„Черните пантери“. И тъй като този символ бе ясно и отчетливо изобразен на гърба на Стоук Джоунс дълго преди да се появи на стената, мисля, че едва ли е необходимо човек да е лауреат на Нобелова награда, за да се…

— Дейвид, това е пълна идиотщина! — стана Нейт. Целият беше пребледнял и трепереше, но по-скоро от гняв, отколкото от страх. Дали го бях чувал друг път да употребява думата „идиотщина“ на всеослушание? Не мисля.

Гаретсън съсредоточи благата си усмивка върху моя съквартирант. От любезност Ебърсоул любопитно повдигна вежди. Милото стоеше като гръмнат. Предполагам, че Нейт Хопънстанд е последният човек, от когото е очаквал проблеми.

— Този символ е създаден въз основа на британската морска азбука и означава „ядрено разоръжаване“. Дело е а един прочут английски философ. Мисля, че дори е бил лорд. А ти ми говориш, че руснаците го били измислили! Мили Боже! На това ли те учат в запаса? На такива идиотщини?

С ръце на кръста Нейт ядно се взираше в Милото. Нашият етажен отговорник го зяпаше с отворена уста, вече напълно зашеметен. Да, бяха му казали тези неща в запаса, и той ги беше попил дума по дума. Да се чуди човек какво ли още попиват момчетата по време на тия занимания.

— Убеден съм, че току-що изложените факти за пречупения кръст са много интересни — меко се намеси Ебърсоул — и информацията със сигурност си струва да се знае… стига да е вярна, разбира се…

— Вярна е — уточни Скип. — Бърт Ръсел, а не Джо Сталин. Британската младеж носеше този символ преди пет години, когато протестираше против операции на американски ядрени подводници в пристанищата на Обединеното кралство.

— Еби му майката! — ревна Рони и размаха юмрук във въздуха. Може би година по-късно „Пантерите“ — доколкото ми е известно, знакът на мира на Бертранд Ръсел никога не им е бил присърце — правеха същото на събранията си. И, разбира се, още двайсет години по-късно всички ние — едновремешните деца на шейсетте — го правехме по рок концертите. „Бруууу-уууус! Бруууу-уууус!“

— Давай, бейби! — провикна се Хю Бренан и се разхили. — Давай, Скип! Давай, батко Нейт!

— Мерете си приказките пред господин декана! — кресна Милото на Рони.

Ебърсоул се направи, че изобщо не е чул простотията и забележките от последния балкон, по правило за простолюдието. Заинтригуваният му скептичен поглед не се откъсваше от моя съквартирант и от Скип.

— Дори да е така, проблемът остава, не смятате ли? Аз мисля, че да. Изправени сме пред хулиганска проява и употреба на нецензурни изрази на обществено място, при това в момент, когато данъкоплатците извръщат все по критичен взор към университетската младеж. Нашето учреждение зависи от данъкоплатците, господа. Смятам, че е належащо всички ние да…

— Размислим хубавичко над това! — ненадейно изрева Милото. Страните му бяха добили почти пурпурен цвят; челото му бе осеяно със странни червени петна, подобни на белези от жигосано, а между веждите му бе изпъкнала голяма вена, която учестено пулсираше.

Но преди да продължи — а той очевидно имаше много какво да каже — Ебърсоул сложи длан на гърдите му и го възпря. Милото сякаш изведнъж се сви. Вече му бе предоставена възможност да се изяви, а той я бе опропастил. После сигурно ще си казва, че е станало така, понеже е бил уморен — ние цял ден сме си седели в топлата читалня, играли сме си карти и сме проваляли бъдещето си, докато той през това време е бил навън, копал е и е опесъчавал пътеките, та да не би крехките възрастни професори по психология да паднат и да си счупят тазобедрената става. Наистина беше уморен и реагираше с известно закъснение, но във всеки случай тоя пън Ебърсоул му отне възможността да се докаже. Но въпреки всички тези съображения ситуацията си оставаше същата — бяха го изместили. Възрастният пое нещата в свои ръце. Татко ще оправи работата.

