— Пиши си и моите точки, Рони. Вече не ми трябват.

От този миг до края на следването си нито веднъж не седнах да играя хартс. След много години научих децата й те страшно се запалиха. Всяка година на вилата провеждаме турнир. Не играем с мач-точки, но имаме истински спортни трофеи — цяла купа. Една година я спечелих и си я държа на бюрото, за да си я гледам. Два пъти в целия шампионат съм стрелял луната, но никога на четвърто раздаване без размяна. Както каза моят състудент Рони Маленфант, не може да стреляш луната, като не се разменя. Все едно Атлантида да изплува от океана, разлюляла палми.

В осем часа същата вечер Скип Кърк седеше на бюрото ми, затънал до ушите в антропология. Беше заровил пръсти в косата си, сякаш имаше зверско главоболие. Нейт си седеше на своето бюро и пишеше курсова работа по ботаника. Аз се бях изпружил на леглото и се борех с моята стара приятелка геологията. По радиото Боб Дилън пееше: „Най-смешната жена на света беше тя, прапрабабата на господин Чистота.“

Изведнъж някой силно потропа на вратата.

— Етажно събрание! — викна Милото. — Събрание в девет часа в залата! Присъствието задължително!

— За Бога! — въздъхнах. — Изгорете тайните книжа и изяжте радиоприемника.

Нейт изключи Боб Дилън и тримата чухме как Милото се отдалечава по коридора, тропа на всяка врата и кряска за събранието в залата. Повечето стаи, на които съобщаваше, най-вероятно бяха празни, но няма страшно — щеше да намери обитателите им в читалнята да гонят Кучката.

Скип ме погледна:

— Нали ти казах.

Общежитията в комплекса са били строени по едно и също време и си приличаха: всички блокове имаха по една голяма обща зала на партера и обща читалня в средата на всеки етаж. В тази зала имаше ниша за телевизора, от който научавахме предимно спортните новини за уикенда, а през седмицата вървеше сериал за вампири със заглавие „Тъмни сенки“; освен това малка кафетерия с десетина автомата за напитки, цигари и прочее, маса за пинг-понг и няколко дъски за шах и табла. В единия край беше издигнат подиум и бяха наредени сгъваеми дървени столове. В началото на учебната година там се състоя събранието, на което Милото ни обясни правилата на общежитието и трагичните последици от незадоволителните проверки по стаите. Трябва да ви кажа, че проверките по стаите бяха основната му грижа. Освен запаса, де.

Милото ни чакаше, изправен зад дървената трибуна, на която беше оставил тънка папчица. Сигурно вътре бяха бележките му. Още не беше свалил влажните кални войнишки дрехи. Изглеждаше изтощен от цял ден риене на сняг и опесъчаване, но също така и въодушевен… „натегнат“, както излезе мода да се казва след година-две.

На първото събрание Милото беше сам — а сега си беше довел подкрепления. Отзад, облегнат на зелената стена, със скръстени в скута ръце и плътно притиснати колене, седеше Свен Гаретсън, деканът на мъжете. През всичкото време мълчеше и гледаше благо дори когато ставаше напечено. Беше дошъл и Ебърсоул — дисциплинарният инспектор, който стоеше до Милото с тъмносив костюм и черен балтон и изглеждаше доста ентусиазиран.

Като се настанихме на столовете и пушачите запалиха цигари, Милото погледна първо Гаретсън, после Ебърсоул. Инспекторът го подкани с лека усмивка:

— Хайде, Дейвид, започвай. Моля те. Те са твои момчета.

Хвана ме яд. Може да съм какво ли не — включително пълен кретен, който се хили на един куцльо, паднал на хлъзгавата пътека в проливния дъжд — но не и момче на Милото Диърборн.

Етажният впи пръсти в трибуната и строго ни изгледа, сигурно с мисълта (скрита в онова кътче на съзнанието, където пазим само най-жадуваните си мечти) как един ден ще се обръща по същия начин към щабните си офицери в навечерието на мощна офанзива срещу Ханой.

— Липсва Джоунс — най-сетне изрече той. Тези думи прозвучаха малко старомодно, също като реплика от филм с Чарлз Бронсън.

