седмично, във вторник и сряда, за срещи и обсъждане на продукти. През останалото време работел вкъщи.

Тя отново погледна Дейв.

— Зъболекарят е разговарял с Каткарт, съдебния лекар. Нали така?

— Улучи десятката, Стеф. Каткарт нямаше рентгенови снимки на зъбите на Колорадеца, не правеше таквиз работи и не виждаше причина да прати трупа в окръжната болница, дето можеха да му снимат зъбите, ама описа всички пломби, плюс двете коронки. Всичко съвпадаше. После взе, че прати пръстовите отпечатъци на мъртвеца в нидърландската полиция и те повикали криминалист от денвърското управление и го закарали в дома на Когън, за да свали отпечатъци от домашния му кабинет. Госпожа Когън, Арла, казала на криминалиста, че няма да намери, щото била изчистила всичко отгоре додолу, когато най-после признала пред себе си, че нейният Джим няма да се върне, или че я е напуснал, в което не можела да повярва, или че му се е случило нещо ужасно, в което започвала да вярва.

— Криминалистът възразил, че щом Когън е прекарвал „значително време“ в стаята, дето му служела за кабинет, все трябвало да има няк’ви отпечатъци. — Дейв замълча за миг, въздъхна и прокара пръсти през остатъците от косата си. — Оказа се, че има, и ний се уверихме кой всъщност е непознатият от Хамък Бийч, също известен като Колорадеца: Джеймс Когън, на възраст четийресет и две години, от Нидърланд, щата Колорадо, женен за Арла Когън, баща на Майкъл Когън, на възраст шест месеца в момента на изчезването на баща му и на две години по времето на неговото разпознаване.

Винс се изправи и се протегна с опрени на кръста юмруци.

— Какво ще кажете да влезем вътре бе, хора? Тука навън почва да захладнява, пък има още за разправяне.

Тримата се изредиха до тоалетната, скрита в нишата зад старата офсетова преса, която вече не използваха (от 2002-ра вестникът се печаташе в Елсуърт). Стефани зареди кафеварката. Ако историята, която всъщност не представляваше история, продължаваше още час (а тя имаше такова предчувствие), всички с удоволствие щяха да пийнат кафе.

Когато излезе от клозета, Дейв подуши въздуха и одобрително каза:

— Харесвам жените, дето не смятат, че кухнята е средство за заробване само щото работят, за да си изкарват прехраната.

— И аз имам абсолютно същото отношение към мъжете — увери го Стефани и когато старецът се засмя и кимна (пак беше пуснала лаф, два само за един следобед, нов рекорд), посочи с брадичка огромната стара преса. — Ей това там ми прилича на средство за заробване.

— Изглежда по-кофти, отколкото беше в действителност — поясни Винс, — но оназ преди нея си беше жив ужас. Можеше да ти откъсне ръката, ако не внимаваш, и даже да внимаваш, винаги можеше да посегне към тебе. Я да видим, докъде бяхме стигнали?

— До жената, която току-що узнала, че е вдовица — каза Стефани. — Предполагам, че е дошла да прибере трупа, нали?

— Да — потвърди Дейв.

— И някой от вас я е посрещнал на летището в Бангор, нали?

— Ти как смяташ, миличка?

Не се налагаше да размишлява дълго над този въпрос. В края на октомври или началото на ноември 1981-ва Колорадеца вече трябваше да е бил изключително стара работа за властите на щата Мейн… пък и като жертва на задавяне, още отначало го бяха смятали за изключително дребна работа. Просто неидентифициран труп.

— Разбира се, че сте я посрещнали. Вие двамата всъщност сте били единствените й познати в щата Мейн. — Тази мисъл й оказа странно въздействие — накара я да осъзнае, че Арла Когън е била (и почти със сигурност все още е, някъде там) реална личност, а не само пешка от кримка на Агата Кристи или от епизод на „Убийство по сценарий“.