— Смятам, че е належащо всички ние да се постараем да открием онзи, който го е извършил, и да се погрижим той да бъде строго наказан — продължи Ебърсоул. Погледът му оставаше съсредоточен предимно върху Нейт — колкото и невероятно да ми се струваше тогава, той бе възприел Нейт Хопънстанд за ядрото на тихата съпротива в залата.

На Нейт обаче — да благослови Господ кътниците и мъдреците му — окото му не трепваше пред такива като Ебърсоул. Той продължи да си стои с ръце на кръста и да гледа инспектора право в очите, без да мигва, камо ли да сведе поглед.

— И какво предлагате да направим?

— Как е вашето име, млади човече? Моля ви.

— Нейтан Хопънстанд.

— Е, Нейтан, мисля, че извършителят вече е имал възможността да изпъкне сред останалите — вие не смятате ли? — Ебърсоул се изказваше търпеливо и поучително, малко като даскал. — По-скоро сам да се открои, тъй да се каже. Информиран съм, че този Стоук Джоунс бил ходещ билборд, закичен с такъв пречупен кръст от…

— Престанете да го наричате така! — прекъсна го Скип и аз се постреснах от необуздания гняв, който долавях в гласа му. — Не е никакво пречупено нищо! А знак на мира, по дяволите!

— А вашето име, сър?

— Станли Кърк. За приятелите си Скип. Можете да ме наричате Станли. — Тези думи бяха посрещнати със смутен кикот, на който Ебърсоул не обърна никакво внимание.

— Вижте, господин Кърк, приемам тази странична семантична забележка, но тя не променя факта, че Стоукли Джоунс — при това единствено и само Стоукли Джоунс — се е появявал с този символ в университета още от първия ден на семестъра. Господин Диърборн ми каза, че…

— Господин Диърборн дори не знае какво представлява знакът на мира, нито откъде е дошъл, тъй че би било малко неразумно от ваша страна прекалено да се доверявате на думите му — прекъсна го Нейт. — Най-случайно и аз самият имам този знак на гърба на якето си, господин Ебърсоул. Откъде знаете, че не аз например съм виновникът?

Ебърсоул зяпна. Не много, но достатъчно, колкото да му се развалят съчувствената усмивка и зализаният му фасон като от списание. Деканът Гаретсън на свой ред се намръщи, сякаш бе изказано твърдение, което той не можеше да проумее. Човек много рядко има възможността да свари неподготвен някой добър политик или университетски администратор. Подобни моменти са безценни. Такъв бе за мен онзи миг и до ден-днешен пазя светлия спомен за него.

— Това е лъжа! — викна Милото. Стори ми се по-скоро засегнат, отколкото ядосан. — Защо лъжеш така, Нейт? Ти си последният човек на етажа, от когото бих очаквал…

— Само че не лъжа. Качи се в стаята ми и извади якето ми от дрешника, като не ми вярваш. Иди сам да провериш.

— Н-да, междувременно обърни внимание и на моето — вметнах и се изправих до Нейт. — Старото ми гимназиално яке. Няма как да не го видиш. То е онова със знака на мира на гърба.

Леко присвил очи, Ебърсоул съсредоточено се взираше в нас.

— Точно кога поставихте този знак на дрехите си, млади господа?

Този път Нейт излъга. Вече го познавах достатъчно добре и знаех, че сигурно му е било много трудно… но се държа мъжки:

— През септември.

Това окончателно довърши Милото. Той направо „избесня“, както биха се изразили моите деца, но това не би било точно. Милото се преобрази в Доналд Дък. Е, не взе да подскача нагоре-надолу, да пляска с ръце и да кряка уак-уак-уау-уак, както прави Доналд, когато избеснее, но наистина нададе яростен рев и се плесна по изпъстреното с алени петна чело. Ебърсоул отново го успокои, като този път го сграбчи за ръката. После се обърна към мен:

— А вие кой сте?

— Пит Райли. Изрисувах знака на мира на своето яке, понеже видях на Стоук и много ми хареса. Освен това по този начин исках да демонстрирам, че имам сериозни опасения относно онова, което става във Виетнам.

Милото се отскубна от Ебърсоул. Брадичката му изскочи напред и устните му се разтегнаха в зловеща гримаса, която разкриваше всичките му зъби.