки че нямаше представа к’во може да е правил на остров покрай мейнското крайбрежие, човекът от снимката в „Камъра“ адски приличал на съпруга й, адски, наистина. — Замълча за миг. — Знаеше, предполагам, че не е просто повърхностна прилика, щото се разплака.

— Тя нямаше негови пръстови отпечатъци, естествено, че нямаше, клетата изоставена женица, ама ми даде името на техния зъболекар и… — продължи Дейв.

— Чакай, чакай, чакай — прекъсна го Стефани и вдигна ръка като пътен полицай. — Тоя Когън с какво си е изкарвал прехраната?

— Бил художник в една денвърска рекламна агенция — отговори Винс. — В последствие видях някои негови работи и трябва да кажа, че доста го е бивало. Нямало е да се сдобие с национална известност, ама ако ти трябвала бърза рисунка за рекламен проспект, изобразяващ жена, държаща ролка тоалетна хартия все едно е хванала най-голямата пъстърва в света, Когън бил твоят човек. Пътувал до Денвър два пъти седмично, във вторник и сряда, за срещи и обсъждане на продукти. През останалото време работел вкъщи.

— Бил художник в една денвърска рекламна агенция — отговори Винс. — В последствие видях някои негови работи и трябва да кажа, че доста го е бивало. Нямало е да се сдобие с национална известност, ама ако ти трябвала бърза рисунка за рекламен проспект, изобразяващ жена, държаща ролка тоалетна хартия все едно е хванала най-голямата пъстърва в света, Когън бил твоят човек. Пътувал до Денвър два пъти