— Той е в лазарета — обясних и много се зарадвах на изненадата, която се изписа на лицето му. И Ебърсоул се изненада. Гаретсън просто продължи да гледа благо в неопределена посока, сякаш беше добре напушен с опиум.

— Какво му е? — Подобен обрат не се предвиждаше в сценария — независимо дали си го беше съчинил сам, или с помощта на Ебърсоул — и Милото се намръщи. Вкопчи пръсти в трибуната още по-здраво, сякаш се страхуваше да не отлети.

— Падна и се утрепа — обясни Рони и се наду от гордост, понеже предизвика смях около себе си. — Освен това май има бронхопневмония или двоен бронхит, или нещо такова. — После се спогледаха със Скип и моят приятел май леко му кимна. Режисьор на цялото представление беше той, а не Милото, но ако извадим късмет — ако Стоук извади късмет — ония тримата отпред така и няма да разберат.

— Разкажете ми всичко от самото начало. — Одеве само е намръщи, но вече почваше да се ядосва. Така изглеждаше в деня, когато му намазаха вратата с крем за бръснене.

Скип разказа на Милото и новите му приятели как от Читалнята на третия етаж сме видели Стоук да се отправя към стола, как е паднал във водата, как сме го спасили и сме го отнесли в лазарета, как докторът казал, че Стоук е като малко болно кутре. Разбира се, той не каза нищо такова, но нямаше и нужда, защото онези, които докоснаха мокрото му тяло, знаеха, че целият гори, а ужасната кашлицата всички я чуха. Скип не спомена нищо за главоломната скорост, с която се движеше Стоук, сякаш искаше да унищожи целия свят и после сам да умре, нито как се хилихме, та чак Марк Ст. Пиер се подмокри.

Когато Скип свърши, Милото смутено се обърна към Ебърсоул. Той не се развълнува особено. Гаретсън пък продължаваше да ни съзерцава с блажена усмивка като някой Буда. Посланието беше ясно. Милото е инициатор на цялото представление. Тъй че сам да му мисли как да се оправя.

Етажният пое дълбоко дъх и ни изгледа.

— Имаме основания да вярваме, че Стоук Джоунс е автор на хулиганската проява, съдържаща употреба на нецензурни изрази на обществено място, която се появи в северния край на „Чембърлейн“ в неизвестен нам час тази сутрин.

Да знаете, че не си измислям — повтарям ви дословно думите му. Това е най-съвършеното фелдфебелско изказване, което съм чувал в живота си, освен може би „Наложи се да разрушим селото, за да го спасим.“

Милото сигурно очакваше да ахкаме и охкаме като в съдебната развръзка в криминале за Пери Мейсън, дето на поразия се сипят смайващи открития. А ние си мълчахме. Скип беше нащрек и при следващата дълбока въздишка на Милото изтърси:

— Ама защо смяташ, че е бил той, Мило?

Не съм много сигурен — така и не съм го питал след това — но мисля, че нарочно го нарече по прякор, та съвсем да го извади от релси. Във всеки случай ефектът беше налице. Милото щеше да се пръсне, извърна поглед към Ебърсоул и взе да премисля козовете си. Изпод яката му плъзна руменина. С удивление следях как полазва нагоре по шията му. Досущ като анимационно на Дисни за Доналд Дък, които се опитва да се овладее. От самото начало е ясно, че няма да успее, но тръпката идва от неизвестността докога ще съумява да имитира бегло подобие на разумно поведение.

— Мисля, че сам знаеш отговора, Скип — най-сетне рече Милото. — Стоукли Джоунс се облича с яке, на чийто гръб е изрисуван един точно определен символ. — Той разтвори папката, която си беше приготвил, извади лист, погледна го, после го обърна към нас. Никой не се изненада от изображението. — Този символ е създаден от Комунистическата партия малко след края на Втората световна война. Означава „победа чрез подривна дейност“. Сред конспираторите е известен още като Пречупения кръст. Популярен е още сред престъпни радикални групировки като „Черните мюсюлмани“ и