— Аз отидох — тихо рече Винс. Седеше наведен напред, вторачен в пръстите на ръцете си, които бяха сплетени като възлести корени под коленете му. — Ама се оказа, че не е такваз, каквато очаквах. Бях си изградил представа за нея, основана на грешни предположения. Подведох се. Във вестникарския бранш съм от шейсет и пет години, на колкото е тука моят съучастник в туй престъпление, а той вече не е оня буен веселяк, за какъвто се смята, та през тоз период съм виждал достатъчно трупове. Повечето за нула време щяха да изхвърлят от главата ти оназ романтична поезия — „Съзрях аз хубавица неподвижна“… Труповете поначало са си грозно нещо, наистина, много от тях вече изобщо нямат човешки вид. Само че това не се отнасяше за Колорадеца. Изглеждаше почти толкоз добре, че да е герой в някое романтично стихотворение от господин По. Бях го снимал преди аутопсията естествено, сигур си спомняш, и ако човек се взреше в готовия портрет за повече от една-две секунди, той пак си имаше вид на адски мъртъв (поне за мене), но да, в него въпреки туй имаше нещо красиво, с онез пепеляви бузи, бледи устни и едва лилавеещи сенки под клепачите.

— Бррр — рече Стефани, ала общо взето разбираше какво иска да каже Винс, и да, това й напомняше стихотворението на Едгал Алън По за Ленора.

— Амчи да, на мен ми звучи като истинска любов — заяви Дейв и стана да си налее кафе.

Винс Тийг изсипа в кафето си поне половин кутия мляко (или поне така се стори на Стефани), после продължи. Говореше с доста мрачна усмивка.

— Искам само да кажа, че очаквах някаква бледа тъмнокоса хубавица. А посрещнах рижа дебеланка с безброй лунички. И за миг не съм се съмнявал в скръбта и тревогата й, ама трябваше да се досетя, че е от онез, дето похапват, вместо да постят, когато плъховете им гризат нервите. Техните дошли от Омаха, Демойн или оттам някъде да гледат бебето и никога няма да забравя колко изгубена и някак самотна изглеждаше, когато излезе от ръкава — не носеше малкия си сак отстрани, а го притискаше към циците си. Изобщо не изглеждаше, както бях очаквал, не като Ленора…

Стефани подскочи и си помисли: „Телепатията може би действа в три посоки“.

— … но я познах веднага. Махнах й, тя се приближи и попита: „Господин Тийг?“ А когато отвърнах, да, аз съм, си остави сака, прегърна ме и каза: „Благодаря ви, че дойдохте да ме посрещнете. Благодаря ви за всичко. Не мога да повярвам, че е той, но когато видях снимката, разбрах, че няма грешка“.

— Пътят насам е дълъг и хубав — никой не го знай по-добре от тебе, Стеф — и имахме много време да си поговорим. Първо ме попита дали имам представа какво е правил Джим на мейнското крайбрежие. Отговорих й, че нямам. После ме попита дали в сряда вечер се е регистрирал в местен мотел… — Винс спря и погледна Дейв. — Прав ли съм? В сряда вечер ли беше?

Главният редактор на „Айлендър“ кимна.

— Трябва да е питала за сряда вечер, щото Джони и Нанси го откриха в четвъртък заран. Двайсет и четвърти април хиляда деветстотин и осемдесета.

— И го помниш просто така?! — смая се Стефани.

Дейв сви рамене.

— Таквиз неща ми остават в главата, пък после забравям хляба, дето трябва да го взема вкъщи, и се налага да излизам в дъжда, та да го донеса.

Момичето отново се обърна към Винс.

— Със сигурност не се е регистрирал в мотел вечерта преди да го намерят, иначе нямаше толкова дълго да го смятате за неидентифициран. Може би щяхте да го познавате под някакъв друг псевдоним.

Той кимаше още преди Стефани да довърши.

— Три-четири седмици след откриването на Колорадеца, през свободното си време естествено, с Дейв обиколихме мотелите в „развъртаща се спирала“, както би се изразил господин Йейтс7, с остров Муус-Лук в центъра. През летния сезон туй щеше да е почти невъзможно, по